Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдията Соня Найденова гр.д. № 1398/2024 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по допустима касационна жалба вх. № 1037/05.02.2024 г., идентична с касационна жалба вх. № 500273/06.02.2024 г., подадени двете от Агенция по вписванията чрез надлежно упълномощен юрк. И. И., срещу въззивно решение № 228/21.12.2023 г. по в. гр. д. № 552/2023 г. на Апелативен съд - Пловдив.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл.трето ГПК. Претендират се разноски.
Ответната страна по касационната жалба А. В. Ж., чрез пълномощник адв. Е. П., с писмен отговор оспорва жалбата и сочените от касатора основания по за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, установи следното:
Предмет на делото са обективно съединени искове от А. В. Ж. срещу Агенция по вписванията /АВп/, гр. София, с правно основание чл. 49 от Правилника за вписванията, във вр. чл. 49 и чл. 45 ЗЗД, за присъждане на обезщетения за имуществени вреди с обща цена 67 000 лв., увеличена в хода на делото на 69 000 лв.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 259/18.07.2023 г. по гр. д. № 715/2022 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С последното е осъдена АВп на основание чл.49 ПВп, във вр. чл. 49 и чл. 45 ЗЗД да заплати на А. В. Ж. сумата от 36 000 лв. и сумата 33 000 лв., представляващи съответно обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, поради невярно удостоверяване в удостоверения с изх. № 613/12.05.2009 г. и с изх. № 612/12.05.2009 г., двете на Службата по вписванията - Казанлък, равняващи се сумите на стойността на изгубената от него, вследствие на удостоверението и последвалата публичната продан, собственост върху съответно апартамент № 1 с площ 62.50 кв.м. и апартамент № 2, с площ 56 кв.м., двата в сграда с идентификатор ****, построена в УПИ *, в кв.132А, по плана на [населено място], ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на исковата молба -17.11.2022 г. до окончателно и изплащане.
За да постанови този резултат, въззивният съд приема, че по искане на ищеца, на 12.05.2009 г. от Служба по вписванията-Казанлък при АВп-гр.София са били издадени две удостоверения, съгласно които за лицето М. А. К. с посочено ЕГН, и като ЕТ“МЕМ-М. Крал“-с.Габарево, през периода от 05.04.2006 г. до 12.05.2009 г. няма вписвания и отбелязвания за имот апартамент № 2 с площ 56 кв.м. на първи жилищен етаж в сграда, построена в УПИ *, кв.132А, [улица], [населено място], също и за имот апартамент № 1 с площ 62,50 кв.м. на първи жилищен етаж в същата сграда. Със сделка по нотариален акт № 16/21.05.2009 г., том II, рег. № 2701, дело № 192/2009 г. на нотариус П. К., А. Ж. е закупил на 21.05.2009 г. от М. А. К.- в качеството му на ЕТ“МЕМ-М. Крал“, горепосочените два апартамента. От нотариален акт № 87/10.03.2008 г., том 1, рег. № 573, нот.дело № 77/2008 г. на нотариус М. П., вписан в Служба по вписванията-Казанлък с вх. № 1418/20.03.2008 г., акт № 155, том I, дело № 155, партидна книга стр.50406, се установява, че в полза на „Юробанк И Еф Джи България“АД-гр.София от М. А. Крал като ЕТ“МЕМ-М. Крал“-с.Габарево като кредитополучател и ипотекарен длъжник, е била учредена договорна ипотека върху негови недвижими имоти, находящи се в построената до етап „груб строеж“ жилищна сграда с обекти за обществено обслужване в УПИ *-* по плана на [населено място] в кв.132А, сред които са и горепосочени апартамент №1 със застроена площ от 62,10 кв.м. и апартамент № 2 със застроена площ от 56 кв.м. По делото е установено, че в хода на изпълнителното производство по изп.д. № 801/2010 г. на ЧСИ Д. Ц., изпълнението е било насочено върху процесните два апартамента и те са били възложени след извършена публична продан на купувач („Триглав-еделвайс“ ЕООД гр. Казанлък) с две постановления за възлагане от 26.07.2022 г., влезли в сила на 02.09.2022 г.
В двете издадени на 12.05.2009 г. удостоверения е посочено, че са „удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания за лице“. Съдебния състав е приел, че при издаването на тези удостоверения служителят на Службата по вписванията-гр.Казанлък към АВп гр. София е трябвало да извърши проверка по начина, изрично указан в чл. 39 от ПВп, каквато проверка не е надлежно направена, тъй като не е констатирано, че повече от една година преди издаването на двете удостоверения, на 10.03.2008 г. с вх. № 1418 от 10.03.2008 г., акт № 155, том I, дело № 155, в партидна книга стр. 50406, е вписана от тази Служба по вписванията учредената с нотариален акт № 87/10.03.2008 г. договорна ипотека от кредитополучателя и ипотекарен длъжник М. А. К. като ЕТ “МЕМ-М. Крал“ в полза на банка за обезпечаване на увеличение със 100 000 лв. на предоставен кредит, в който нотариален акт като обекти, върху които е учредена ипотеката, са вписани 4 апартамента, от които първите два са апартамент 1 и апартамент 2, находящи се в построената до етап „груб строеж“ жилищна сграда в УПИ * по плана на [населено място] в кв.132А от 337 кв.м., първият със застроена площ от 62,1 кв.м. и вторият със застроена площ от 56 кв.м. Съдът достигна до извода, че след като в тези две удостоверения за определено лице по чл. 45, б. а от ПВп не е посочено вписването на договорната ипотека от 2008 г., то е налице неточност по смисъла на чл. 49 от ПВп, поради което за вреди, произтичащи от нея, отговорност носи именно и само Агенцията по вписванията. Въззивният съд, така също посочва, че какъвто и вид удостоверение да е поискал ищецът, в него е следвало да бъде отразено наличието на вписаната през 2008 г. ипотека след извършена съгласно чл. 39 от ПВп надлежна проверка. За изясняване на фактическата обстановка са изслушани свидетелски показания по искане на ищеца, чиято цел е да установят обстоятелството, че той, като всеки желаещ да се предохрани от загуба купувач, се е снабдил с процесните две удостоверения именно с цел да провери дали върху имотите има тежести. Фактът на липсата на отразяване в нотариалния акт, легитимиращ ищеца като купувач на двата апартамента, на двете удостоверения за липса на тежести върху тях, въззивният съд е счел, че няма правно значение, по аргументи, черпени от чл.188 и сл., и чл.192 ЗЗД, от които е извел, че законът изисква изрично удостоверяване при сделка само на знанието на купувача, че купуваният имот е обременен с тежести и права, а такова знание у купувача не се твърди, нито установява от ответника. Прието е още, че липсата на отразяване на тези две удостоверения в нотариалния акт не прекъсва причинната връзка между невярното удостоверяване и причинените на купувача вреди. При съобразяване и на установеното по делото за проведена публичната продан в хода на изпълнително производство на закупените от ищеца два апартамента, въззивният съд е направил решаващ извод, че ищецът е претърпял имуществена вреда, поради което му се дължи обезщетение в размер на пазарната цена на имотите към 02.09.2022 г. (датата на влизане в сила на двете постановления за възлагане), които суми се установяват от приетото заключението на СТЕ – 36 000 лв. за апартамент № 1 и 33 000 лв. за апартамент № 2.
Искането на касатора за допускане касационно обжалване на възивното решение се основава на чл.280, ал.1, т.1, т. 3 по въпроси:
1.Следва ли в съдържанието на нотариалния акт по чл. 580, т. 4 от ГПК да бъде обективирана волята на продавача, че продава имот необременен с вещни тежести и противопоставими права на трети лица, респ. да бъде декларирана волята на купувача, че придобива имот с вписани вещни тежести и противопоставими права на трети лица?
2.Определящ ли е за волята на купувача да придобие даден недвижим имот необозначен в нотариалния акт документ според изискването на чл. 580, т. 5 от ГПК, в частност необозначено удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания?
3.При изрично записано в нотариалния акт волеизявление на страните, че нямат други документи от значение за сделката, освен обозначените такива от нотариуса в нотариалния акт в съответствие с чл. 580, т. 5 от ГПК, определящ ли е за волята на купувача да придобие даден недвижим имот необозначен в нотариалния акт документ, в частност необозначено удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания?
4.Прекъсва ли се причинно-следствената връзка между твърдяна вреда по чл. 49 от ПВп и издадено удостоверение за вписвания, отбелязвания и заличавания, в случай че последното не е необозначено в нотариалния акт според изискването на чл. 580, т. 5 от ГПК?
5.Кой е компетентния съд по правилата на подведомствеността, който може да разгледа и да се произнесе по предявен иск по чл. 49 от ПВп – гражданският съд, по реда на общия исков процес или административният съд, по реда на ЗОДОВ?
6.Въззивният съд дължи ли формиране на свои фактически и правни изводи във въззивното решение въз основа на съвкупна преценка на всички относими доказателства и след обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса?
7.Допустимо ли е със събирането на гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетели да бъде установено заявяването и издаването на документ?
8.Допустимо ли е със събирането на гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетели да бъде установено намерение за сключване на сделка?
9.Допустимо ли е със събирането на гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетели да бъде установено решаващото значение на документ за сключване на сделка?
По отношение на тези въпроси, по селективния критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, се твърди противоречие с Тълкувателно постановление № 1/29.09.2016 г., постановено по тълк.д. №1/2015 г. на ОСГТК на ВКС и I и II колегия на ВАС; определение № 172/12.04.2019 г. по ч.гр.д. № 1363/2019 г. на ВКС, III г.о.; определение № 168/11.04.2019 г. по ч.гр.д. № 1256/2019 г. на ВКС, III г.о.; определение № 288/27.06.2019 г. по ч.гр.д. № 1994/2019 г. на ВКС, III г.о.; определение № 30/28.10.2016 г. по гр.д. № 17А/2016 г. на пет членен състав на ВКС и ВАС.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
По първите четири въпроса, макар да са разгледани от въззивния съд и да са обсъдени в мотивите на обжалвания акт по повод направените от ответника възражения по спора, не е налице специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-противоречие с посочена от касатора практика на ВКС, защото с нея такива въпроси не са разглеждани и същата се явява неотносима, с нея е обсъждано кой е компетентния съд да разгледа иск срещу АВп по чл.49 ПВп за вреди от невярно издадено от АВп удостоверение за вписани обстоятелства .
По петият въпрос също не е налице основание за допускане касационното обжалване, доколкото изводът на въззивния съд, че компетентността в случая е на гражданския съд, а не на админстративния съд, не е в противоречие с практиката на ВКС. Компетентността на гражданския съд да разглежда искове срещу АВп по чл.49 ПВп за вреди от противоправни действия на служители на Агенцията по вписванията, изразяващи се в издаване на нотариални удостоверявания в производства по безспорна съдебна администрация по чл. 569, т. 5 и 7 ГПК , е установена както в практиката на ВКС ( решениe № 60187/08.10.2021 г. по гр.д. № 527/2021 г., III г.о., решение № 79 от 23.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2805/2021 г., IV г.о., определение № 468/06.11.2019 г. по гр д. № 3479/2019 г. на ВКС, III г.о.), така и на ВКС и ВАС по чл.135, ал.4 АПК ( определения на смесени 5 членен състав на ВКС и ВАС така : определение № 50 от 04.09.2017 г. по д. № 22/2017 г., определение № 79 от 6.08.2018 г. по д. № 30/2018 г. , определение № 26 от 26.02.2019 г. по д. № 3/2019 г., определение № 16/21.04.2020 г. по гр.д. № 4/2020 г.), която практика настоящият състав споделя. С горепосочената практика, вкл. и по чл. 135, ал. 4 от АПК на двете върховни съдилища, е преодоляно изразеното в цитираното от касатора и постановено преди тях по време определение № 30 от 28.10.2016 г. по гр. д. № 17/2016 г. на 5 членен състав на ВКС и ВАС становище за компетентност по такъв спор по чл.49 ПВп на административен съд, и така последното се явява изолирано. Ето защо не е налице противоречие с Тълкувателно постановление № 1/29.09.2016 г., постановено по тълк.д. №1/2015 г. на ОСГТК на ВКС и I и II колегия на ВАС относно допустимостта на въззивното решение. Другите посочени от касатора актове на ВКС не попадат сред актовете, с които да се преценява противоречие според т.1 но ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, защото две са определения по чл.288 ГПК (определение № 172/12.04.2019 г. по ч.гр.д. № 1363/2019 г. на ВКС, III г.о.; определение № 168/11.04.2019 г. по ч.гр.д. № 1256/2019 г. на ВКС, III г.о.), а с последното определение определение № 288/27.06.2019 г. по ч.гр.д. № 1994/2019 г. на ВКС, III г.о., макар в производство по чл.274, ал.3 ГПК, е неотносимо, не е постановено по такъв въпрос, с него касационното обжалване е допуснато и обжалваното въззивно определение е обезсилено поради нередовност на исковата молба. Ето защо петият въпрос не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по изложените в този абзац съображения не установява и вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено от некомпетентен съд, каквото оплакване прави касатора с касационната жалба.
По шестия въпрос също не са налице основание за допускане на касационно обжалване, защото по него не е налице специфичната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-противоречие с посочена от касатора практика на ВКС, доколкото същата се явява неотносима.
Останалите въпроси седми, осми и девети, повдигнати в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не представляват правни такива по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК , а са фактически въпроси, доколкото отговорът им зависи от конкретните факти по делото. Същите са израз на несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд и са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, последните са от значение за правилността на решението и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи не може да обоснове достъп до касация. Това положение произтича от разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни актове, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран материално- или процесуалноправен въпрос, който обаче не следва да касае правилността на обжалвания акт, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради отсъствието на обща предпоставка за селекция по чл.280, ал.1 ГПК не се дължи произнасяне по наличието на специфичната такава по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По всички поставени девет въпроса касаторът не е установил и обосновал наличието на специфичното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК , в допълнение към вече изложеното по-горе, че за част от въпросите липсва и общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо твърдение, че това са въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, също и за уеднаквяване на съдебната практика, не е мотивировка на това основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице основание за допускане касационното обжалване и на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК , защото няма данни за очевидната неправилност по смисъла на това понятие, както е изяснено съдържанието му в практиката на ВКС. Не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, не се установява съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Мотивите на въззивния съд са ясни и логични спрямо приетите за установени факти. Изложените от касатора оплаквания в касационната жалба представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК , които не подлежат на преценка във фазата по чл. 288 ГПК и самостоятелно не могат да обусловят преценка за очевидна неправилност.
При този изход на спора, касаторът следва да заплати на насрещната страна съгласно чл.78, ал.3 ГПК, направените от последната разноски в настоящето производство в размер на 3 400 лв. за адвокатско възнаграждение, съгласно приложените към отговора на касационната жалба доказателства.
С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №228/21.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 552/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Агенцията по вписванията, ЕИК 131282355, да заплати на А. В. Ж. с ЕГН [ЕГН], сумата 3 400 лева разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.