Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на 08.06.2026г., в състав:

при участието на секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Борис Д. Илиев гр. д. №205 по описа на съда за 2026г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез М. Д.- прокурор в Апелативна прокуратура- Пловдив, против Решение №185 от 29.10.2025г. по в. гр. д. №396/2025г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено Решение №311 от 20.03.2025г., постановено по гр.д. №173/2023г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. А. Ш., ЕГН [ЕГН], сумата от 150000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу него НОХД №313/2015г. по описа на Военен съд-Пловдив, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане, и Определение №1156 от 17.04.2025г., постановено по по гр.д. №173/2023г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което е била оставена без уважение молба вх.№12891/04.04.2025г. на Прокуратурата на Република България за изменение на Решение №311 от 20.03.2025г. в частта за присъденото адвокатско възнаграждение на адв. Р. Р.. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и намаляване на размера на присъденото в полза на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, както и намаляване на присъденото на адв. Р. адвокатско възнаграждение. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК .
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Д. А. Ш., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. Р. Р., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението и за неоснователност на касационната жалба.
С определение №1864 от 08.04.2026г. по гр. д. №205/2026г. на ВКС, четвърто гражданско отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, за да бъде извършена проверка за съответствието му с Постановление № 4/1968г. на Пленума на Върховния съд, т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2000г., както и с формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи по въпросите: 1. При определяне на основанията и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 от ЗОДОВ задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди? 2. Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?
Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата, с оглед правомощията си по чл.293 от ГПК, приема следното:
По правните въпроси, по който е било допуснато касационното обжалване:
Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС; Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.; Решение№ 253 от 27.10.2016г. на ВКС по гр.д.№457/2016г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017г., трето г.о. и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК съдът е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., по конкретното дело.
По касационната жалба:
С обжалваното решение въззивният съд е приел следното:
С постановление от 16.04.2015г. на прокурор от ВОП- София ищецът бригаден генерал Д. А. Ш. е бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл.387, ал.3 във връзка с ал.1 от НК за това, че на 12.03.2015г. в качеството си на длъжностно лице- командир на в.ф. 34750- Карлово е злоупотребил със служебното си положение като използвал четирима военнослужещи да извършат строително-ремонтни дейности в семейния му апартамент в гр.София. Наложена му е била мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 1000лв. С постановление от 13.07.2015г. ищецът е привлечен като обвиняем за продължавано престъпление по чл.387, ал.3 от НК за първоначалното деяние и за още две деяния- устно разпореждане на подчинения му командир да осигури специална техника и личен състав, който на 26.09.2014г. взел участие в организацията и провеждането на мероприятие от Ловно-рибарско дружество- Карлово- „Откриване на ловен сезон за едър дивеч 2014-2015г.“, и устно разпореждане на негов подчинен да отнеме от подчинен редник свидетелството му за управление и да го задържи до 23.12.2014г. С постановление от 30.07.2015г. на ищеца е била наложена забрана да напуска пределите на Република България, отменена с определение от 11.08.2015г. по ЧНД №П 237/2015г. на Софийски военен съд. С постановление от 14.09.2015г. е извършено ново привличане на ищеца като обвиняем, като към първоначалните са били добавени още седем деяния- устно разпореждане за осигуряване на техника и личен състав, участвали на 17-18.05.2014г. в организацията и провеждането на „Ежегоден мотокрос“ на мотописта в с.Васил Левски, Община Карлово; разпореждане на военнослужещи да извършат строително-ремонтни дейности с необходимата им техника в Ловен парк-гр.Карлово, в резултат на което били изградени подпорна стена, бетонови стъпала, чешма с бетонова пътека към нея, монтирани седалки на футболното игрище и изградена предпазна ограда към него; устно разпореждане за осигуряване на техника и личен състав, взел участие за времето от 10.10.2014г. до 12.10.2014г. в логистично осигуряване на мероприятие- Девети национален събор „Да запазим българското“-гр.Калофер; устно разпореждане за осигуряване на техника и личен състав, взели участие на 06.12.2014г. в логистичното осигуряване на мероприятие- празнуване на Никулден в гр.Карлово; устно разпореждане за осигуряване на техника и личен състав, които на 06-07.02.2015г. осигурили с отбранителни продукти провеждането на мероприятие „Деня на лозаря-Трифон Зарезан“- гр.Карлово; устно разпореждане на 29.04.2015г. за осигуряване на личен състав, който на 29 и 30.04.2015г. участвал в логистичното осигуряване на мероприятие- посрещане на официалните гости на гр.Клисура; изземване на правомощия и предоставяне без договор на бетонов басейн за безвъзмездно ползване на Ловно-рибарско дружество- Карлово за отглеждане на пъстърва. С постановление от 27.11.2015г. е извършено ново привличане, като са добавени още три деяния- устно разпореждане преди 30.04.2015г. за осигуряване на личен състав, който на 29 и 30.04.2015г. участвал в логистичното осигуряване на мероприятие- Посрещане на официалните гости на гр.Клисура; устно разпореждане за осигуряване на техника и личен състав, участвали на 09- 10.05.2015г. в организацията и провеждането на „Ежегоден мотокрос“ на мотописта в с.Васил Левски, Община Карлово; предоставил без процедура и договор помещения за безвъзмездно ползване на Община Карлово. С постановление от 14.12.2015г. ищецът е привлечен като обвиняем за продължавано престъпление по чл.387,ал.3 във връзка с ал.2 във връзка с ал.1 във връзка с чл.26,ал.1 от НК, включващо посочените деяния. На 15.12.2015г. е внесен обвинителен акт в съда, по който е образувано НОХД №313/2015г. по описа на Военен съд-Пловдив. По делото са били проведени множество открити съдебни заседания с личното явяване на ищеца, като с Присъда №13 от 19.07.2018г. същият е признат за невинен по повдигнатото му обвинение. Против присъдата е подаден протест от прокуратурата, като с Решение №24 от 14.12.2020г. по ВНОХД №67/2019г. на Военно- апелативния съд същата е потвърдена и е влязла в сила на 07.01.2021г. При така установените факти съдът е приел, че наказателното производство срещу ищеца е продължило в досъдебната и съдебната си фази общо 5 години, 8 месеца и 21 дни.
Паралелно с него са били водени още две наказателни производства спрямо ищеца. С постановление от 20.08.2015г. на прокурор при ВОП-София е разделено процесното досъдебно производство ДП №57-Сл/2015г., като са отделени посочени доказателства и е образувано ново ДП №104-Сл/2015г. срещу ищеца за престъпление по чл.202,ал.1,т.1 във връзка с чл.201 от НК за това, че в качеството му на длъжностно лице- национален командир на 18-ти контингент на Въоръжените сили на Република България в операцията на ISAF в Афганистан на неустановена дата в началото на август 2010г. в Кабул, Афганистан, бригаден генерал Д. Ш. присвоил чужди движими вещи- одеала, зимни комплекти, зимни якета, спортни екипи, топки, тройни канчета и походни легла, като за улесняване на това престъпление извършил друго по чл.311,ал.1 от НК- съставил официален документ- опис на товара, в който удостоверил неверни обстоятелства, с цел да бъде използван като доказателство за тях. С влязла в сила на 01.04.2019г. с произнасянето на касационната инстанция Присъда №13 от 14.03.2018г. по НОХД №П-80/2017г. по описа на Софийския военен съд подсъдимият Ш. е признат за невинен по повдигнатото му обвинение. За обезщетяване на претърпените в резултат на повдигнатите му по това наказателно производство обвинения неимуществени вреди ищецът е предявил иск против Прокуратурата, по който е било образувано гр.д. №3362/2023г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, като към датата на постановяване на въззивното решение по него не е бил налице влязъл в сила съдебен акт. По възражението на ответната прокуратура, че ищецът е възмезден за претърпените от него неимуществени вреди с присъденото му обезщетение по това дело съдът е изложил съображения, че същото е неоснователно предвид липсата на влязло в сила решение по същото. Посочил е, че останалите незаконни обвинения, които не са част от основанието на претенцията, са от значение при изследване на причинно-следствената връзка и като обстоятелства за определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение по чл.52 от ЗЗД при отчитане на тежестта и приноса на всяко едно от тях за настъпване на вредоносния резултат.
Относно третото наказателно производство, за което в исковата молба се твърди да е прекратено от прокуратурата, съдът е посочил, че по делото липсват доказателства относно това кога е образувано, какъв е неговия предмет, кога е приключило, както и не е представено прокурорското постановление за прекратяването му, но данни за него се съдържат в представените с исковата молба медийни публикации. Повдигането на обвинения и по трите образувани досъдебни производства е било медийно оповестено, с което незаконното обвинение е станало достояние на обществеността, което е засилвало негативните преживявания на ищеца, с оглед засягане на неговата репутация като военен на команден пост. Публикациите не са били еднопосочни към внушаване на негова виновност, като в тях е била дадена трибуна както на самия него, така и на становища на политици в негова защита, а оправдателните присъди и мотивите на съда за тях също са били медийно отразени. Двете наказателни производства, по които ищецът е бил оправдан, са водени за тежки престъпления по смисъла на чл.93,т.7 от ДР на НК, като за престъплението по чл.387, ал.3 от НК по процесното наказателно производство наказанието е „лишаване от свобода“ от три до осем години, а за престъплението по чл.202, ал.1, т.1 от НК по другото наказателно производство- от една до десет години. По процесното наказателно производство на ищеца е била наложена забрана за напускане на пределите на страната, с което е било ограничено правото му на свободно придвижване. Повдигнатите обвинения и по двете наказателни производства са за извършени престъпления в длъжностно качество- съответно на командир на „61-ва Стрямска механизирана бригада- Карлово“ и на национален командир на 18-ти контингент на Въоръжените сили на Република България, при което и двете са повлияли негативно на ищеца и са довели до настъпване на обичайните за всяко наказателно преследвано лице вреди- несигурност от изхода на производството, страх от осъждане, накърняване на честта и достойнството и социалното общуване, както и на специфични вреди, произтичащи от дискредитиране на ищеца като лице от командния състав на Българската армия с безспорно безупречна репутация. Въз основа на показанията на свидетелите К. Д. и П. Т. съдът е приел, че преди повдигане на обвиненията ищецът като командир на „61-ва Стрямска механизирана бригада-Карлово“- най-голямото формирование в българската армия, се е ползвал с доверието на подчинените си, за които бил пример и те се стремели да го следват, да се учат от него и да бъдат в обкръжението му. Непосредствено преди образуването на наказателното производство за ищеца била открита възможността да бъде представител на България в силите на НАТО, а освен това той бил и един от 10-те генерала от Военния съвет на Сухопътните войски. Съдът е приел, че в резултат на повдигнатите на ищеца обвинения на 29.04.2015г. от заместник-председателя на ДАНС е било отнето на основание чл.11,ал.2,т.1 и чл.59,ал.1,т.1 във връзка с чл.40,ал.1,т.5 от ЗЗКИ издаденото на ищеца разрешение №89253/27.10.2014г. за достъп до класифицирана информация с ниво на класификация „Строго секретно“, тъй като не е отговарял на изискванията на чл.40,ал.1,т.5 от ЗЗКИ срещу него да няма образувано досъдебно или съдебно производство за умишлено престъпление от общ характер. Към този момент ищецът Ш. вече е бил привлечен с постановлението от 16.04.2015г. като обвиняем именно по настоящото досъдебно производство, при което отнемането на разрешението е в пряка причинно-следствена връзка с това конкретно незаконно обвинение. Без разрешение за достъп до класифицирана информация Ш. е бил поставен в невъзможност да изпълнява задълженията си на командир на 61-ва Стрямска механизирана бригада, поради което той е подал рапорт за напускане, въз основа на който с Указ №183 от 08.10.2015г. на Президента на Република България е бил освободен от заеманата длъжност, с което е сложен край на почти 30-годишната му военна кариера.
Според приетото заключение от 25.09.2023г. на съдебно-психиатрична експертиза, започването на наказателното производство е било неочаквано за Ш. и свързано с най-значимите елементи на ценностната му система, като за кратко време са поставени под съмнение и на практика разрушени основните личностови приоритети- успешната му кариера и уважението на околните, което е изключително значимо за него, поради което следва да бъде преценено като травмиращо и стресогенно и е довело до „посттравматично стресово разстройство, протрахирано протичане“. При освидетелстването Ш. е съобщил за трайна промяна в начина му на живот, като все още е налице неспособност да приеме новите житейски обстоятелства, които коренно се отличават от избрания от него и следван професионален и житейски маршрут, без да се установяват данни за нарушения на останалите психични сфери. При изслушване на експертизата вещото лице Р. Д. е пояснила, че Ш. притежава добри адаптивни възможности, тъй като е практикувал професия, свързана с преодоляване на трудности, но тъй като произтеклите събития са свързани с изключително значими за неговата личност качества и параметри, при него е настъпило това разстройство, което, предвид твърде добрите възможности за самоконтрол, не се проявява външно, а психичното напрежение се соматизира- бива изтласквано от сферата на психиката и се отразява на тялото, във връзка с което вещото лице намира да е появата на „захарен диабет“ при него, за което заболяване са представени епикризи на ВМА-МБАЛ София за проведено лечение в периодите 15-20.03.2017г., 21-24.11.2023г. и 27.02- 01.03.2024г. Относно това заболяване е прието заключение от 07.01.2025г. на съдебно-медицинска експертиза, кредитирано от съда, според което клиничните му симптоми са се проявили при ищеца през зимата на 2016г. вследствие преживения психоемоционален стрес, свързан с повдигнатите обвинения и воденото наказателно производство от април 2015г., тъй като стресът е една от причините за завишаване на нивата на кръвната захар и отключването на посттравматично стресово разстройство и рисков фактор за развитието на заболяването неинсулинозависим захарен диабет с неврологични усложнения- диабетна полиневропатия, диагностицирано при хоспитализацията на ищеца през 2017г. Според съда именно настоящото наказателно производство е причината при Ш. понастоящем да е налице такова стресово разстройство, тъй като то е първо по време и е започнало внезапно и неочаквано, и е продължило по- дълго от другото наказателно производство срещу него. Именно в резултат на него се е стигнало и до приключването на професионалната кариера на ищеца с оглед отнемането на разрешението му за достъп до класифицирана информация след привличането му като обвиняем и освобождаването му от длъжност преди образуване на второто досъдебно производство. Съдът е приел, че в резултат само на процесното наказателно преследване ищецът е претърпял и част от специфичните неимуществени вреди, свързани с характера на повдигнатото му по него обвинение и наложената му забрана да напуска пределите на страната, а по отношение на останалите вреди, свързани с влошаване на физическото и психическото му здраве, то е с по-голяма тежест от второто наказателно производство като по- рано образувано и по- дълго продължило. Ето защо и съобразявайки принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД и обществено-икономическите условия на живот в страната, съдът е приел, че претенцията на ищеца за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателна в пълния й размер от 150000лв., ведно със законната лихва от 07.01.2021г.
При така изложените мотиви на въззивното решение настоящият състав на съда намира за неоснователни доводите в касационната жалба на Прокуратурата на Република България, че размерът на присъденото на ищеца обезщетение не е съобразен с критерия за "справедливост" по чл. 52 от ЗЗД , с посочените в задължителната и казуална съдебна практика обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за определянето му, както и с изискването да бъдат обезщетени само вредите, които се намират в причинна връзка с воденото наказателно производство.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил със задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г., като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на тях е направил извода си какъв следва да бъде справедливия размер на същото. Взел е предвид общественото положение и данните за личността на ищеца, възрастта му, заеманата от него длъжност, във връзка с която са били повдигнатите му обвинения, характера и тежестта на последните, продължителността на воденото наказателно производство, извършваните по същото множество процесуални действия с негово участие, както и негативното отражение на последното върху здравословното и емоционалното му състояние, социалните контакти и професионалната му дейност. Съдът е отчел и социално- икономическите условия в страната към датата на влизане в сила на оправдателната присъда. Не е допуснато нарушение на разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. д. № 3/2004г., отнасящи се до задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, като така изложените мотиви съответстват на указанията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. При съобразяване на посочените обстоятелства съдът е достигнал до извода, че на ищеца следва да се определи обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 150000 лв.
Неоснователни са доводите в касационната жалба, че така определеният размер на обезщетението не бил съобразен с обстоятелството, че в същия период спрямо ищеца е било водено и друго наказателно производство, за претърпените по което вреди също му е било присъдено обезщетение. В съдебната практика няма спор, че когато присъжда обезщетение по иск за причинени вреди, предявен въз основа на едно от незаконните обвинения, то фактът на наличието в същия период и на други обвинения срещу ищеца е от значение както при изследване на причинната връзка, така и при съблюдаване критерия на чл. 52 от ЗЗД. На настоящия състав на съда е служебно известно, че след постановяване на въззивното решение по претенцията на ищеца по гр.д. №3362/2023г. по описа на Окръжен съд-Пловдив е налице влязъл в сила съдебен акт, като с окончателно Решение №687 от 14.11.2025г. на ВКС по гр.д.№538/2025г. му е било определено обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в резултат на повдигнатите му обвинения по НОХД № П-80/2017г. по описа на Софийски военен съд в размер на 80000 лв. Посоченото наказателно производство е водено паралелно с процесното, като е започнало въз основа на постановление от 20.08.2015г. на прокурор при ВОП-София, с което е разделено досъдебно производство ДП №57-Сл/2015г. и е образувано ново ДП №104-Сл/2015г., и е приключило с влязла в сила оправдателна присъда на 01.04.2019г. Някои от вредите, чието обезщетяване се претендира, а именно стрес, негативни психически преживявания, накърняване на честта и авторитета му, не биха могли предвид характера си да бъдат изрично разграничени, поради което следва да се приеме, че за част от процесния период, в който спрямо ищеца са водени паралелно двете наказателни производства, са и във връзка с другото производство. В същото време обаче, както правилно е приел въззивният съд, наказателното производство, което е основание на предявяване на иска по настоящото дело, е първото образувано такова срещу ищеца и е продължило по- дълго от другото наказателно производство, поради което следва да се приеме, че има по- голям принос за настъпване на посочените вреди, както и за влошаването на здравословното състояние на ищеца. Правилно съдът е отчел и обстоятелството, че прекратяването на кариерата на ищеца като военнослужещ от Българската армия и осуетяването на възможността за по- нататъшното му кадрово израстване в служебната йерархия се намира в причинна връзка именно с повдигнатото му обвинение по процесното наказателно производство, в резултат на което е бил отнет допускът му до класифицирана информация и той е бил поставен в невъзможност да изпълнява задълженията си. В тази връзка въззивното решение е съобразено и с трайната практика на ВКС / Решение № 267 от 26.06.2014г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то гр. отд.;, Решение № 319 от 17.11.2015г. по гр. дело № 2829/2015 г. на ІV-то гр. отд.; Решение № 309 от 15.01.2019 по гр.д. 4962/2017г. на ІV-то гр.о. и др./, съгласно която когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в областта на професионалната реализация на ищеца, съдът следва да прецени как се е отразило наказателното преследване върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, на авторитета и името му на професионалист. При определени професии (полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр.), към които обществото дължи респект и уважение, поради което има изключително завишени очаквания и изисквания за почтеност, високо правосъзнание и професионализъм, е логично незаконното обвинение да засяга в по-голяма степен личния и професионален живот на лицата, които ги упражняват. Поради това, по общо правило, незаконното обвинение срещу лица, упражняващи подобни професии, има по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера, тъй като уронва авторитета им в съответната професионална област, като това е относимо в още по-голяма степен за случаите, когато обвинението е за извършване на умишлено престъпление именно в сферата на тяхната професионална реализация. В случая по делото е безспорно установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, че в качеството си на командир на най- голямото подразделение на Българската армия ищецът се е ползвал с висок авторитет сред колегите и подчинените си и с безупречна репутация в обществото, които са били накърнени от повдигнатите срещу него обвинения, а освен това пред него е била открита реалната възможност да заеме и по- висока и отговорна длъжност, която не се е реализирала именно в резултат на воденото наказателно производство. Правилно е било съобразено и обстоятелството, че в резултат само на процесното наказателно производство на ищеца са били причинени вреди, свързани с наложената му мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на Република България“. При отчитане на всички посочени обстоятелства, включително влязлото в сила решение, с което му е било присъдено обезщетение за паралелно воденото срещу него в същия период друго наказателно производство, настоящият състав на съда намира определеното по настоящото дело обезщетение за причинените му вреди в резултат на процесните обвинения в размер на 150000 лева за съобразено с критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД и с изведените в задължителната и казуална съдебна практика относими към определянето му обстоятелства.
Не могат да бъдат споделени и доводите в касационната жалба на Прокуратурата, че определеното на ищеца обезщетение не било съобразено със съдебната практика. По въпроса за значението на формираната съдебна практика по сходни дела при определяне на паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди е налице трайно установена практика на ВКС, съгласно която справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. В случая фактите по настоящия казус не са аналогични на фактите по други казуси, по които са налице влезли в сила съдебни актове, поради което и не може да се направи извод за наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД .
Предвид горното касационната жалба срещу решението в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, е неоснователна, а обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.
Неоснователни са и доводите в касационната жалба срещу произнасянето на въззивния съд по присъденото в полза на процесуалния представител на ищеца адв. Р. Р. адвокатско възнаграждение оп чл.38, ал.2 от ЗА за първата и въззивната инстанция за оказаната на ищеца безплатна правна помощ. Упълномощеният от ищеца адв. Р. е изготвил исковата молба от негово име, като по делото пред първата инстанция са били проведени 8 съдебни заседания, в които се е явил лично, а освен това е представил и писмена защита. При отчитане на посочените обстоятелства, фактическата и правна сложност на делото и значителния материален интерес по същото настоящият състав на съда намира присъденото на адв. Р. адвокатско възнаграждение в размер на 10650 лв. за първата инстанция за справедливо и обосновано. Пред въззивната инстанция адв. Р. е изготвил отговор на въззивната жалба на Прокуратурата, явил се е на проведеното едно открито съдебно заседание по делото и е представил писмена защита. С оглед на така извършената от него работа и при съобразяване на посочените по- горе обстоятелства настоящият състав на съда намира определеното му адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. за въззивната инстанция за справедливо и обосновано.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв. Р. Р., който е оказал безплатна правна помощ на ищеца при условията на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, следва да се определи адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1000 евро.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №185 от 29.10.2025г. по в. гр. д. №396/2025г. по описа на Апелативен съд- Пловдив.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв. Р. Р. от АК- Пловдив, сумата от 1000 евро- адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ:1.


2.