Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
двадесет и девети септември две хиляди двадесет и пета година,
в състав:

при секретаря Теодора Ставрева и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4037/ 2024 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 2201/ 30.04.2025 г., постановено по настоящето дело, по жалба на И. И. В. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 785 от 03.07.2024 г. по гр.д.№ 692/ 2024 г., в частта му, в която е отхвърлен предявения от касатора против Прокуратура на Република България /ПРБ/ иск, квалифициран по чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл.194 ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда № 373514/ 28.03.2018 г. по н.о.х.д.№ 16501/ 2013 г. на Софийски районен съд /СРС/ за разликата над 1 000 лв до пълния предявен размер от 30 000 лв и в частта за разноските по делото.
В частта, в която същият иск е уважен до размер 1 000 лв, въззивното решение не е обжалвано от ответника ПРБ и е влязло в сила.
Обжалването е допуснато по материалноправния въпрос ,,Как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?” .
По този въпрос още в ППВС № 4/ 1968 г. е изяснено, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Въз основа на това тълкуване е установена константна практика на Върховният касационен съд /ВКС/ по дела за обезщетяване на неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно обвинение, обобщена в решение № 40/ 13.05.2020 г. по гр.д.№ 2683/ 2019 г., ІV г.о. От тази практика настоящият съдебен състав не намира основание да се отклони. Съдът по иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е длъжен да обвърже обществения критерий за справедливост с преценка на конкретно проявените и установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, доколкото чл.4 ЗОДОВ препраща към чл.52 ЗЗД. Такива обстоятелства са: принудителното задържане на лицето от полицейските органи; броят на повдигнатите обвинения; тежестта на престъпленията и предвидените за тях наказания; взетите мерки за процесуална принуда, тяхната тежест и продължителност; общата продължителност на наказателното производство; фазите, през които е преминало до основанието, което прави обвинението незаконно по смисъла на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ; процесуалните действия, предприети от органите на наказателното производство с участието на увреденото лице; неговата възраст, съдебното му минало, обществения и професионалния живот; разгласяването в медиите и публичността; увреденото здраве. От значение е също дали престъплението визира длъжностно качество, както и други особености в субективния състав на престъплението, особено когато незаконно обвиненото лице е заемало длъжност в държавен орган и/или изпълняваната работа е в публичен интерес. Когато като основание на иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е въведен и дългият, несъобразен с разумния срок период на наказателното преследване, а съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ установи допуснато нарушение на правото по чл.6 § 1 КЗПЧОС, това предполага по-висок размер на глобалното обезщетение, като в мотивите следва да се посочи каква част от него се определя за забавянето. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на увреденото лице. Тази връзка е израз на общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Справедливостта не съществува извън тези конкретни условия. Те включват време и място на увреждането, етап на обществено-икономическото развитие, конкретна икономическа конюнктура и средностатистически стандарт на живот.
Обжалваното решение не е съобразено с така установената практика и по отношение на него е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК. Не се налага извършването на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция, по аргумент от разпоредбата на чл.293 ал.3 ГПК.
Постановеното по делото въззивно решение за уважаване на иска за обезщетяване на неимуществени вреди до размер 1 000 лв е влязло в сила, с което по основанието на иска е формирана сила на пресъдено нещо – установено е, че ищецът е бил обект на незаконно наказателно преследване, в причинна връзка от което е търпял неимуществени вреди, за които държавата, чрез процесуалния субституент ПРБ, му дължи обезщетение. Спорът е висящ само за размера на това обезщетение.
За определянето му са относими следните обстоятелства:
На 06.12.2005 г. било образувано досъдебно производство № ЗМ-3306/ 2005 г. на 03 РУ-СДВР /пр.пр.№ 61219/ 2005 г. на Софийска районна прокуратура - СРП/, за това, че на 29.11.2005 г. около 00,45 часа в гр.София, от денонощен магазин „Волтрон“ на бул."Александър Стамболийски" № 186, били отнети чужди движими вещи от владението на П. В. М. - продавач консултант в магазина, без негово съгласие с намерението противозаконно да се присвоят - престъпление по чл.195 ал.1 т.5 вр. чл.194 ал.1 НК. На 24.01.2006 г. ищецът И. В. бил разпитан в качеството му на уличено за извършването на това престъпление лице и му било повдигнато обвинение за него, като била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 50 лева. С постановление от 16.02.2006 г. дознание ЗМ-3306/ 2005 г. било преобразувано в предварително производство по сл.д.№ 131/ 2006 г. на Столична следствена служба, по което В. отново бил привлечен като обвиняем с постановление от 17.11.2010 г. В периода от време началото на февруари 2006 г. до повторното привличане на ищеца като обвиняем по делото през 2010 г. не били извършвани никакви следствени действия. На 09.02.2011 г. срещу В. бил внесен обвинителен акт, по който било образувано н.о.х.д.№ 2273/ 2011 г. на СРС. С разпореждане на съдията-докладчик от 09.05.2011 г. съдебното производство било прекратено и делото било върнато на СРП за отстраняване на допуснати нарушения. С постановление от 18.11.2011 г. И. В. отново бил привлечен като обвиняем и на 30.11.2011 г. срещу него бил внесен обвинителен акт, по който било образувано н.о.х.д.№ 22917/ 2011 г. на CPC. С разпореждане на съдията - докладчик от 03.01.2012 г. отново било прекратено съдебното производство и делото било върнато на СРП за отстраняване на допуснати нарушения в досъдебното производство. На 08.07.2013 г. В. за пореден път бил привлечен като обвиняем и на 23.09.2013 г. СРП внесла за трети път обвинителен акт против него, по който било образувано н.о.х.д.№ 16501/ 2013 г. на СРС. По това дело били проведени общо 15 открити съдебни заседания в периода от 17.11.2014 г. до 28.03.2018 г. С присъда № 373514 от 28.03.2018 г. той бил признат за невиновен в извършването на престъплението по така повдигнатото му обвинение. Срещу присъдата бил подаден протест от СРП, като по указания на въззивния съд ищецът заявил, че желае делото да продължи, въпреки изтеклата на 29.11.2020 г. абсолютна давност. Пред въззивния съд било проведено едно открито съдебно заседание на 10.10.2022 г., след което с решение № 716/ 10.11.2022 г. по в.н.о.х.д.№ 3607/ 2022 г. на Софийски градски съд била потвърдена оправдателната присъда, която влязла в сила на същата дата. И. И. В. бил осъждан осем пъти за извършени от него умишлени престъпления, за които му е било налагано наказание „лишаване от свобода“. Той бил задържан няколкократно в арести на страната по други водени срещу него наказателни производства, последният му престой продължил повече от шест месеца. Пребивавал и в местата за лишаване от свобода, първоначално за срок от три месеца през 2004 г., след това за срок от шест месеца през 2006 г., а през 2009 г. изтърпял наказание „лишаване от свобода“ първоначално за срок от две години, след което за още три години и бил освободен през 2012 г. Понастоящем ищецът е реабилитиран по право за предходните си осъждания. След изтърпяване на наказанията се запознал и заживял заедно със свидетелката П. Н., декларирал, че иска да започне нов живот, да си намери стабилна работа и да заживее спокойно със семейството си. Продължилото наказателно дело се отразило зле на психиката и емоционалното състояние на ищеца. Той се притеснявал от изключителната продължителност на производството, опасявал се, че ще бъде осъден за нещо, което не е извършил. Страхувал се, че ако бъде осъден, нямало кой да се грижи за детето му, което имало здравословни проблеми. Не могъл да осъществи плановете си да живее и работи в чужбина, тъй като трябвало да се явява постоянно на съдебни заседания.
От тези релевантни обстоятелства правилно въззивният съд е отчел като обуславящи по-нисък размер на обезщетението множеството осъдителни присъди и ефективно изтърпените наказания лишаване от свобода от ищеца, включително за престъпления против собствеността. Неправилно обаче е извел, че той не се е повлиял от ефективното изтърпяване на предвидените за тях наказания; не е отчел липсата на данни за противообществени прояви на дееца след последното му освобождаване след изтърпяване на наказание лишаване от свобода през 2012 г. Напротив, видно от свидетелските показания, които съдът не намира основание да счете за недостоверни, след 2012 г. ищецът се е постарал да промени живота си, установил е трайно фактическо съжителство с П. Н., от което има родено дете. За предишните си осъждания той е реабилитиран по право. Правилен е и изводът на съда, че присъждане на обезщетение в по-малък размер се обуславя и от обстоятелството, че повдигнатото неоснователно обвинение засяга много по - интензивно емоционалната сфера на лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и е било обект на наказателно преследване, включително изтърпявало наказание лишаване от свобода за извършените престъпления. Неправилно обаче не е отчетен свръхнеразумният срок на продължителността на осъщественото спрямо ищеца неоснователно наказателно преследване. То е започнало на 24.01.2006 г. и е приключило на 10.11.2022 г. с влизане в сила на оправдателната присъда – 16 години и близо 10 месеца. При това делото не се отличава с фактическа и правна сложност – обвинено е само едно лице в извършването на едно престъпление – кражба на стока от магазин. Въпреки това досъдебното производство е продължило повече от седем години и макар значителното забавяне да се дължи и на поведението на ищеца /който не е бил намерен на посочения от него адрес/, поведението на властите е много по - укоримо, тъй като издирването му е било извършвано формално и неритмично. Показателно е обстоятелството, че в периода февруари 2006 г. – ноември 2011 г. по следственото дело не е извършено нито едно действие по разследването, освен формални опити за издирване на ищеца. Недостатъчно оценен от въззивния съд е и фактът на продължилото повече от 9 години производство в съдебна фаза с проведени общо 16 открити съдебни заседания, също при значителен превес на укоримото поведение на властите. Съдът е имал обективни пречки при издирването на свидетели, но наличието на такива не го освобождава от задължението да организира срочното приключване на производството.
Въззивният съд не е съобразил и задължителното тълкуване, обективирано в Тълкувателно решение № 1/ 27.11.2023 г. по тълк.д.№ 1/ 2022 г., ОСГК, ВКС. В мотивите му е разяснено, че право на избор на увреденото лице е по кой път да търси защита на нарушеното право по чл.6 § 1 ЕКЗПЧ, когато едновременно е реализиран правопораждащият фактически състав на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ и на чл.2б ЗОДОВ; че в първия случай твърдението за „неразумен срок“ се включва в обстоятелствената част на иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ; че това е обстоятелство, което утежнява отговорността и води до по-голям размер на глобалното обезщетение; и че съдът е длъжен в мотивите си да обсъди критериите за бавно правосъдие по чл.2б ал.2 ЗОДОВ и да посочи каква част от глобалното обезщетение се отнася за вредите от неразумния срок на производството. В конкретния случай е предявен иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, като в исковата молба има изрично оплакване за неразумната продължителност на наказателното производство. Затова следва да се определи каква част от обезщетението се присъжда за нарушението на правото по чл.6 § 1 ЕКЗПЧ и каква – за неоснователно предприетото срещу ищеца наказателно преследване.
Като се вземе предвид, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление, но срещу него е взета сравнително лека мярка за неотклонение, предходните осъждания на ищеца и изтърпените от него наказания лишаване от свобода, паралелно водените наред с настоящето други наказателни производства срещу ищеца, възрастта му и стандарта на живот в страна, обезщетение в размер 1 000 лв е адекватно само за осъщественото срещу ищеца незаконно наказателно преследване. В това отношение правилно въззивният съд е приел, че повдигнатото неоснователно обвинение засяга много по - интензивно емоционалната сфера на лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и е било обект на наказателно преследване, включително изтърпявало наказание лишаване от свобода. Също правилно е взето предвид, че по време на наказателното производство, приключило с оправдателна присъда, срещу ищеца са били водени и други производства, приключили с осъждането му и с изтърпяване на наказания лишаване от свобода, които са причинили част от неимуществените вреди, но които не неподлежат на обезщетяване. Прекомерната продължителност на производството обаче и обстоятелството, че тя се дължи основно на укоримо поведение на властите по дело без фактическа и правна сложност, изисква определяне на значително по-голям размер на обезщетението за нарушението на правото по § 6 ал.1 ЕКЗПЧ. Съдът приема, с оглед конкретно установените обстоятелства, че сумата 9 000 лв адекватно ще обезщети ищеца за това нарушение и определя глобалното обезщетение в размер 10 000 лв. За разликата искът правилно е отхвърлен от въззивния съд и в тази част обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По изложените съображения съдът

ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 785 от 03.07.2024 г. по гр.д.№ 692/ 2024 г., в частта му, в която е отхвърлен предявения от И. И. В. против Прокуратура на Република България иск, квалифициран по чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда № 373514/ 28.03.2018 г. по н.о.х.д.№ 16501/ 2013 г. на Софийски районен съд за разликата над 1 000 лв до 10 000 лв и в частта за разноските по делото и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, гр.София, бул."Витоша" № 2, да заплати на И. И. В. ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] още 9 000 лв (девет хиляди лева) - обезщетение за неимуществени вреди, търпени от водено срещу него наказателно производство, за което е оправдан с присъда № 373514/ 28.03.2018 г. по н.о.х.д.№ 16501/ 2013 г. на Софийски районен съд, със законната лихва върху тази сума, считано от 10.11.2022 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на И. И. В. на основание чл.78 ал.1 ГПК 50 лв (петдесет лева) разноски по делото за всички инстанции.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адвокат В. Г. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.2, офис № 3, на основание чл.10 ал.3 ЗОДОВ и чл.38 ал.2 ЗА, 2 500 лв (две хиляди и петстотин лева) адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото пред всички инстанции.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 785/ 03.07.2024 г. по гр.д.№ 692/ 2024 г. в останалата обжалвана част.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: