Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гр.дело № 4738 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл. 290 ГПК.
С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 5503 от 28.11.2025 г. касационната жалба, подадена от Г. Г. С., И. А. П., К. А. В. и Н. К. М. чрез адвокат И. Е. от АК – М. и приподписана от адвокат Й. Л. от АК – Х., е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 285 от 10.08.2024 г. по в.гр.д.№ 204/2024 г. на Софийски окръжен съд, І възз.гр.състав.
С касационната жалба и в проведеното открито съдебно заседание касаторките, представлявани от адвокат И. Е., поддържат, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът не е преценил правилно събраните по делото доказателства и се е произнесъл в отклонение от ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. Касаторите молят въззивното решение да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което да бъдат уважени предявените от тях искове по чл. 108 ЗС, както и да бъде отхвърлен предявеният насрещен иск. Съгласно представени списъци за всяка от инстанциите поотделно касаторката И. А. П. претендира присъждането на разноски за първата и въззивната инстанции, а К. А. В. – за защитата пред ВКС.
Ответницата по касация Е. А. К. не е депозирала отговор на касационната жалба и не изпраща представител в проведеното открито съдебно заседание.
Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:
С въззивното решение е потвърдено Решение № 17 от 12.01.2024 г., постановено по гр.д.№ 154/2021 г. по описа на РС - гр. Сливница, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 108 ЗС, предявени от Н. К. М., К. А. В., И. А. П. и Г. Г. С. срещу Е. А. К. с искане да бъде признато за установено по отношение на ответницата, че ищците са съсобственици по наследство на ПИ с идентификатор ***, адрес: [населено място], [община], област С., п.к. 2223, ул. „*“ № 8, с площ 1 947 кв.м., стар номер *, кв. 17 и изградената в имота еднофамилна едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 87 кв.м., при квоти: за Н. К. М. - 1/4 ид.ч., за К. А. В. - 1/8 ид.ч., за И. А. П. - 1/8 ид.ч. и за Г. Г. С. – 1/4 ид.ч. и ответницата да бъде осъдена да им предаде владението върху имотите съобразно притежаваните от тях идеални части, а по насрещния иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на Н. К. М., К. А. В., И. А. П. и Г. Г. С., че Е. А. К. е собственик на основание наследство и давностно владение на така описания недвижим имот и изградената в него едноетажна жилищна сграда.
От фактическа страна е прието за установено, че страните по делото са наследници на К. М. Л., поч. на 09.05.1985 г. и К. С. Л., поч. на 01.11.1991 г., като Н. К. М. е дъщеря на общите наследодатели, И. А. П. и К. А. В. са наследници на починала в хода на производството втора дъщеря на общите наследодатели - Л. К. С., Г. Г. С. е наследница на Г. К. С. (поч. на 14.11.1989 г.) - син на общите наследодатели, а ответницата Е. А. К. е наследник на А. К. С. - втори син на общите наследодатели (починал на 29.11.2009 г.).
С нотариален акт № 138, т. I, д.№ 260/1965 г. наследодателят на страните К. С. Л. е признат за собственик по давностно владение на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], Софийска област, с площ от 1 432 кв.м., представляващо по плана на същото село парцел *, пл.№ * от кв. 7, при описани съседи, заедно с построените в парцела къща и кошара. Съгласно скица на ПИ № *-* от 07.07.2021 г. и схема на сграда № 15-738118 от 07.07.2021 г. ПИ № *** в [населено място] и площ от 1 947 кв.м. е с номер по предходен план * от кв. 17 и в него е построена сграда с площ 87 кв.м., с адрес - [населено място], ул. „*“ № 8. Изслушано е заключение на СТЕ относно идентичността на имота.
Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, разпределени в две групи: посочените от ищците А. М. Л. и Т. Д. И. и посочените от ответницата Н. С. Н. и Д. Х. Т..
Свид. А. Л. е заявила, че от Л. П. знае, че в имота в [населено място] живее дъщерята на нейния брат А.. Според свидетелката имотът бил на бащата на Л., който се казвал К.. Докато бил жив баща й, Л. често ходела в имота. Преди да почине, К. живял в К. при дъщеря си Л.. След като починал брат й А., Л. продължила да ходи в [населено място]. Свидетелката е посещавала имота два или три пъти, но не била виждала А. и В. (съпруга на А. и майка на ответницата) в имота.
От разпита на свид. Т. И. е прието за установено, че тя живее в съседство на имота, който представлявал къща с дворно място около 2 дка. Имотът бил на К., който починал през 1991 г. и оттогава до смъртта си през 2014 г. там живеела В. - съпруга на А. С.. Дъщерите Н. и Л. идвали да гледат баща си. След 2014 г. в имота се нанесла ответницата, която не давала ключ на ищците, гонела ги и се разправяла с тях. Страните били в добри отношения, но спорът започнал откакто ответницата се нанесла в къщата през 2014 г., след смъртта на майка си В. и започнала да гони всички.
От разпита на свид. Д. Т. е прието за установено, че има вила в [населено място]. Познава ответницата, която има имот в [населено място], който представлява дворно място с къща. След смъртта на К. Л. първоначално в имота живял неговия син А. със съпругата си В., които облагородили двора и гледали животни. Когато А. се разболял, в имота започнала да идва Е. и заживяла там със съпруга си. Свидетелят не е виждал в имота други хора. Сградата, в която живеела Е. била построена от нейните родители – А. и В.. К. и К. живеели в стара къща, която се намирала в долния край на имота. В. споделяла, че са се разбрали с другите наследници, че ще се грижат за родителите на А. и нямало да имат претенции към къщата. След смъртта на В., дъщеря й Е. започнала ремонт на къщата – сменила дограми, врати, направена била баня и тоалетна в къщата. Свидетелят познава другите деца на К. Л., но посочва, че ги е виждал само два-три пъти на събора на селото.
От разпита на свид. Н. Н. е прието за установено, че познава имота от 1981 г. Там имало стара къща, в която живеел К. Л.. След като се разболял, синът му А. започнал строителство на нова къща. От А. и от съпругата му В. знае, че са викали всички роднини, за да се разберат кой ще гледа К.. Всички други роднини били отказали и А. продължил да гледа баща си. В периода 1991-1992 г. имало спор между роднините, но било подписано някакво споразумение, че целият имот се предоставя за ползване на А.. След смъртта на А. и съпругата му В., в имота останала да живее дъщеря им Е.. След 1991 – 1992 г. свидетелят не е чул някой да има претенции към имота и не е виждал никой да идва. След смъртта на А. през 2009 г., свидетелят не е виждал ищците в имота.
При тези факти са формирани следните правни изводи по съществото на спора:
Произнасянето по първоначално предявения ревандикационен иск е в зависимост от резултата по предявения от ответницата насрещен положителен установителен иск да бъде установено право на собственост въз основа на изтекла в нейна полза придобивна давност. Въззивният съд е пресъздал твърденията на ответницата: че от 1993 г. родителите й живяли в имота до смъртта си и не са имали спорове за него с никого, вкл. и с ищците; ответницата заживяла в имота още докато баща й бил жив и до настоящия момент го владее и поддържа; счита, че е собственик на дворното място и жилищната сграда на основание наследство и давност от родителите си, към което е присъединила и осъществявано от нея лично владение. Посочено е, че по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата по предявения насрещен иск е да установи, че е титуляр на правото на собственост върху спорната вещ на основание давност, осъществявана постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно в периода 31.12.1993 г. – 01.01.2004 г. от нейните родители, а след тяхната смърт от нея самата. При предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на ищеца, противопоставяйки свои собствени права и/или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца, т.е. да докаже своите правоизключващи или правопогасяващи възражения.
Фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС изисква да са налице няколко елемента при условията на кумулативност. На първо място да е налице владение по смисъла на чл. 68 ЗС - като упражняване на фактическа власт върху имота, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Вторият елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС е владението да е осъществявано за срок по-дълъг от 10 години. Анализът на събраните по делото гласни доказателства чрез показанията на свидетелите Д. Т. и Н. Н. са дали основание на въззивния съд да направи категоричен извод, че ответницата е установила владение върху спорния имот още през 2013 г., ползвала е същия с намерение да го свои без ничие противопоставяне и е била допусната в имота от своите родители приживе. Родителите на ответницата пък установили владение през 1990-1991 г., след смъртта на К.. Това владение продължило до тяхната смърт (А. С. е починал на 29.11.2009 г., а съпругата му В. С. - на 30.09.2014 г.) и нито е било смущавано, нито прекъсвано, като е продължило повече от десет години. Въззивният съд е кредитирал показанията на втората група свидетели – тези на ответницата, за които е прието, че подробно описват имота и хронологията на събитията; отразяват техни лични впечатления; те са безпротиворечиви и последователни. От показанията им е направен извод за явно, спокойно и несмущавано владение на имота, упражнявано първоначално от А. С. и неговата съпруга В. С., а след тяхната смърт - от дъщеря им Е. К.. Действията им показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на други собственици. От показанията на свид. Т. И. се установява, че ответницата не допускала ищците до имота. Възраженията във въззивната жалба, че доказателствата за упражнявано владение били косвени, са приети за неоснователни, тъй като и двамата разпитани свидетели на ответницата са имали преки впечатления, които отразяват техни възприятия. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свид. А. Л., тъй като е посещавала имота само два или три пъти като последният път било след смъртта на К. и свидетелката не си спомня дали е бил починал А.; свидетелката не е сигурна и точно как се стига до имота, поради което впечатленията й са определени като твърде общи и не се подкрепят от другите събрани доказателства по делото. Посочено е, че показанията са противоречиви относно това кой и кога е живял в процесния имот.
Обобщено е, че ответницата успешно е провела пълно и главно доказване на правнорелевантните обстоятелства по спора, поради което са налице предпоставките по чл. 79, ал. 1 ЗС. Предявеният насрещен иск е намерен за основателен, а искът по чл. 108 ЗС – за неоснователен.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния проблем за доказването чрез косвени доказателства , по който в практиката на ВКС (цитираното от касаторите Решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 921/2010 г. на ВКС, ІV г.о., както и служебно известните на състава Решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 223 от 16.11.2016 г. по гр.д.№ 1626/2016 г. на ВКС, І г.о. и др.) се приема, че пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт, като трябва да се отчита връзката с правно релевантния факт и възможността доказваният факт да не е свързан еднозначно с правнорелевантния, т.е. да се е осъществил в друга връзка; при обсъждането на косвените доказателства в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката следва да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на релевантния факт.
Настоящият състав на съда споделя това тълкуване, което е приложимо към разглеждания случай.
Решаващите мотиви на въззивния акт се основават на показанията на свидетелите Д. Т. и Н. Н., които са представили пред съда факти, на които не са били очевидци – относно водени между низходящите на К. Л. разговори и постигнато споразумение, дало основание на въззивния съд да направи извод, че родителите на ответницата са установили владение през 1990-1991 г., което ответницата е присъединила към своето и като краен резултат е придобила спорния имот по давност. В тези им части показанията на свидетелите Т. и Н. не установяват пряко и непосредствено обстоятелствата, отнасящи се към обсъждания факт на постигнато споразумение за предаване на владение, а възпроизвеждат твърдения на ответницата и на нейните родители. Изявленията на свидетелите в тези им части се основават на твърдение за поет ангажимент от А. и В. С. единствено те да се грижат за бащата на А. – наследодателят К. Л.. Осъществяването на последното обстоятелство се опровергава от показанията на свид. А. Л., чиито преки възприятия са относно упражнявани за К. Л. грижи от дъщеря му Л. П., при която той живял в К. в края на живота си. Доколкото не е доказано по несъмнен начин, че единственият обективен факт, годен да подкрепи пресъздадените от свидетелите Т. и Н. изявления на А. и В. С., се е осъществил, то не може да се направи извод за успешно проведено от ответницата пълно и главно доказване чрез такава система от косвени доказателства, изключваща всяка друга възможност, освен осъществяването на релевантния факт. В този смисъл обсъждането на свидетелските показания е извършено от въззивния съд в отклонение от правилата, разяснени в практиката на ВКС. Това сочи на основателност на оплакването за необоснованост на въззивния акт – отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК.
Придобиването на собствеността върху парцел *-*, кв. 7 по плана от 1934 г. и постройките в него е удостоверено с КНА № 138 от 11.08.1965 г., към който момент К. М. Л. и К. С. Л. са били съпрузи (съобразно твърдението на ответницата в отговора на исковата молба и в насрещната искова молба, което не е оспорено от ищците и не се опровергава от събраните по делото доказателства). Съобразно т. 2 от Постановление № 5 от 31.10.1972 г. на Пленума на ВС, така придобитото право на собственост е в режим на съпружеска имуществена общност. Последната е прекратена със смъртта на К. М. Л., настъпила на 09.05.1985 г. при действието на СК от 1968 г. (преди влизането в сила на СК от 1985 г. на 01.07.1985 г.). Ето защо и на основание чл. 14, ал. 3 и ал. 7 от СК от 1968 г. (отм.), считано от 09.05.1985 г. 1/2 ид.част от терена и сградите в него са станали индивидуална собственост на преживелия съпруг К. С. Л., а останалата 1/2 ид.част се разпределя между четирите деца на съпрузите Л., всяко от които е получило по 1/8 ид.част.
След смъртта му на 14.11.1989 г., притежаваната от сина Г. К. С. 1/8 ид.част по наследство от майка му е преминала при равни права в собственост на неговите съпруга (Р. П. С.) и дъщеря (Г. Г. С.), т.е. всяко от тези лица е придобило по 1/16 ид.част.
След смъртта на К. С. Л. на 01.11.1991 г. неговата 1/2 ид.част (също както преди това делът на съпругата му от прекратената СИО) се поделя в 4 колена, като следващата се за коляното на сина му Г. К. С. 1/8 ид.част е придобита от Г. Г. С. на основание чл. 10, ал. 1 ЗН.
Така, считано от 01.11.1991 г. правата в съсобствеността са били в размери както следва: за Р. П. С. – 1/16 ид.ч., за Г. Г. С. – 3/16 ид.ч., за Н. К. М. – 1/4 ид.ч., за Л. К. С. – 1/4 ид.ч. (която считано от 01.02.2022 г. е разпределена по равно между И. А. П. и К. А. В., т.е по 1/8 ид.ч. за всяка от тях) и 1/4 ид.ч. за А. К. С..
При съобразяване на разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК и поради сънаследствения характер на процесния имот последицата е, че когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждите идеални части, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т.е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. Когато собственическото отношение се манифестира пред трети лица, но поведението на владелеца спрямо останалите съсобственици е такова, че не може да се каже със сигурност дали владее цялата вещ за себе си или упражнява законовото си право по чл. 31, ал.1 ЗС да си служи с общата вещ, владението не може да бъде окачествено като несъмнително. Промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено. Относно необходимите едностранни действия, които следва да бъдат обективирани от страна на държателя спрямо собственика, за да се промени държането във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужди идеални части от правото на собственост, в практиката на ВКС се приема, че действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците (за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл. 30, ал.3 ЗС), не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване и не може да се приемат като достатъчно доказателство за установено владение върху чуждите идеални части (в този смисъл - Решение № 211 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 481/2017 г. на ВКС, І г.о.).
В настоящия случай ответницата не е провела успешно пълно и главно доказване в подкрепа на твърдението си, че още баща й А. К. С. е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Данните по делото обосновават извод, че той е заживял със съпругата си в процесния имот със знанието и съгласието на родителите му, без това да представлява нито предаване на владението върху имота от страна на последните, нито отстраняване на невладеещите съсобственици след смъртта на К. и К. Л.. А. К. С. е бил владелец за собствените си и държател за идеалните части на останалите сънаследници, поради което в отношенията с тях презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. След като ответницата се позовава на придобивна давност за чуждите идеални части, в нейна тежест е било да докаже, че баща й е извършил действия, с които е обективирал спрямо сънаследниците си намерението да владее техните идеални части за себе си. По делото не са събрани доказателства, въз основа на които да може да се направи несъмнен извод, че А. К. С. е извършил едностранни действия, посредством които е обективирал и манифестирал преобръщане на владението (interversio possessionis), т.е. че е престанал да държи 3/4 идеални части от имота и е започнала да ги свои за себе си. Действия с такъв характер е извършила едва ответницата през 2014 г. (когато по сведенията на свид. Т. И. категорично е отказала да допусне лелите си в имота), но от този момент до предявяването на исковата молба на 01.03.2021 г. не е изтекъл изискуемият съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок на придобивната давност. Като е приел противното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено по претенциите на Н. К. М., И. А. П. и К. А. В., които са изцяло основателни, а по претенцията на Г. Г. С. – до размер на притежаваните от нея 3/16 ид.части, предаването на които следва да бъде присъдено с настоящото решение.
С отговора на исковата молба ответницата е заявила, че собствеността по отношение на сградата в имота е придобита от родителите й по силата на строителство, извършено през 1982 г. изцяло с техни средства и със съгласието на К. и К. Л.. Влагането на средства за построяването на сграда в чужд имот не е уредено от закона като придобивен способ. Такъв резултат е постижим само при строеж въз основа на валидно учредено ограничено вещно право на строеж, обективирано в нотариален акт (чл. 63 ЗС и чл. 18 ЗЗД). Действащото към 1982 г. законодателство (чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ /отм./) е позволявало учредяване на право на строеж в полза на низходящи в облекчена форма (с нотариално заверено заявление до съответните специализирани органи на общинската администрация, вписано и в нотариалните книги), но в настоящия случай нито се твърди, нито се установява К. и К. Л. да са отстъпили такова на сина си А. К. С. съобразно чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ /отм./. Ето защо и по силата на чл. 92 ЗС собственици на построената в имота жилищна сграда са станали собствениците на терена - К. и К. Л., а впоследствие правото на собственост върху сградата е преминало в патримониумите на техните наследници при посочените по-горе квоти.
С оглед изложеното, постановеното въззивно решение, по отношение на което са осъществени основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, следва да бъде отменено частично и доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да се постанови ново с което предявените искове по чл. 108 ЗС от Н. К. М., И. А. П. и К. А. В. да бъдат уважени за претендираните от тях идеални части, а предявеният иск по чл. 108 ЗС от Г. Г. С. да бъде уважен до размер на 3/16 ид.части, като за разликата от 1/16 ид.част този иск правилно е отхвърлен и в тази му част въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Съответно – предявеният насрещен иск следва да бъде отхвърлен до размера на притежаваните от ищците общо 11/16 ид.части.
За разликата над 11/16 ид.части решението по насрещния иск следва да бъде обезсилено на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, като производството бъде прекратено като процесуално недопустимо по следните съображения:
Ищците по първоначалния иск не оспорват придобиването на 1/8 ид.част от ответницата по първоначалния иск по наследство от родителите й и за тази 1/8 ид.част липсва правен интерес от предявяването на насрещния иск - поради липсата на правен спор. За следващата се по наследство на брат й В. А. К. 1/8 ид.ч. и за следващата се по наследство на преживялата съпруга на Г. К. С. (Р. П. С.) 1/16 ид.част ответниците по насрещния иск (ищци по първоначалния) не се явяват надлежно пасивно процесуалноправно легитимирани да отговарят и претенцията в тези части е недопустима по аргумент от чл. 26, ал. 2 ГПК.
Съобразно изхода на спора в тежест на ответницата следва да бъдат възложени разноските, направени от касаторките И. А. П. и К. А. В. (чиито претенции са изцяло основателни) съгласно представените списъци и доказателства за извършени плащания, а именно: в полза на И. А. П. се дължи сумата 3122,24 евро, представляваща равностойност на 6 106,58 лв. (4 106,58 лв. за първата и 2 000 лв. за въззивната инстанции), а в полза на К. А. В. – сумата 1 200 евро. Останалите касаторки не са заявили искания за присъждане на разноски.
Воден от изложеното и съобразно чл. 293, ал. 2 и ал. 4 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение


ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 285 от 10.08.2024 г. по в.гр.д.№ 204/2024 г. на Софийски окръжен съд, І възз.гр.състав в частите, с които , в резултат от потвърждаването в тези части на първоинстанционното Решение № 17 от 12.01.2024 г., постановено по гр.д.№ 154/2021 г. по описа на РС - гр. Сливница, са отхвърлени предявените от Н. К. М., К. А. В. и И. А. П. срещу Е. А. К. искове с правно основание чл. 108 ЗС, е отхвърлен предявеният от Г. Г. С. срещу Е. А. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС досежно 3/16 ид.части от процесните терен и сграда и е уважен предявеният от Е. А. К. срещу Н. К. М., К. А. В., И. А. П. и Г. Г. С. насрещен иск за собствеността на 11/16 ид.части от процесните терен и сграда,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Е. А. К., ЕГН [ЕГН], че на основание наследствено правоприемство Н. К. М., ЕГН [ЕГН] е собственик на 1/4 ( една четвърт) идеална част, И. А. П., ЕГН [ЕГН] е собственик на 1/8 (една осма) идеална част, К. А. В., ЕГН [ЕГН] е собственик на 1/8 (една осма) идеална част и Г. Г. С., ЕГН [ЕГН] е собственик на 3/16 (три шестнадесети) идеални части от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], [община], област С., п.к. 2223, ул. „*“ № 8, вид територия: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), площ 1 947 кв.м., стар номер *, кв. 17 и изградената в имота еднофамилна едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 87 кв.м. и
на основание чл. 108 ЗС ОСЪЖДА Е. А. К., ЕГН [ЕГН] ДА ПРЕДАДЕ владението върху идеални части от поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], [община], област С., п.к. 2223, ул. „*“ № 8, вид територия: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), площ 1 947 кв.м., стар номер *, кв. 17 и изградената в имота еднофамилна едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 87 кв.м., както следва: на Н. К. М., ЕГН [ЕГН] - владението върху 1/4 ( една четвърт) идеална част, на И. А. П., ЕГН [ЕГН] - владението върху 1/8 (една осма) идеална част, на К. А. В., ЕГН [ЕГН] - владението върху 1/8 (една осма) идеална част и на Г. Г. С., ЕГН [ЕГН] - владението върху 3/16 (три шестнадесети) идеални части.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Е. А. К., ЕГН [ЕГН] срещу Н. К. М., ЕГН [ЕГН], И. А. П., ЕГН [ЕГН], К. А. В., ЕГН [ЕГН] и Г. Г. С., ЕГН [ЕГН] иск да се признае за установено, че Е. А. К. е собственик на 11/16 (единадесет шестнадесети) идеални части от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], [община], област С., п.к. 2223, ул. „*“ № 8, вид територия: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), площ 1 947 кв.м., стар номер *, кв. 17 и изградената в имота еднофамилна едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 87 кв.м.

ОБЕЗСИЛВА въззивно Решение № 285 от 10.08.2024 г. по в.гр.д.№ 204/2024 г. на Софийски окръжен съд, І възз.гр.състав в частта, с която , в резултат от потвърждаването в тази част на първоинстанционното Решение № 17 от 12.01.2024 г., постановено по гр.д.№ 154/2021 г. по описа на РС - гр. Сливница, е уважен предявеният от Е. А. К. срещу Н. К. М., К. А. В., И. А. П. и Г. Г. С. насрещен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за собствеността на 5/16 ид.части от процесните терен и сграда,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от Е. А. К. срещу Н. К. М., К. А. В., И. А. П. и Г. Г. С. насрещен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за собствеността на 5/16 (пет шестнадесети) идеални части от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], [община], област С., п.к. 2223, ул. „*“ № 8, вид територия: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), площ 1 947 кв.м., стар номер *, кв. 17 и изградената в имота еднофамилна едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 87 кв.м.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 285 от 10.08.2024 г. по в.гр.д.№ 204/2024 г. на Софийски окръжен съд, І възз.гр.състав в частта, с която , в резултат от потвърждаването в тази част на първоинстанционното Решение № 17 от 12.01.2024 г., постановено по гр.д.№ 154/2021 г. по описа на РС - гр. Сливница, е отхвърлен предявеният от Г. Г. С. срещу Е. А. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението върху 1/16 (една шестнадесета) идеална част от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място], [община], област С., п.к. 2223, ул. „*“ № 8, вид територия: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), площ 1 947 кв.м., стар номер *, кв. 17 и изградената в имота еднофамилна едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 87 кв.м.

ОСЪЖДА Е. А. К., ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТИ на И. А. П., ЕГН [ЕГН] сумата 3 122,24 (три хиляди сто двадесет и две евро и двадесет и четири евроцента) евро – разноски за защитата пред РС - Сливница и Софийски окръжен съд.

ОСЪЖДА Е. А. К., ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТИ на К. А. В., ЕГН [ЕГН] сумата 1 200 (хиляда и двеста) евро – разноски за защитата пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: