Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА

като разгледа докладваното от съдия Бисера Максимова к. ч. гр. дело № 3348 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на адвокат Ц. Г. Ц., действащ чрез процесуалния си представител адвокат С. А. А., срещу определение № 1931 от 16.06.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1496/2026 г. по описа на Софийския апелативен съд.
С посоченото определение състав на САС е потвърдил определение № 8143/08.04.2026 г., постановено по гр. д. № 474/2026 г. по описа на СГС, с което на основание чл. 130 ГПК съдът е върнал подадената от Ц. Г. Ц. искова молба с вх. № 5778/16.01.2026 г., по която е образувано цитираното гр. д. № 474/2026 г. по описа на СГС, и е прекратил производството по него.
Жалбоподателят счита, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, поради което моли да се допусне касационно обжалване на атакуваното определение и да се отмени същото.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК адвокат Ц. Г. Ц., действащ чрез процесуалния си представител адвокат С. А. А., поставя следните въпроси, които според него са обуславящи извода на въззивния съд, а именно:
1. След като въззивният съд не установява съществуването на материалноправно основание, оправдаващо продължаващия отказ на банката да изпълнява след окончателната отмяна на обезпечителните мерки, на какво правно основание тежестта за преодоляване на този отказ се възлага върху кредитора чрез необходимостта от нов осъдителен процес, вместо върху длъжника, който продължава да не изпълнява?
2. Разполагала ли е ответната банка с материалноправно основание да продължи да отказва изпълнение на подадените платежни нареждания след окончателната отмяна на обезпечителните мерки?
Касаторът счита, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като засягат съотношението между задължителната сила на влезлите в сила съдебни актове, материалноправните последици от тях и процесуалните способи за защита срещу отказа тези последици да бъдат зачетени.
Касационната инстанция приема, че частната касационна жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в съответния срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което формално са изпълнени изискванията за нейното разглеждане.
По искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното:
Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното дело е инициирано по искова молба на Ц. Г. Ц. против „И.“ АД, в обстоятелствената част на която са изложени твърдения за осъществени от ответника противоправни действия /в нарушение на ЗАдв, ГПК, ЗМИП, ЗЗД, ЗКИ и НК/, във връзка с които към съда е било отправено искане за постановяване на решение, с което /вкл. след уточнителната молба/ да се признае за установено по отношение на „И.“АД, че след отмяна на наложените обезпечителни мерки с влезли в сила определения на САС не съществува законово основание ответникът да отказва изпълнение на платежни нареждания, подадени от ищеца по адвокатските сметки, открити по реда на чл. 38-39 ЗАдв.
Въззивният съд е приел, че според изложеното в обстоятелствените части както на първоначалната искова молба, така и на допълнението към нея, се налага изводът, че ищецът е предявил в условието на обективно съединяване няколко иска за установяването на факти: - че ответникът неоснователно отказва да изпълни платежни нареждания от ищеца, титуляр по смисъла на чл. 39 от ЗАдв, при липса на съдебен запор и в нарушения на влезли в сила съдебни определения и при липсваща ограничителна мярка от ДАНС; - че действията на банката по налагане на вътрешен „статут на блокиране“ върху адвокатски клиентски сметки без основание представлява самоуправство и злоупотреба с право; - че начисляването на такси върху блокирани по вина на банката адвокатски сметки е незаконосъобразно, както и че не съществува правно основание за събиране на „такса съхранение“ по смисъла на ЗАдв, ЗПУПС и ЗЗД; - че не съществува право за банката да разпорежда прекратяване на всякакви действия по блокиране или възпрепятстване на правото на разпореждане с адвокатските сметки, както и възстановяване на пълната им функционалност.
Във връзка с твърденията на ищеца, съдържащи се в частната му въззивна жалба, че е предявил и осъдителен иск, въззивната инстанция е констатирала още, че в обстоятелствената част на исковата молба липсват конкретни твърдения кое точно материално право на ищеца е засегнато от ответника, респ. - в петитумната част, във връзка с тези твърдения, липсва искане за осъждането на ответника да изпълни конкретно свое задължение към ищеца, произтичащо от какъвто и да е източник на облигационно задължение.
Съдът е подчертал, че самият жалбоподател изрично е посочил в жалбата, инициирала въззивното производство, че не поддържа установителен иск по смисъла на чл.124, ал.1 ГПК, а предявява иск, който по правната си природа е осъдителен за действие. В тази връзка съдът е изложил съображения, че правното основание на иска се определя от съда, съобразно твърденията на ищеца и формулираното в логическа връзка с тях искане, като фактическите твърдения в обстоятелствената част на исковата молба представляват основанието на иска, а петитумът определя вида и съдържанието на търсената съдебна защита. Достигнал е до извода, че твърдението на ищеца относно това какъв иск предявява не обвързва съда по никакъв начин, доколкото заявеното в обстоятелствената част и искането към съда не отговарят на даденото от него правно основание на иска му. Посочил е, че такава квалификация в случая и самият ищец не е дал - единствено заявеното от него, че предявява осъдителен иск за действие, не е правна квалификация на претенцията му, защото посоченото от ищеца-жалбоподател не дава възможност да се индивидуализира кое е неговото неудовлетворено гражданско притезание, чието принудително удовлетворяване се иска да бъде допуснато от съда чрез осъждането на ответника. На отделно и самостоятелно основание въззивният съд е акцентирал, че е недопустимо с частната жалба срещу прекратителното определение на първоинстанционния съд да се въвежда друг предмет на спора, като се заявяват нови искови претенции.
По така изложените съображения въззивната инстанция е потвърдила обжалваното пред него определение на СГС.
Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните, приема следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях – по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос – т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.
Въпросите от изложението на касатора са фактически. Отговорът на тези въпроси е изцяло взависимост от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства, и съответно не подлежат на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Проверката на фактите по спора, в т. ч. и дали доказателствата в тази насока са достатъчни относно пълното доказване, е недопустимо да се извърши в производството по чл. 288 ГПК (респ. чл. 274, ал. 3 ГПК), тъй като касае обосноваността на решението (определението).
Въпросите в случая представляват опит на касатора да конкретизира исковата си претенция каквато възможност му е била предоставена още от първоинстанционния съд.
Отсъствието на обща предпоставка за селекция по тези въпроси изключва преценката дали по тях е налице специфичната такава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че ищецът твърди, че с договор от 15.05.2018 г. е титуляр на клиентски адвокатски сметки по смисъла на чл. 39 ЗАдв, разкрити в И. АД, като всяка от тях е обслужвала чужди средства, предоставени от чуждестранни юридически лица, които вече са заличени от съответните регистри. С оглед така въведеното от ищеца твърдение явно е, че отношенията между страните са уредени чрез договор – т. е. неизпълнението на този договор от страна на банката може да доведе до определени правни последици, които титулярът на сметката може да претендира, предявявайки съответния иск съобразно вида на неизпълнение. В настоящия случай, видно от съдържанието на исковата молба и допълнението към нея, ищецът претендира съдът да установи нарушението на съответния договор от ответната банка, без да прави искане в каква насока са претенциите му във връзка с това неизпълнение и каква отговорност и за какво според него банката следва да поеме и по какъв начин.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно определение на касационен контрол.
Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІII гражданско отделение,

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1931 от 16.06.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1496/2026 г. по описа на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: