ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА
ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1971 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД срещу решение № 284/14.05.2021 г. по в. т. д. № 212/2021 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 260470/01.12.2020 г. по т. д. № 1845/2019 г. на Софийски градски съд за осъждане на касатора на основание чл. 520 КЗ да заплати на Гаранционен фонд сума в размер на 420 178, 50 лв. – вноска за месец май 2019 г., ведно със законната лихва от 13.09.2019 г., а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 7 469, 84 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода 11.07.2019 г. – 12.09.2019 г.
В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено при произнасяне по противопоставеното от касатора възражение за прихващане, мотивирано от съда с липса на материално вземане. В пълно противоречие с материалния закон съдът е приел, че в полза на застрахователното дружество не е възникнало вземане по чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ, тъй като спорът с Гаранционния фонд е възникнал след уреждане на претенцията и извършено в полза на пострадалото лице плащане. Заявява се становище, че моментът, в който е възникнал спор кой трябва да обезщети пострадалото лице, не е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на вземане в полза застрахователя срещу фонда, а тази норма е проявление на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Навежда се оплакване за неправилност на изведеното във въззивното решение заключение, че по отношение неподписаните застрахователни полици /в частност тази с посочено застраховано лице А. Л. В./ изискването за форма е преодоляно с аргумент от чл. 293, ал. 3 ТЗ. Като е приел, че е възможно възникването на неперсонифицирани правни връзки, съдът е нарушил материалния закон – чл. 8, ал. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 2, предл. II ЗЗД. В случая според касатора се касае за изначална нищожност поради липса на съгласие. Волеизявлението е човешко действие, а в случая такова не може да бъде обвързано с конкретен известен правен субект. В този смисъл съдът не е зачел и разпоредбата на чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ и разяснението, дадено с т. 2а от ТР № 1/07.03.2019 г. по т. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС. На самостоятелно основание в касационната жалба са наведени доводи и относно допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, състоящо се в необсъждане на противопоставените от касатора възражения за нищожност на сключените застрахователни договори поради липса на застрахователен интерес, произтичащи от липсата на персонификация на сключващото застраховката лице, съответно невъзможността да се прецени наличието на застрахователен интерес за конкретно лице.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С цел обосноваване наличието на основания за факултативен достъп до касация се формулират въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните :
1. „Възникването на спор между застраховател и Гаранционен фонд в хода на уреждане на претенцията в хипотезата на чл. 499, ал. 5 КЗ елемент ли е от фактическия състав за възникване на регресно вземане на застрахователя по чл. 499, ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд?“
2. „Узнаването от страна на застрахователя на обстоятелства, изключващи неговата отговорност и ангажиращи тази на Гаранционен фонд, което узнаване е настъпило след „уреждане на щетата“ /плащане от застрахователя на застрахователно обезщетение/ изключва ли възникването за същия на регресно право по чл. 499, ал. 5 КЗ спрямо Гаранционен фонд?”
3. „Възникването на спор между застраховател и Гаранционен фонд по смисъла на чл. 499, ал. 5 КЗ елемент ли е от фактическия състав за възникване на регресно вземане на застрахователя, който надлежно е платил чуждото задължение на Гаранционния фонд, в случаите, в които плащането на застрахователното обезщетение е извършено чрез усвояване от застрахователя на банкова гаранция в полза на НББАЗ, поради което настъпването на момента, от който претенцията се счита за окончателно уредена, е извън волята на последния?“
4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички, своевременно наведени от страните, възражения и свързаните с тях доводи, които са от значение за спорното право?“
5. „Липсата на подпис в процесните застрахователни договори води ли до абсолютна и изначална, неподлежаща на саниране недействителност на основание чл. 344, ал. 1 КЗ поради неспазване на писмената форма?“
6. „Предвидената в чл. 344, ал. 1 КЗ писмена форма на застрахователния договор е такава за доказване или за действителност на сделките?“
7. „Допустимо ли е да възникват неперсонифицирани отношения по повод застрахователен договор, в които застраховащият не е известен?“
8. „Как се преценява в такъв случай наличието на застрахователен интерес като условие за валидност на застрахователния договор по чл. 349, ал. 2 КЗ?“
От касатора се заявява становище, че първите три въпроса покриват критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като в практиката на ВКС не е даден техен отговор. Четвъртият въпрос е разрешен в отклонение от практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 115/2018 г. по гр. д. № 2150/2017 г. на IV ГО, решение № 28/2019 г. по т. д. № 205/2018 г. на II ТО, решение № 22/2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на I ТО, решение№97/15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на IV ГО. Той е предпоставен от оплакването в касационната жалба, че не са били обсъдени всички твърдения на ответника, заявени по повод елементите от фактическия състав на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ. По пети и шести въпроси се твърди необходимост от уеднаквяване на практиката поради противоречивото им разрешаване от различни състави на Апелативен съд София. Седми и осми въпроси се обосновават с твърдението за липса на задълбочено разглеждане от въззивния съд на възраженитео за нищожност на застрахователните договори на основание чл. 349, ал. 2 КЗ – поради липса на застрахователен интерес
В касационната жалба се заявява искане за постановяване на акт, с който въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като неправилно, а предявените искове – отхвърлени поради уважаване на противопоставеното от касатора възражение за прихващане. Претендира се присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.
От ответника по касация Гаранционен фонд е подаден отговор, в който се оспорва подадената касационна жалба и наличието на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Излагат се съображения, че постановеното от Апелативен съд София решение е правилно. С отговора се претендира потвърждаване на въззивното решение и присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :
Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.
Исковото производство е образувано по предявени от Гаранционен фонд срещу „Акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД при условията на кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 520 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на суми съответно в размер на 420 178, 50 лв. – вноска за м. май 2019 г., и в размер на 7 469, 84 лв. – мораторна лихва за периода 11.07.2019 г. – 12.09.2019 г., натрупана върху главницата. Срещу предявените искове от ответникът е противопоставено възражение за прихващане с вземане в размер на 376 397, 95 лв. – сбор от платени суми на трети увредени лица по застрахователни полици, и 43 735, 99 лв. – сбор от натрупани лихви. Позовавайки се на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ като правно основание на вземането за главници, заявени в общ размер на 376 397, 95 лв., ответникът го обосновава с фактически твърдения за извършени от него плащания по нищожни застрахователни договори, сключени при липса на съгласие. Счита, че като изначално и абсолютно недействителни те не са породили никакво правно действие, съответно извършените по тях плащания на обезщетения в полза на пострадали лица е при липса на основание, което обуславя отговорност на Гаранционния фонд на основание чл. 519, ал. 1, т. 1, предл. II КЗ поради наличие на вреда, причинена при ПТП от незастрахован автомобил. Оспорва приложението на чл. 293, ал. 3 ТЗ, тъй като правилото касае единствено хипотезите на недействителност поради липса на форма. Твърди, че нищожността на застрахователните договори е установена с влезли в сила съдебни решения.
При идентифициран спор само относно основателността на противопоставеното от ответника възражение за прихващане въззивната инстанция е разгледала наведените от него основания за нищожност на сключените застрахователни договори. Стъпвайки на задължителните постановки, обективирани в ТР № 1/07.03.2019 г. по т. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, както и на практика на СЕС, намерила израз в решение по дело С-287/2016 г., съставът на Апелативен съд София е отрекъл основателността на твърдението за изначална абсолютна недействителност на договорите, по които „Акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД е обезщетило увредени от ПТП лица. Разяснил е в кои случаи е налице сключване на договор при липса на съгласие, а именно – когато не е направено валидно волеизявление и когато някое от насрещните изявления по договора е дадено без намерение за обвързване. Посочил е, че формалната липса на подпис, интерпретирана в посоченото по-горе тълкувателно решение като нарушение на изискването за форма на застрахователния договор по смисъла на чл. 344, ал. 1 КЗ, не може да доведе до нищожност поради характеристиката му на абсолютна търговска сделка и регламентираното в чл. 293 ал. 3 и ал. 4 ТЗ правило. В приложение на сочените разпоредби решаващият състав е отчел, че по всяка от застрахователните полици /включително с автор А. В., за която в хода на първоинстанционното производство са били събрани доказателства, че в действителност не е положила подпис/ е налице изпълнение и от двете страни по договора. Отрекъл е наличието на нищожност и поради декларирани неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал. 2 КЗ, тъй като такова основание за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. II ЗЗД липсва, а от друга страна, застрахователят не може валидно да противопоставя такова твърдение с цел да се освободи от задължение за плащане на обезщетение. В хипотезата на сключен застрахователен договор поради липса на представителна власт съдът се е позовал на разрешението, дадено в т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според което този порок не води до начална и абсолютна недействителност, на която може да се позове всеки, а това може да стори само мнимо представляваният. Относно полиците, подписани от името на юридическо лице търговец, съдът, за да обоснове наличието на обвързаност по договора, се е позовал на чл. 301 ТЗ. Като допълнителен аргумент в мотивите на решението си въззивният състав е посочил, че всички плащания, противопоставени от ответника, са били извършени при действие на новия КЗ при липса на фактическия състав, регламентиран от чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ, доколкото по делото не е било установено, че спор за уреждане на претенциите между Гаранционния фонд и застрахователя е възникнал до момента на изплащане на обезщетение в полза на трето увредено лице, а едва след постановяване на твърдените от ответника съдебни решения, с които е прогласена нищожността на застрахователните договори. Следователно, не се касае за спор, възникнал в хода на уреждане на претенциите, както изисква хипотезата на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ.
Не са налице нито соченото от касатора основание за директен достъп до касационен контрол, нито основанията за факултативен такъв.
Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. В случая това не е сторено, а касаторът се е задоволил единствено да наведе това основание чрез посочване на регулиращата го процесуална норма. От настоящия състав не се констатира наличието на порок, който да води до очевидна неправилност – приложение на закона в обратен смисъл, приложение на норма, която няма характера на действащо обективно право, драстично нарушение на логическите правила или на основополагащи съдопроизводствени принципи.
Първите три въпроса, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нямат характеристиката на правни, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обуславящи решаващите изводи на въззивната инстанция. В атакуваното решение въпросът за момента, в който е възникнал спор по смисъла на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ, и характеристиката му на елемент от фактическия състав на вземането срещу Гаранционен фонд е разгледан само за пълнота на изложението и не се явява ключов за изхода на спора. Въпросът под номер четири е свързан с първите три и с оплаквания в касационната жалба за липса на задълбочен анализ на твърденията за фактическия състав на чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ. Несподелянето на заявена от ответника правна теза от въззивния съд не може да се квалифицира като процесуално нарушение. На практика с поставения въпрос се заявява оплакване за неправилно приложение на материалния закон, което е основание за касиране на въззивното решение, регламентирано в чл. 281, т. 3 ГПК. В цитираното по-горе тълкувателно решение много ясно са разграничени основанията, които са годни да обусловят позитивна селекция на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК, от основанията, характеризиращи проверяваното въззивно решение като неправилно и водещи до неговата отмяна. Изяснено е, че в производството по селекция правилността на въззивното решение не се проверява. При липса на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК няма място обсъждането на допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на въпросите, поставени от едно до четири. В допълнение следва да бъде посочено, че регламентираният от чл. 499, ал. 4 и ал. 5 КЗ спор следва да бъде разглеждан на плоскостта на нормативната регулация, дадена на национално и наднационално ниво относно участието на национален орган /какъвто е Гаранционният фонд/ при обезщетяване на пострадали от ПТП лица. Това участие е предвидено като последна мярка в случаите на ПТП, причинено от неидентифицирано МПС, или от МПС, за което не е изпълнено задължението за сключване на застраховка - чл. 1, § 4 от Директива 84/5/ЕИО на Съвета от 03.12.1989 г. /Втора директива/, чл. 10, § 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г., разяснени от СЕС с решения по дела С-442/10, С-409/2011 г., С-287/2016 г., както и чл. 519, т. 1 от КЗ. Във всички останали случаи, извън изрично посочените две хипотези, отговорен за изплащане на обезщетението е застрахователят при наличие на застраховка, макар и неперфектно сключена.
Останалите четири въпроса също не удовлетворяват общия селективен критерий, тъй като не са били въведени от касатора като част от предмета на спора, доколкото той, обосновавайки наличието на материалноправно вземане срещу ищеца, е въвел като преюдициален въпросът за нищожността на сключени от него застрахователни договори, но не е заявил фактически твърдения нито в отговора, нито в представеното Приложение № 2 към него защо счита всеки един от тях за нищожен, а се е позовал на постановени в негова полза съдебни решения, установяващи тази нищожност. В отговора е изложил общи съждения относно наличието на нищожност поради липса на съгласие, резултат от липса на представителна власт, застрахователен интерес за сключване на договора и липса на изявление на сочените в полиците застраховащи. В тази връзка е необходимо да бъде отбелязано, че решенията, на които се позовава ответникът, не обвързват ищеца със сила на пресъдено нещо, а задължителната им сила съобразно чл. 297 ГПК не е пречка неучаствалият в производствата по разглеждане на отделните искове за нищожност Гаранционен фонд да може адекватно да защити правата си в производството, в което тези решения му се противопоставят. В случая обаче липсата на фактически твърдения, обосноваващи нищожност по всеки от договорите, лишават фонда от възможност за защита. Въпреки това, предходната инстанция е обсъдила представените като доказателства полици и е развила съображения защо отрича да е налице порокът, регламентиран в чл. 26, ал. 2, предл. II ЗЗД. Изложените от въззивната инстанция мотиви са изцяло в съгласие със задължителните постановки на т. 2а, т. 2б и мотивите към т. 3 от ТР № 1/07.03.2019 г. по т. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС, както и постановките по т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г., с които се приема, че не е нищожен поради липса на съгласие неподписан застрахователен договор, а сключеният при липса на представителна власт по смисъла на чл. 42 ЗЗД договор е висящо недействителен, но на тази недействителност може да се позове само мнимо представлявания, не и трето лице /каквото в случая се явява застрахователят/, както и липсата на застрахователен /икономически/ интерес за сключване на договора не може да бъде противопоставена на увреденото лице. В мотивите на въззивния акт не е прието нещо различно от това, че изискването за писмена форма е такова за действителност на застрахователния договор. Но ключовият мотив на съда, че договорите не са абсолютно и изначално нищожни, не е изведен поради прилагане на чл. 344, ал. 1 КЗ в неговия обратен смисъл, а поради приложение на чл. 293, ал. 3 ТЗ. Необходимо е да бъде посочено и, че по отношение на последните четири въпроса не е обосновано наличието на допълнителен критерий, а е изложено, че по въпроси пет и шест е налице противоречиво разрешаване от различни състави на Апелативен съд София, поради което е налице необходимост от уеднаквяване на съдебната практика на съдилищата. Съображенията на касатора не кореспондират факта, че съществува ТР № 1/07.03.2019 г. по т. д. № 1/2018 г. на ОСТК, както и с разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. №1/2009 г. на ОСГТК, че селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаещ точно прилагане на закона и развитие на правото, представлява общо правно основание за допускане на касационно обжалване. То изисква обосноваване защо поставеният въпрос ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване поради изменение в законодателството или обществените условия, а за развитие на правото когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да бъде създадена практика по прилагането им. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е изменена със ЗИДГПК /обн. ДВ бр. 86/2017 г./, съответно е отпаднало основанието за достъп до касационно обжалване поради наличието на материалноправен или процесуалноправен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, като уеднаквяване на практиката може да бъде извършено само по реда на тълкувателната дейност с постановяване на тълкувателно решение – чл. 292 ГПК. За последните два въпроса изобщо не са изложени фактически твърдения, които да позволят формиране на извод за наличие на някои от регламентираните в чл. 280, ал. 1 ГПК селективни критерии. На практика са наведени оплаквания за допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила поради необсъждане на възраженията, че поради неяснота относно личността на застраховащото лице не можа да се прецени дали е налице застрахователен интерес от сключване на договора за застраховка.
При липса на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК достъп до касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде отказан.
С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК на ответника по касация Гаранционен фонд се дължи присъждане на разноски в размер на 150 лв. за подадения отговор на касационна жалба.
С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Гаранционен фонд сума в размер на 150 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.