Върховен касационен съд

N . 221
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело №2958 по описа за 2019 година.

С определение № 37 от 24.01.2020 г. по ч. гр. дело № 2957/2019 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 2958/2019 г. и ч. гр. дело № 2957/2019 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, като делото се разглежда под номер 2958/2019 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на сдружение „Шри Чинмой“ – гр. София, З. Й. Й. и К. Х. С. против решение № 553 от 24.01.2019 г. по гр. дело № 16814/2017 г. на СГС, Г.О., ІІІ – В състав.
Ответницата Д. Д. П. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК е обосновала съображения за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, поради което е процесуално допустима.
ВКС /Върховен касационен съд/, след като разгледа изложението на основанията, поддържани от касаторите по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК приема, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
В частта предмет на обжалване, въззивният съд е постановил решение, с което е отменил първоинстанционния акт - № I-50-114 от 03.07.2017 г. по гр. дело № 29090/2018 г. на СРС /Софийски районен съд/ и е постановил друг, с който е отхвърлил като неоснователни предявените от сдружение „Шри Чинмой Център“ – [населено място], З. Й. Й. и К. Х. С. против Д. Д. П. искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 5 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./, като е присъдил в полза на ответницата П. разноски в размер на сумата 570.67 лв. В обжалваната пред настоящата инстанция част на въззивното решение, съдът е констатирал, че първоинстанционното решение се обжалва в частта, с която са уважени предявените от ищците искове по чл. 71, ал.1, т.1 вр. с чл.5 от ЗЗДискр. за признаване за установено, че ответницата – Д. Д. П. е извършила актове на дискриминация въз основа на признак „убеждения” чрез: 1./ подбуждане на М. М. към дискриминация на ищците във връзка с планиран от тях на 06.07.2007 г. концерт в Национално музикално училище „Любомир Пипков”, гр. София; 2./ подбуждане на трети лица към дискриминация на ищците във връзка с планирани на 06.07.2007г. и на 27.07.2007г. концерти в зала „България”, гр. София; 3./ подбуждане на Я. Б. към дискриминация на ищците във връзка с лекция по медитация, проведена на 06.07.2007г. в Дома на архитекта, гр. София, в частта, с която са уважени искове по чл.71 ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр., за осъждане на ответницата да преустанови и да се въздържа за в бъдеще от подбуждане на трети лица към дискриминационно третиране по отношение на ищците. Решаващият състав е приел, че съгласно нормата на § 1, т. 5 ЗЗДискр., за да бъде установено поведение на дадено лице за подбуждане към дискриминация е необходимо да бъде доказан умисъл у подбуждащия, че със своите действия мотивира или насърчава у подбуждания решението за извършване на точно определен дискриминационен акт, при което не е необходимо непременно дискриминационният акт да е извършен от подбуждания, за да е налице подбуждане към дискриминация. Счел е още, че поддържаните от ищците факти, че ответницата чрез публикация на официалния интернет-сайт на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св.Св. Кирил и Методий” на нейна статия - „Шри Чинмой - ледът зад благостта” е довела до подбуждане и мотивиране на трети лица да препятстват мероприятия на ищците - да осуетят техни концерти, както и да ограничат техни събирания на закрито и по този начин е подложила ищците на неравностойно третиране по признак „убеждения”, не представляват действия от страна на ответницата, които да се приемат за дискриминация по смисъла на чл. 5 ЗЗДискр. Посочил е, че за да се приеме, че е налице подбуждане към дискриминация, е необходимо да бъде установено от ищците, че е налице нееднакво третиране на всеки от тях поотделно спрямо други трети лица в сходно положение, а такива твърдения липсват в исковата молба. Приел е, че неравноправно третиране не може да се установи и от изслушаните в първоинстанционното производство свидетели, показанията на част от които – Т. и А. не следва да се кредитират, като дадени от лица, заинтересовани от изхода на спора – членове на ищцовото дружество, които, съдът е счел за силно пристрастни и противоречащи на останалите свидетелски показания, дадени от лица, без родство със страните. Съставът е приел, че цитираната статия на ответницата представлява израз на мнението, вътрешното убеждение и позицията на автора, което е основно право на човека, установено както в Конституцията на Република България, така и в редица международни актове, като в публикацията не се съдържа пропагандиране на омраза, враждебност или унижаване на основата на изповядвани от ищците убеждения. С оглед на това, съдът е приел, че у авторът на статията не е бил налице умисъл за подбуждане на определени лица към противоправно поведение спрямо ищците, а последните не са успели да докажат наличието на дискриминационно поведение, поради което за ответницата не е възникнало задължение да доказва, че поведението й е било съобразено с принципите на равно третиране. Изложено е също така, че липсата на доказан от ищците факт, годен да бъде квалифициран като поведение, с което ответницата е подбуждала други лица към дискриминационно поведение обуславя извод за липса на елементи от фактическия състав на иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр., респективно налага отхвърляне на иска като неоснователен, какъвто се явява и обусловеният от него осъдителен иск по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр.
В изложението на основанията за допускане на касационен контрол, касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следният въпрос: „Длъжен ли е съдът, при наличието на две групи свидетели, чиито показания си противоречат, да извърши преценка на достоверността на показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, при което заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, а също така и достоверността на показанията му да бъде аргументирана с оглед всички други данни по делото“. Касаторите не обосновават твърдението си за отклонение на въззивния съд от разрешенията в практиката на ВКС относно начина на оценка на доказателствата и по – конкретно на гласните доказателства. Твърдението, че са игнорирани показанията на свидетеля Банков не е аргументирано чрез посочване на обстоятелствата, които въззивният съд е отхвърлил във връзка с показанията на този свидетел. Некредитирането на показанията на свидетелите Я. и Т. също така не е обосновано, тъй като съдът е изложил причините, поради които ги е определил като недостоверни. При преценка на доказателствата и доводите на страните, съдът е свободен да формира изводите си за доказаността на поддържаните от тях твърдения, като основе решаващите си мотиви на представените доказателства. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивната инстанция не засяга въпросът за начина на формиране на преценката при обсъждане на свидетелските показания, за който се отнася приложената практика / решения по граждански и търговски дела с №№ 1/2013 г., 4172/2017 г. на ІV г.о., 2221/2016 г. на ІІІ г.о., 1656/2013 г. на ІІ т.о. и др., подробно изброени в изложението/, а засяга възприемането на фактическата обстановка и обосноваността на правните изводи, които не се обсъждат в настоящето производство. Не е мотивирано изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и относно твърдението за противоречие в практиката на ВКС по цитирания въпрос, във връзка с което се посочени решение по гр. дело № 91/2010 г. и по гр. дело № 1/2013 г. на състави на ІV г.о. Съгласно разрешенията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК трябва да бъде мотивирано, а в случая страната не обосновава становището си за отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС, както поради посочените по – горе съображения за немотивиране на твърденията за несъобразяване на изискванията за неправилна оценка на доказателствата, така и поради неправилното разбиране на касаторите за съдържанието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същите считат, че това основание се състои в противоречие между две касационни решения – решение по гр. дело № 91/2010 г. и решение по гр. дело № 1/2013 г. на състави на ІV г.о. Изложеното виждане е неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е противоречие между разрешенията приети от въззивния съд в обжалваното пред настоящата инстанция решение и практиката на ВКС. Несъобразено с разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е позоваването от страна на касаторите на определение по гр. дело № 1491/2017 г. на състав на ІV г.о. на ВКС. Определението е постановено в производство по чл. 288 ГПК, а съдебните актове, постановени по реда на чл. 288 ГПК не формират практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид изложените съображения следва да се приеме, че по цитирания въпрос не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателите поддържат искане въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси, формулирани както следва: „За да бъде установена дискриминация под формата на „подбуждане към дискриминация“ по смисъла на § 1, т. 5 от ЗЗДискр., следва ли страната, която твърди, че е дискриминирана, да е била по-неблагоприятно третирана в сравнение с други трети лица при сравними сходни обстоятелства.“; „За да бъде установена дискриминация под формата на „подбуждане към дискриминация“ по смисъла на § 1, т. 5 от ЗЗДискр., следва ли да бъдат нарушени конкретни субективни права на страната, която твърди, че е дискриминирана.“; „Кои са задължителните елементи на състава „подбуждане към дискриминация“ по смисъла на § 1, т. 5 от ЗЗДискр., които подлежат на доказване в производството пред съда по реда на Закона за защита от дискриминация.“. Въззивният съд е посочил, че за да се приеме, че е налице подбуждане към дискриминация е необходимо да бъде установено от ищците, че е налице нееднакво третиране на всеки от тях поотделно спрямо други трети лица в сходно положение, а такива твърдения липсват в исковата молба, както и е обосновал извод, че неравноправно третиране не може да се установи и от доказателствата по делото. Съставът е констатирал, че цитираната статия на ответницата представлява израз на мнението, вътрешното убеждение и позицията на автора, което е основно право на човека, установено в Конституцията на Република България и в редица международни актове, като в публикацията не се съдържа пропагандиране на омраза, враждебност или унижаване на основата на изповядвани от ищците убеждения. Първият въпрос е по правилността на изводите в решението на СГС и не е съобразен с разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, съгласно които нямат правно значение за допускането на касационно обжалване въпросите, които засягат правилността на въззивното решение. Ирелевантността на въпросът произтича още и от необосноваването на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на практика, чрез обосноваване необходимостта от тълкуване на конкретни правни норми, когато същите са непълни, неясни или противоречиви. Липсата на мотивиране на изложението по поддържаното основание за допускане на касационен контрол се отнася и до другите два въпроса, които са общи по съдържание и не обуславят извод за наличие на предпоставки за разглеждане на касационната жалба по същество чрез допускане на касационния контрол.
Въпросът – „Длъжен ли е въззивният съд, когато установи неправилно прилагане на чл. 9 от ЗЗДискр, да обсъди поотделно и в съвкупност доказателствата, въз основа на които първоинстанционният съд е разпределил доказателствена тежест между страните, и въз основа на които е счел, че презумпцията по чл. 9 от ЗЗДискр е оборена“, не е съобразен с мотивите на СГС. СГС е приел, че статията не представлява основание за определяне поведението на ответницата по исковете като противоправно по смисъла на чл. 4 ЗЗДискр., поради което за Д. П. не е възникнало задължение да докаже, че поведението й е съобразено с изискванията за равно третиране, т. е. обосновано е разбирането, че ответницата не е имала задължението да оборва презумпцията по чл. 9 ЗЗДиск. Поради това поставянето на въпрос за това, необходило ли е обсъждане на доказателства въз основа, на които първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест няма връзка с посочените мотиви на СГС, съгласно които оборването на презумпцията по чл. 9 ЗЗДискр. е обусловено от доказателствената дейност на ищците, която не е реализирана. Въпрос, който не е изведен от мотивите на въззивния съд, както е в настоящия случай, не формира общо основание. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, а наред с посоченото съображение, трябва да се има предвид и немотивирането на изложението с обосноваване на допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторите не са направили, съгласно изискванията, разяснени в т. 4 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС.
В последната част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторите се позовават на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като възпроизвеждат нормативния текст и твърдят, че аргументи били развили в изложението по същество. В изложението по същество са развити оплаквания за нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. Нарушенията по чл. 281, т. 3 ГПК не са основания по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Посочените пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на посочения фактическия състав липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторите излагат съображения за необосновани изводи на СГС, относно въпросът за подбуждане към дискриминация. Същите считат, че мотивите не съответстват на решението. Изложените доводи не засягат състава на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, който не е относим към обосноваността по чл. 281, т. 3 ГПК. Същият характер имат и доводите за некредитирани показанията на свидетелите Т. и Я., необсъждане показанията на свидетеля Банков, които са по чл. 281, т. 3 ГПК и не се обсъждат в настоящето производство. Доводите за необосновани изводи на СГС относно приетото за това, че не са посочени в исковата молба, кои субективни права са нарушени, са оплаквания, които се разглеждат по съществото на жалбата. Доводите за неправилни изводи на съда относно процесната статия не релевират нарушения по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като засягат съответствието на приетите изводи на СГС на събраните доказателства. В този смисъл квалифицирането на мотивите от страна на касаторите като очевидно необосновани, без видно от данните да покриват същата квалификация, не релевират наличието на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В тази насока следва да се има предвид, че основанията по чл.281, т. 3 ГПК, които самите касатори са включили в касационната жалба не могат едновременно да бъдат и основания по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. Същите са различни групи основания, реализирането, на които е свързано с различни правни последици. Неразграничаването им от жалбоподателите е довело до необосноваване на предпоставки за допускане на касационен контрол.
В заключение касационната инстанция приема, че не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната пред настоящата инстанция част.
По частна жалба вх. № 53913/19.04.2019 г. на сдружение „Шри Чинмой“ – [населено място], З. Й. Й. и К. Х. С. против определение от 03.04.2019 г. по чл. 248 ГПК.
С определение от 03.04.2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, въззивният съд е оставил без уважение молба на сдружение „Шри Чинмой Център“, З. Й. Й. и К. Х. С. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Определението е обжалвано с частна жалба пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е счел, че искането за присъждане на разноски, отправено от ответницата пред първоинстанционния съд е изцяло основателно, поради което е осъдил ищците да понесат отговорността за съдебни разноски до пълния размер на заплатеното от ответната страна адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред първата съдебна инстанция. С молба по чл. 248 ГПК, ищците са поискали изменение на така постановеното решение в частта за разноските, като считат, че разноските не се дължат на основание чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. Молбата е оставена без уважение с обжалваното пред настоящата инстанция определение от 03.04.2019 г. В частната жалба ищците развиват същите съображения за недължимост на разноските, които са поддържали и пред въззивния съд.
Определението е правилно.
Настоящият състав на ВКС намира, че нормата на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. не изключва общият принцип, залегнал и в други разпоредби чл. 83 ГПК, чл. 359 КТ, § 35 ЗСПЗЗ, съгласно който разходите на страната, спечелила делото се възстановяват от насрещната страна, тъй като имуществената й сфера е намалена поради направените разходи за защита в съдебното производство. Смисълът на това законодателно разрешение, залегнало в чл. 78 ГПК, от което чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр не прави изключение, е обезщетяване на страната за средствата, с които се е обеднила, вследствие участието й в съдебния спор, наложено от заведения срещу нея иск. Улесняването на достъпва да правосъдие се реализира по реда на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. чрез освобождаване от задължението за внасяне на държавни такси и разноски за събиране на поисканите доказателства, но не и от разноските на другата страна – в случая направените от ответницата разноски за адвокатска защита. Съдът може да освободи страната от разноски, относими към държавните такси и разноските за събиране на доказателства, свързани с провеждането на съдебното производство, но не и от разноските за адвокатска защита /арг. Чл.83 ГПК/. Позоваването в частната жалба на Директива 2000/43/ЕО, Директива 2000/78 ЕС, Директива 2006/54/ЕО, решение на Европейски съд по правата на човека „по делото С. срещу България“ не променят изложените по – горе съображения, тъй като не третират спорния въпрос за приложението на чл. 75, ал. 2 ЗЗДискр. Неоснователно е и позоваването на решение по гр. дело № 1452/2009 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, което отразява практика, която е преодоляна с по – нова практика на състави на ВКС – решение по гр. дело № 4328/2015 г. и решение по гр. дело № 5663/2013 г. на състави на ІV г.о., чиито разрешения споделя настоящия състав на ВКС. Позоваването на решение по 27297/2014 г. на СРС, решение по гр. дело № 5078/2013 г. на СГС е неоснователно дотолкова, доколкото разрешенията, съдържащи се в тях са преодолени с цитираната практика /посочените касационни решения/ на състави на ВКС. За това следва да се приеме, че доводите на частните жалбоподатели са необосновани.
Предвид изложеното, ВКС в настоящия си състав намира определението за законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 553 от 24.01.2019 г. по в. гр. дело № 16814/2017 г. на Софийски градски съд, Г.О., ІІІ – В състав в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 03.04.2019 г. по гр. дело № 16814/2017 г. на Софийски градски съд, Г.О., ІІІ – В състав.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: