Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 27 октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 2107 /2020 година
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № 301 от 03.02.2020 г. по гр.д.№ 4777/2018 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 166 от 31.05.2018 г. на Пернишки окръжен съд, с което е уважен иск по чл. 124, ал.1 ГПК , като е признато за установено по отношение на ответника архимандрит Е. /Р./ Н. Р., че МАНАСТИР „СВ. СВ. КОЗМА И ДАМЯН" - [населено място], общ. Б., област П., п.к. 2393, БУЛСТАТ:113547981 е собственик на неурегулиран поземлен имот ..., находящ се в землището на [населено място] дол, [община], Област П., махала „Ф., с площ от 2305 кв.м. при описани граници, ведно с построените в него паянтова жилищна сграда със застроена площ 73 кв.м. паянтова жилищна сграда със застроена площ 47 кв.м. и паянтова второстепенна постройка със застроена площ 28 кв.м., съставляващи търпими строежи по смисъла на пар.16, ал.1 ЗУТ, купени от ответника с н.а. № ....г. на нотариус М. Д., вписан в СВп. при РС-Радомир с № ....г., които сгради след основен ремонт и строителство представляват масивна сграда-параклис с пристройка и камбанария – „Исикастирио „Св.Панталеймон“ със застроена площ 683 кв.м., построена върху мазе със застроена площ 167 кв.м., съгласно констативен н.а. № .... г., вписан с № ....г.
Със същото решение е отхвърлен предявеният от МАНАСТИР „СВ. СВ. КОЗМА И ДАМЯН" - [населено място], общ. Б., област П. иск по чл. 45 ЗЗД да бъде осъден ответника архимандрит Е. /Р./ Н. Р. да заплати обезщетение за вреди в размер на сумата 32600,00 лв., обхващаща изтеглени в брой суми от сметка на манастира, както следва: на 20.10.2014 г. - 6000,00 лв., на 01.12.2014 г. - 7000,00 лв. и на 18.12.2014 г. - 19 600,00 лв., съставляваща част от общата сума на увреждането 313 969,20 лв. (триста и тринадесет хиляди деветстотин шестдесет и девет лева и двадесет стотинки), ведно със законната лихва върху тази частично претендирана сума, считано от датата на подаването на исковата молба 22.06.2017 г., до окончателното погасяване на задължението.
Против това решение в различни части касационни жалби са подали и двете страни.
Ответника архимандрит Е. /Р./ Н. Р. обжалва решението в частта, с която е уважен положителният установителен иск за собственост. В подадената от него касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението поради това че не е доказан изборът на Х. Х. М. /Йеромонах Н./ за игумен на манастира от манастирския събор, поради което се оспорва представителната му власт съгласно чл. 166, ал.2 и 3 от Устава на българската православна църква – Българска патриаршия /УБПЦБП/ и защото не е взето предварително съгласието на Софийска света митрополия за предявяване на настоящите искове, съгласно изискването на чл. 171, т. 23 УБПЦБП, т.е. на Патриарха, който е и митрополит на Софийска Света митрополия. Даденото от Белогардчишкият епископ съгласие, представено пред въззивната инстанция е недостатъчно, защото не е установено делегиране на права или причина за заместване. Твърди се неправилност поради неправилно прилагане на чл. 170, ал.4 УБПЦБП, който според този касатор се прилага само при наследяване, т.е. манастира наследява имуществото на монасите в него, но не става собственик на придобитото от тях по време на монашеството им.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.2, пр.2 и 3 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на решението и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по три въпроса, които ще се обсъдят по-долу.
Ответникът по тази касационна жалба Манастир „СВ. СВ. КОЗМА И ДАМЯН" - [населено място] оспорва тази жалба и допускането до касация, като счита, че не са налице наведените основания за допускане до касационен контрол.
Касационна жалба е подал и Манастир „СВ. СВ. КОЗМА И ДАМЯН" - [населено място], който обжалва решението в частта, с която е отхвърлен частично предявеният иск по чл. 45 ЗЗД и обусловеният от нето иск по чл. 86 ЗЗД. Основните доводи са свързани с необоснованост на извода, че манастира не е претърпял вреда и неправилност на извода, че за да се уважи иска трябва да е направена ревизия и приемо-предавателен протокол, с които да се установят липсите.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението предвид изводът в него, че за да се уважи иск за вреди срещу бившия игумен на манастира трябва да е имало ревизия, съгласно чл. 247 УБПЦБП и основанията по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК по три въпроса, които ще се обсъдят по-долу.
Ответникът по тази жалба Е. /Р./ Н. Р. я оспорва, както и основанията за допускане до касация, тъй като решението е съобразено с УБПЦБП и с доказателствата по делото.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
От събраните по делото доказателства се установява следното:
Ответникът архимандрит Е. /Р./ Н. Р. от 1979 г. е е постъпил като послушник в Рилски манастир и на 15.04.1982 г. е подстриган за монах и приет за член на братството на Рилски манастир. На 29.05.1982 г. е ръкоположен за дякон, на 09.01.1983 г. - за йеромонах, а на 06.12.1996 г. е удостоен с офикия архимандрит. Със заповед от 30.08.2004 г. е назначен за игумен на Манастир „СВ. СВ. Козма и Дамян", с Г., общ. Б., област П., известен още като „Църногорски манастир“. На 31.03.2016 г. е освободен от длъжността игумен и останал брат на манастира, но от показанията на свидетелите Г. и И. и подаваните от него жалби до Светия Синод е видно, че от 2015 г. е прогонен извън сградата на манастира и преживява в приют в [населено място]. В заповедта за неговото освобождаване от длъжността игумен № 24 от 31.03.2016 г. / л. 32 от делото на ОС/ изрично е указано да се извърши предаване и приемане на манастирските книжа, инвентар, сметки, библиотека и други в присъствието на финансов ревизор при Софийската митрополия и извършване на ревизия. Няма данни в посочения период на освобождаването на ответника от длъжност и встъпването в длъжност на новия игумен да е бил осигурен ревизор и последния да е извършил ревизия.
С н.а. № ....г. на нотариус М. Д., вписан в СВп. при РС-Радомир с № ....г. архимандрит Е. /Р./ Н. Р. купува неурегулиран поземлен имот № ...., находящ се в землището на [населено място] дол, [община], Област П., махала „Ф.“, с площ от 2305 кв.м. при описани граници, ведно с построените в него паянтова жилищна сграда със застроена площ 73 кв.м. паянтова жилищна сграда със застроена площ 47 кв.м. и паянтова второстепенна постройка със застроена площ 28 кв.м., съставляващи търпими строежи по смисъла на пар.16, ал.1 ЗУТ. Със строително разрешение№8/28.08.2013 г. е извършено ново строителство и основен ремонт в имота. На 19.08.2015 г. са въведен в експлоатация масивна сграда-параклис с пристройка и камбанария – „Исикастирио „Св.Панталеймон“ със застроена площ 683 кв.м., построена върху мазе със застроена площ 167 кв.м. За новото строителство на основание приращение е издаден констативен н.а. № .... г., вписан с № .... г., с който Е. /Р./ Н. Р. е признат за собственик. Към този момент, считано от 01.04.2016 г., той вече е бил освободен като игумен, но е продължил да е монах в същия манастир.
Повече от осем месеца след като ответникът е освободен от длъжността игумен на Манастира „СВ. СВ. Кузма и Дамян" – [населено място] и след като е прогонен от манастира още през 2015 г., на 11.01.2017 г. е извършена ревизия, която е констатирала изтеглени парични суми от ответника, като игумен от банковата сметка на манастира, както следва: на 20.10.2014 г. - сумата от 6 000 лева; на 01.12.2014 г. - сумата от 7 000 лева и на 18.12.2014 г. - сумата от 19 600 лева или общо общо 32 6000 лева, които са предмет на осъдителния иск. За тези изтеглени суми от ответника не са намерени оправдателни документи. Изготвен е ревизионен доклад с дата 13.03.2017 г., в който е отразено, че ответникът през 2015 г. е извършил множество други тегления от банковата сметка на манастира в общ размер 114 199.20 лева. Общо за периода от 01.01.2014 г. до 01.04.2016 г. ответникът е изтеглил суми, възлизащи на 149 869.20 лева, за които в хода на проверката не са намерени разходооправдателни документи. Установено е, че ответникът е извършил три банкови превода, на обща стойност 164 100 лв., като само за превода на сума от 24 500 лева, част от посочената сума от 164 100 лева има договор за заем. Няма твърдения и факти, този ревизионен доклад да е връчен на ответника.
Въззивният съд е приел въз основа на изложените факти, че собственик на придобития от архимандрит Е. /Р./ Н. Р. е станал манастирът, тъй като съгласно чл. 170, ал. 4 от Устава на българската православна църква – Българска Патриаршия, преди встъпването в монашески чин кандидатът е длъжен да се разпореди по волята и според закона със своето имущество, а съгласно изречение второ от същия текст: „Всичко което придобие след встъпването му в монашество, принадлежи на манастира, в който е брат/сестра“. Прието е, че това е основание за придобиване право на собственост по смисъла на чл. 77 ЗС, предвидено в УБПЦБП, който действа като нормативен акт за устройството и отношенията в Църквата, която съгласно чл. 13 КРБ е отделена от държавата.Затова е потвърдено решението, с което е уважен установителният иск за собственост.
За да потвърди решението и в частта, с която е отхвърлен осъдителният иск по чл. 45 и чл. 86 ЗЗД, възивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 245 и чл. 247 УБПЦБП, съгласно който длъжностните лица в Църквата, на които е възложено да получават и да разходват парични средства, както и да закупуват, съхраняват и продават материални предмети са отчетници. Лицата носят материална отговорност за поверените им материални и/или парични средства и осъществяват дейността си в съответствие с този Устав и действащите нормативни актове. Въз основа на този текст, игуменът е материално отговорно лице. Съгласно чл. 247 УБПЦБП, „Светия Синод най-късно до 30 юни на текущата година проверява и приема отчетите по изпълнението на бюджетите и при необходимост разпорежда извършването на ревизии /общи и специализирани/ по изпълнението на задълженията за отчисляване на средствата по този устав. При установени нарушения Той изисква съставянето на ревизионни актове за начет за реализиране на имуществената отговорност от отговорните лица. Ревизионният акт се връчва на начетеното лице, което в 7-дневен срок може да възрази пред Светия Синод“. Съдът е приел, че бившият игумен е бил материално отговорно лице. Твърдените вреди са от липси на парични средства, които са били изтеглени от него от банковата сметка и за които отсъстват разходооправдателни документи. Съдът е съобразил от представените по делото документи и извършени експертизи, че в периода преди и по време на теглене на сумите са извършени мащабни строително - монтажни работи по сградите на манастирския комплекс и на находящата се в [населено място] дол „исихастирио“. Голяма част от СМР по сградите на манастирския комплекс са извършени с парични средства по програма и договор с ДФ „Земеделие“, а изграждането на „исихастирио“ е станало със средства от дарения. Отсъствието на извършена ревизия, непосредствено след като ответникът е освободен от длъжността игумен и липсата на приемо-предавателен протокол, подписан от освободения и встъпилия в длъжността игумен, както и ревизия по чл. 247 от Устава на БПЦ, текуща до 30 юни 2016 г. по изпълнението на бюджетите, са мотивирали въззивният съд да формира извод, че твърдените от ищеца липси на парични средства не следва да се вменяват като дело на ответника и да се иска от последният пълното им възстановяване. Приемо-предавателния протокол със своите констатации брани в еднаква степен както освободения отчетник, така и новоназначения.
Касаторът архимандрит Е. /Р./ Н. Р. счита, че въззивното решение е недопустимо, защото съгласието за предявяване на исковете и потвърждаването на извършените процесуални действия, съгласно изискването на чл. 171, т.23 УБПЦБП е направено от Софийска Света митрополия, но документа не е подписан от Патриарх Н., а от Белоградчишкия епископ, като няма доказателства за делигиране на функции. Оспорена е и представителната власт на игумен архимандрид Н., защото не е доказано, че манастирски събор, който е взел решение за предявяване на исковете по чл. 171, т.23 от Устава се е състоял от монаси, които са от манастира и са утвърдени от епархийския митрополит, съгласно чл. 164, ал.2 УБПЦБП.
Съгласно чл. 161, ал.2 и 3 от УБПЦБП, манастирът е местно поделение на Българската православна църква и самостоятелно, което се представлява от назначения игумен/игуменка на манастира Игуменът е оправомощен да завежда съдебни дела относно вещни права върху недвижими имоти със съгласието на епархийския митрополит за епархийските манастири, какъвто е манастир „Св.Св. Кузма и Дамян“ [населено място]. ( чл. 171, т. 23 от Устава на БПЦ-БП ). В случая искът е предявен от игумена на манастира, а съгласие е дадено от името на Софийската митрополия от белоградчишки митрополит вместо от Софийският митрополит, който е и патриарх български. Изискването за потвърждаване действията по предявяване на иск от епархийския митрополит не ограничава правосубектността на манастира и касае взаимоотношенията и иейрахическите връзки и зависимости в рамките на поделенията на Църквата. Отделно от това, в случая е направено потвърждаване действията по предявяване на иска извършените процесуални действия от Софийска митрополия. При представяне на писмото пред въззивната инстанция, с което се изразява съгласие с воденето на делото от Софийска митрополия, не е оспорена автентичността на документа. Затова съдът счита, че не е налице вероятна недопустимост на решението.
Твърденията за очевидна неправилност се свързват с тълкуване нормата на чл. 170, ал.4 УБПЦБП. Според касатора Р., при тълкуване на тази норма следва да се съобразят и чл. 171, т.13 от Устава, според която манастирското управление / игуменът прибира имотите, останали от починал или разстриган монах и нормата на чл. 250, от Устава, изискваща в регистъра на църковните имоти по част „б“ от партидата за всеки да се вписва и основанието за придобиване.
Въззивният съд не е приложил неправилно нормата на чл. 170, ал.4 от Устава. Това е придобивно основание по смисъла на чл. 77, пр.3 ЗС – друг способ за придобиване, предвиден в специален нормативен акт, уреждащ устройството и правните отношения в Българската православна църква, която е отделена от държавата, съгласно чл.13, ал.1 КРБ. Нормата на чл. 171, т.13 от Устава не изключва тълкуването, направено от въззивния съд, тъй като и след като послушник бъде подстриган и стане монах може да придобие имущество не само по сделка, но и на придобивно основание не зависещо от волята му – наследяване, обезщетяване и т.н. Нормата на чл. 170, ал.4 от Устава е свързана с същността на монашеството и даването на обет за нестяжение. Манастирът, в който служи монаха придобива имуществото, което той придобива на каквото и да е основание. Нормата на чл. 170, ал.4 от Устава не урежда наследяване на имуществото на монаха от манастира, а придобивно основание за манастира независимо на какво основание монаха е придобил имущество. От нормата на чл. 250 от Устава, който урежда кои данни се вписват в различните части на партидата в регистъра на недвижимите имоти не може да се черпят никакви аргументи за приложението на чл. 170, ал.4 УБПЦБП. Текстът е подобен на уредбата в ЗКИР за данните в имотния регистър. Посочването на основанието, което може да е и чл. 170, ал.4 от Устава не сочи по никакъв начин, че имуществото, което придобие монах остава негова собственост до смъртта му. Или в обобщение на посоченото основание не е налице очевидна неправилност поради неточно тълкуване на императивна правна норма.
На основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, по въпроса: „какъв вид отношения урежда нормата на чл. 170, ал.4, изр.2 от Устава на БПЦ-БП“ се твърди противоречие с Р № 262 от 01.04.2015 г. по гр.д.№ 2781/2015 г. на ВКС, ІІІ гр.о. Това решение касае приложение на нормата на чл. 76 ЗН. Прието е, че манастирът е наследник и има право на прави възражение за относителна недействителност на разпореждане с идеална част от наследствена вещ. От това решение обаче не следва, че манастирът придобива само по наследство недвижими имоти от монасите. В този смисъл възивното решение не е постановено в противоречие с това решение, тъй като последното не изчерпва придобивните основания за манастира, а и е неприложимо към настоящия случай, в който монах е придобил чрез сделка недвижим имот, по отношение на който манастирът се позовава на придобиване приживе на монаха на основание чл. 170, ал.4. от Устава.
Тъй като нормата на чл. 170, ал.4 УБПЦБП е ясна и не се нуждае от тълкуване за разкриване на точният й смисъл, не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по този въпрос.
По вторият въпрос – с какви доказателства се установява правосубектност и валидно учредяване на процесуално представителство на манастир като местно поделение на БПЦ-БП, се твърди противоречие с решение № 176 от 20.12.2018 г. по гр.д.№ 5111/2017 г. на ВКС, І гр.о. С това решение е разяснена правосубектността на църквата като местно поделение на БПЦ и е тълкувана разпоредбата на чл.154, т.12 от Устава на БПЦ – БП, а спорът по настоящото дело има отношение към правосубектността на манастир, като место поделение на БПЦ. Различни норми уреждат правосубектноста на манастира и предпоставките за предявяване на иск от негово име. Затова и това решение е неотносимо. Тъй като въпросът за правосубектността на манастирът, като поделение на БПЦ е уредена в устава изрично, по този въпрос не се налага допускане до касационно обжалване. Отделно от това, съдебната практика по чл. 161, ал.2 и ал.3 УБПЦБП е единна относно правосубектността на манастира и представителната бласт на игумена, поради което не се допуска касационно обжалване на основание чл. 2870, ал.1 т.3 ГПК.
Третият въпрос е: чия е тежестта за доказване на делегиране на права, респективно заместване и на законността на колективен орган на управление на манастир, съгласно чл. 164, ал.2, във вр. с чл. 161, ал.3 от УБПЦ-БП в контекста на т.2 от ТР № 1/23.11.2010 г. на ВАС. Цитираното ТР на ВАС се отнася за административните органи в държавата. БПЦ е отделена от държавата, съгласно чл. 13 КРБ, не е административен орган и за нея не се прилагат правилата за администрацията, респективно тълкуването им. Отделно от това, правилата за доказателствената тежест се прилагат когато определен факт е останал недоказан. В случая са представени официални документи, които не са оспорени и чиято доказателствена сила не е оборена. Така поставеният въпрос не кореспондира на доказателствата по делото и по него не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
В изложението към касационната жалба на Манастир „Св.Св.Кузма и Дамян“ се твърди очевидна неправилност на мотивите на съда по иска по чл. 45 ЗЗД, защото изискването на чл. 247 УБПЦ-БП се отнася само за производството пред Църковен съд, а не за отговорността пред държавен съд. Въззивното решение не е очевидно неправилно на това основание. Това основание за допускане до касация е налице когато решението страда в особено тежка форма на неправилност в една от трите й форми /противоречие с материалния закон, постановяване при допуснати съществени процесуални правила и необоснованост/. Това дали съдът е приел претенцията на ищеца за доказана от събраните по делото доказателства не сочи на очевидна неправилност. Отделно от това и пред държавният съд претенцията следва да се докаже. Изискването за периодични и нарочни ревизии е такова на Устава на БПЦ и кореспондира на уредбата на пълната имуществена отговорност по КТ. В конкретния случай изискване за съставяне на приемо-предавателен протокол фигурира и в заповедта за назначаване на архиарей Н. за епископ. От събраните доказателства не се установява към момента, когато е встъпил в длъжност да са липсвали документи, които да са доказвали разходите за извършваните ремонти в манастира, а указаната в Устава и заповедта ревизия е извършена месеци по-късно. От липсата на документи в този случай не може бившият игумен да търпи неблагоприятни последици. Както е посочил въззивният съд, ревизията и приемо-предавателния протокол със своите констатации бранят както освободения отчетник, така и новоназначения. Или в обобщение, не е налице очевидна неправилност на посоченото основание, поради което не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК.
Или в обобщение, и по двете касационни жалби не се допуска касационно обжалване. Манастирът е заявил претенция за разноски, доказани до размер 2500 лв., но видно от изготвената фактура, сумата е уговорена и изплатена за изготвяне на касационната жалба срещу решението, която обаче не е допусната до касация. Касаторът Е. /Р./ Н. Р. не доказва да е направил разноски пред настоящата инстанция за изготвяне на отговора на касационната жалба на другата страна. Затова не се присъждат разноски за страните.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 301 от 03.02.2020 г. по гр.д.№ 4777/2018 г. на Софийски апелативен съд по касационни жалби, подадени от архимандрит Е. /Р./ Н. Р. и от МАНАСТИР „СВ. СВ. КОЗМА И ДАМЯН" - [населено място], общ. Б., област П., п.к. 2393, БУЛСТАТ:113547981

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: