Върховен касационен съд

1

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова
ЧЛЕНОВЕ: Николай Дърмонски Румен Петров
при участието на секретаря Мира Недева и
на прокурора Антони Лаков ,
изслуша докладваното от съдия Капка Костова
касационно дело № 405 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава двадесет и трета от НПК и е образувано по жалби, саморъчно изготвени и подадени лично от подсъдимите К. К. Ц. и М. Г. К., както и такива чрез назначените им служебни защитници – адвокат П. И. от АК – [населено място] и адвокат Е. А. от същата АК, срещу решение № 40 от 08 февруари 2017 година на Великотърновския апелативен съд, НО, по внохд № 403 / 2016 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 53 от 02 ноември 2016 година на Плевенския окръжен съд, постановена по нохд № 783 / 2016 година.
Единственият повод за недоволството на двамата подсъдими и на защитниците им от оспорения съдебен акт, е тежестта на ангажираната наказателна отговорност на двамата подсъдими. Твърди се, че предходните съдебни инстанции не са съобразили обстоятелства, които смекчават отговорността им - процесуалното им поведение, направените самопризнания, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина, както и други данни в тази насока. Поддържа се също така, че отегчаващите отговорността им обстоятелства са значително надценени. Така направените възражения сочат на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.
Претендира се изменяване на атакувания съдебен акт и намаляване на размера на наложените наказания и на определените общи такива, вкл. при условията на чл. 55 от НК.
В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимите К. Ц. и М. К. участват лично и със защитниците си, които поддържат касационните жалби при направените възражения и данни в тяхна подкрепа, както и отправените искания.
Подсъдимите Ц. и К., всеки в рамките на упражненото си право на лична защита, изразяват съжаление за стореното и молят за намаляване на размера на наложените на всеки наказания.
Гражданският ищец и частен обвинител Д. М. Д. и неговият повереник адвокат Г. А. не участват лично в заседанието пред ВКС, редовно призовани. Не е представено писмено становище по жалбите на подсъдимите и техните защитници.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:
Атакуваното сега решение на въззивния съд е второ поред в рамките на производството, след постановено отменително решение № 213 от 26. 09. 2016 година по внохд № 205 / 2016 година, по отношение на присъда № 28 от 16. 06. 2016 година по нохд № 396 / 2016 година, също на Плевенския окръжен съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на този съд, поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при първото разглеждане на делото, свързано с участието на защитник на подс. К. и гарантиране на правото му на защита.
С постановената втора поред присъда, е ангажирана отговорността на двамата подсъдими, както следва:
на подсъдимия К. Ц.:
- за извършено на 09. 12. 2015 година, в [населено място], [област], в съучастие с подсъдимия К., при опасен рецидив, престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 3 във вр. ал. 1 във вр. чл. 29 и чл. 20, ал. 2 от НК, за което при условията на чл. 58а, ал. 1 и чл. 54 от НК, е осъден на десет години лишаване от свобода;
- за извършено в периода 28. 11. – 10. 12. 2015 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление и при опасен рецидив, сам и след предварителен сговор с подс. К., чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 5 във вр. чл. 26 и чл. 29 от НК, за което при условията на чл. 58а и чл. 54 от НК е осъден на десет години лишаване от свобода и
- за извършено на 09. 12. 2015 година, в [населено място], в съучастие с подс. К., престъпление по чл. 170, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК, за което при условията на чл. 58а и чл. 54 от НК, е осъден на три години и четири месеца лишаване от свобода,
като за трите престъпления, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, на подсъдимия Ц. е определено общо наказание от десет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор;
на подсъдимия М. Г. К.:
- за извършено на 09. 12. 2015 година, в [населено място], в съучастие с подс. Ц., престъпление по чл. 198, ал. 3 във вр. ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК, за което при условията на чл. 58а и чл. 54 от НК, е осъден на шест години и осем месеца лишаване от свобода,
- за извършено в периода 28. 11. – 10. 12. 2015 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление и при повторност в немаловажен случай, след предварителен сговор с подс. Ц., чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 5 и т. 7 във вр. чл. 26 от НК, за което при условията на чл. 58а и чл. 54 от НК е осъден на шест години и осем месеца лишаване от свобода и
- за извършено на 09. 12. 2015 година, в [населено място], в съучастие с подс. Ц., престъпление по чл. 170, ал. 2 във вр. ал. 1 от НК, за което при условията на чл. 58а и чл. 54 от НК, е осъден на три години и четири месеца лишаване от свобода,
като за трите престъпления, на основание чл. 23, ал. 1 от НК, на подсъдимия К. е определено общо наказание от шест години и осем месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг” режим в затвор.
На основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК, е зачетено предварителното задържане на двамата подсъдими.
Двамата са осъдени солидарно да заплатят на гражданския ищец Д. М. Д., обезщетения за причинени неимуществени вреди от престъпленията по чл. 199 от НК (чл. 198 от НК за подс. К.) и по чл. 170, ал. 2 от НК, съответно в размер на 3000 (три хиляди) лева и в размер на 1000 (хиляда) лева, заедно със законните последици.
Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените от държавата и от частния обвинител и граждански ищец Д. разноски, като ги е възложил в тежест на двамата подсъдими.
В производство, инициирано само по жалби на подсъдимите Ц. и К. и само срещу наказателно-осъдителната част на присъдата, е извършена въззивна проверка и е постановено атакуваното сега по касационен ред решение, с което присъдата е потвърдена изцяло.
Частният обвинител и граждански ищец не е атакувал присъдата по въззивен и по касационен ред, поради което същата е влязла в сила в частта относно гражданския иск.
Касационните жалби са подадени от страни, които имат право на това съгл. чл. 349, ал. 1 от НПК, в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол по чл. 346, т. 1 от НПК, поради което са допустими.
Изложените в четирите касационни жалби възражения и доводи в тяхна подкрепа са идентични и могат да бъдат обобщени така: наложените на двамата подсъдими наказания за всяко от престъпленията и определените общи наказания са явно несправедливи, защото са определени изцяло при отегчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства, при предвидения в закона максимум за всяко от престъпленията и при игнориране на направените от всеки от тях самопризнания, оказано съдействие за установяване на обективната истина по делото, изразено съжаление за стореното и доброто им процесуално поведение.
Разгледани по същество, жалбите на подсъдимите Ц. и К. са основателни, макар и не изцяло по изложените в тях съображения.
Релевираните в жалбите идентични касационни основания и също такива данни, които ги подкрепят, както и инкриминираната задружна престъпна дейност на двамата подсъдими, позволяват общото им обсъждане.
Сходни възражения и доводи в тяхна подкрепа са наведени и пред въззивната инстанция и са получили отговори по отношение на всеки от подсъдимите (с. 7 – 11 от решението). Обстоятелството, че те не се споделят от подсъдимите и защитата им, очевидно е повод за упражняване и на правото на касационно обжалване.
Съдебното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, като всеки от подсъдимите е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти (протокол от с. з. от 02. 11. 2016 година, л. 46 от нох дело). При това положение, индивидуализацията на наложените наказания, извършена в условията на чл. 54 от НК, надлежно е съобразена с разпоредбата на чл. 58а, ал. 1 от НК и определените наказания са намалени с една трета.
За да наложи на всеки от подсъдимите за всяко от престъпленията наказания при предвидения в закона максимум като размер на наказанието лишаване от свобода, съдът е приел наличие само на отегчаващи отговорността им обстоятелства, при това многобройни (с. 12 от мотивите на присъдата). Като такива съдът е определил „…високата степен на обществена опасност на извършените престъпления и подсъдимите, лошите характеристични данни, предходните им осъждания извън взетите от закона, определящи извършеното от тях при опасен рецидив…и повторност…,проявената упоритост, последователност и постоянство при извършване на престъпленията в един кратък период от време… по отношение на самотно живеещи възрастни хора…”. Акцентът е поставен върху липсата на възпитателен и възпиращ ефект по отношение на подсъдимите след изтърпяване на наказанията по предишните осъждания. Направените самопризнания практически не са отчетени, тъй като са направени единствено с цел възползване от предвидената в закона възможност за намаляване на наказанията с една трета. В потвърждение на този извод, според изложеното в решението, са и изследванията и изводите на СППЕ.
Като цяло, визираните от съда обстоятелства се установяват от данните по делото, въпреки че съдът не е изложил конкретни съображения в подкрепа на извода си за високата степен на обществена опасност на деянията и на подсъдимите. А е известно, че обществената опасност е основно, обективно и неюридическо качество на деянието, наличието на което го определя като престъпление и изследването и обосноваването на степента, в която то засяга или може да засегне (застрашава) конкретното обществено отношение винаги е от ключово значение, като изрично е визирано в нормата на чл. 54 от НК. В тази насока определящи са видът и тежестта на причинения престъпен резултат, но също и предизвикани други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата на действие, създадената опасност, засягането на съзнанието и чувствата на гражданите и пр. Затова, формалното посочване на „високата степен на обществена опасност на деянието” не удовлетворява изискването за установяване на действителната конкретна тежест на извършеното престъпление при определянето на онова наказание, което с оглед тази тежест и личността на извършителя ще отговори най-добре на целите на генералната и личната превенция. Поначало, престъпният характер и високата степен на обществена опасност на деянието е отчетена от законодателя при криминализирането му и при определяне на наказанието за извършването му.
Въззивният съд е изложил далеч по-конкретни съображения относно различните обстоятелства, относими към определянето на наказанията на всеки от подсъдимите, които съображения поначало следва да бъдат възприети като съответни на данните по делото и на закона. Правилно е оценил предишните осъждания на подсъдимите, като е съобразил наличието на съвкупности от престъпленията, за които те са осъдени с влезли в сила присъди, а това свежда броя на предходните им осъждания до шест - за подс. Ц. и до три – за подс. К.. Обсъдил е и възраженията относно оценката на процесуалното поведение на подсъдимите и с основание ги е отхвърлил. Надлежно е обсъдил и оценил негативните характеристични данни за всеки от подсъдимите - трайно изградените престъпни навици, престъпната им активност, утвърдена като начин на живот, осъществяването на настоящите деяния скоро след изтърпяване на наказания лишаване от свобода и преди изтърпяване на друго такова наказание от подс. К.. Солидаризирал се е с основния съд относно данните за тежката социална среда, младата възраст (за подс. К.), многодетните семейства, ниската стойност на предмета на престъплението, отчитани многократно и относно предходните осъждания, обаче без съответния възпитателен и възпиращ ефект.
С оглед на тези обстоятелства, съдът е приел, че по отношение на двамата подсъдими са налице само отегчаващи отговорността обстоятелства и е утвърдил определените от първоинстанционния съд наказания, в размер на максимално предвидените в закона за всяко от престъпленията.
Настоящата инстанция не споделя част от тези изводи, както и техниката на определяне на наказанията на подсъдимите,но най-вече намира, че съдът не е отчел установени по делото обстоятелства, които би следвало да бъдат ценени на плоскостта на определяне на обществената опасност на деянието и дееца и съответно съобразени при индивидуализацията на наказанията.
Така, по отношение на най-тежкото, извършено от подсъдимия Ц. престъпление – грабеж, е налице само едно квалифициращо обстоятелство – опасен рецидив, което обуславя и приложението на нормата на чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК. А броят на квалифициращите признаци сам по себе си не е елемент от състава на престъплението и това позволява да се цени на плоскостта на индивидуализацията на наказанието (в този смисъл и р. № 329/2009 година на ВКС, І НО).
На следващо място, голям брой от престъпленията, за които подсъдимият К. е осъждан с влезли в сила присъди, са извършени от него като непълнолетен (по пет наказателни производства от общо осем). Най-тежкото наложено му наказание лишаване от свобода, което този подсъдим е изтърпявал, е със срок от осем месеца (по нохд № 2305/2015 година). Не е отчетена и водещата роля на подс. Ц. в задружната престъпна дейност на двамата подсъдими.
Вън от вниманието на съда са останали и данни във връзка с депозираните от подсъдимите обяснения на досъдебното производство и тяхното значение за проведеното разследване и разкриване на обективната истина по делото. Обясненията са по повод различните деяния и първоначално са в отделните ДП, обединени впоследствие с няколко постановления на ОП – [населено място] (папка ІІ от ДП). Така напр., в разпитите си от 27 и 28. 01. 2016 година (папка ІІ, л. 9 и л. 24 от ДП), всеки от подсъдимите е дал подробни обяснения по повод извършения грабеж в дома на свид. Д.. Част от отнетата от свидетеля сума, общо от 34 лева, а именно – 20 лева, е предадена доброволно на разследващите от подс. Ц. още на 10. 12. 2015 година (протокол на л. 41, папка І от ДП). На същата дата са предадени доброволно от подс. Ц. и част от отнетите от свид. П. вещи (протокол на л. 85, папка 4 от ДП). Със съдействието на подс. Ц. е намерен и доброволно предаден на разследващите органи от купувача отнетият телевизор от дома на свид. Ц. (протокол на л. 8, папка 3 от ДП).
При тези данни, не би могло да се приеме, че направените от двамата подсъдими самопризнания са единствено с цел ползване на предвидената законова възможност за по-голяма снизходителност при определяне на наказанията, след разглеждане на делото по реда на съкратеното съдебно следствие, какъвто извод са направили предходните съдебни инстанции. Известно е, че провеждането на съкратено съдебно следствие при хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК предполага винаги признаване от подсъдимия изцяло на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и заявено негово съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Това е условие, даващо основание на съда да се произнесе единствено по процесуалния ред, по който ще се проведе съдебното следствие, като едва със съдебния си акт ще даде отговор на въпросите за вината и отговорността съгл. чл. 301 от НПК. Така направеното признаване на фактите обвързва единствено процедурата по делото и не е равнозначно на признаване на вина. Когато, наред с това, подсъдимият изрази критичност и съжаление за извършеното, няма пречка то да се цени в рамките на дейността на съда по индивидуализиране на наказанието му, какъвто е и настоящият случай, изводимо от посочените по-горе обстоятелства.

Така че, дадената оценка за наличие единствено на отегчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства, не намира опора в данните по делото и не би могла да бъде споделена. Предвидените в закона наказания за престъпленията по чл. 199, чл. 196, чл. 198, чл. 195 от НК, всички със специален минимум и висок максимум на лишаването от свобода, предполагат допълнително още по-внимателно индивидуализиране на всяко конкретно наказание и преценка на всички обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК, което в случая не е сторено.

Наред с това, значението на някои отегчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства в известна степен е надценено. Няма как да не се отрази констатацията, че упражнената по отношение на свид. Д. принуда, макар изразила се в няколко нанесени удари, не се отличава с висок интензитет. Тя е причинила на пострадалия временно разстройство на здравето, неопасно за живота, т. е. лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1 от НК. Данните по делото дават основание да се приеме, че принудата не се характеризира с бруталност, арогантност, жестокост и не излиза извън рамките на обичайните случаи на употреба на физическо насилие. Следователно не би могла да се отчита като отегчаващо отговорността обстоятелство, доколкото поначало е елемент от състава на престъплението (в този смисъл решение № 30 от 6.02.2015 г. на ВКС по н. д. № 1745/2014 г., III н. о., НК и решение № 250 от 26.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 835/2014 г., III н. о.). Извършеното е от вида на т. нар. „грабежоподобна кражба” по смисъла на чл. 198, ал. 3 от НК – когато принудата е упражнена за запазване на владението върху вече отнета вещ. Не може да не се отчете и обстоятелството, че предметът на престъплението е неголяма сума (34 лева), преобладаващата част от която (20 лева) е предадена доброволно от подс. Ц. в хода на разследването.
Несъмнено е налице висока степен на обществена опасност на извършените от подсъдимите три кражби и грабеж и тяхна лична висока обществена опасност, без обаче те да могат да обосноват индивидуализация на наказанията в размер на максимално предвидените в закона от пет, десет и петнадесет години лишаване от свобода, както са сторили това предходните съдебни инстанции.
Затова ВКС намира, че размерът на наложените на подсъдимите Ц. и К. наказания, определени при предвидения в закона максимум за всяко от престъпленията, следва да бъде коригиран, което ВКС може да стори и сам в рамките на правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК.
По отношение на подсъдимия Ц., който е инициатор на извършените в съучастие с подс. К. престъпления, наред с извършена и самостоятелно от него кражба на телевизор от дома на свид. Ц., наказанията следва да бъдат определени над средния размер на предвиденото за всяко от престъпленията, а именно:
- за престъпленията по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК и по чл. 196, ал. 1, т. 2 от НК - в размер на по дванадесет години лишаване от свобода, редуцирани при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК до размера на осем години лишаване от свобода,
- за престъплението по чл. 170, ал. 2 от НК – четири години лишаване от свобода, редуцирано по чл. 58а, ал. 1 от НК до размера на две години и осем месеца лишаване от свобода.
По отношение на подсъдимия К., наказанията следва да бъдат намалени до средния размер на предвиденото за всяко от престъпленията, а именно:
- за престъплението по чл. 198, ал. 3 от НК – на шест години и шест месеца лишаване от свобода, редуцирано с една трета до четири години и осем месеца лишаване от свобода,
- за престъплението по чл. 195, ал. 1 от НК – на шест години лишаване от свобода, редуцирано до четири години лишаване от свобода и
- за престъплението по чл. 170, ал. 2 от НК – на три години лишаване от свобода, редуцирано до две години лишаване от свобода.
Така индивидуализирани, наказанията удовлетворяват изискванията на чл. 54 от НК и в достатъчна степен изпълняват целите по чл. 36 от НК. Те са съразмерни на тежестта на извършените престъпления, достатъчни са за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на подсъдимите и мотивирането им към спазване на законите и на добрите нрави и затова са справедливи.
Претендираната от подсъдимите и защитата им по-голяма снизходителност и определяне на наказанията при условията на чл. 55 от НК няма как да бъде удовлетворена. Извършените престъпления и личността на подсъдимите не разкриват наличие на изключителни или многобройни смекчаващи отговорността им обстоятелства и не сочат на предпоставки за приложението на тази разпоредба, която поначало се прилага по изключение и когато и най-лекото, предвидено в закона наказание би било несъразмерно тежко, какъвто не е настоящият случай.
Променените срокове на наказанията лишаване от свобода предпоставят и промяна в частта относно определените общи наказания на двамата подсъдими съответно на осем години лишаване от свобода - за подсъдимия Ц. и на четири години и осем месеца лишаване от свобода - за подсъдимия К., но не налага промяна на определения първоначален режим на изтърпяване на наказанията.
В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

ИЗМЕНЯ решение № 40 от 08 февруари 2017 година на Великотърновския апелативен съд, НО, по внохд № 403 / 2016 година, като н а м а л я в а наложените на подсъдимите наказания, както следва:
на подсъдимия К. К. Ц. за престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК - на осем години лишаване от свобода, за престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК – на осем години лишаване от свобода, за престъплението по чл. 170, ал. 2 от НК – на две години и осем месеца лишаване от свобода и общото наказание по чл. 23, ал. 1 от НК – на осем години лишаване от свобода ,
на подсъдимия М. Г. К. за престъплението по чл. 198, ал. 3 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК на четири години и осем месеца лишаване от свобода, за престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 3, 5 и 7 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК на четири години лишаване от свобода, за престъплението по чл. 170, ал. 2 от НК на две години лишаване от свобода и общото наказание по чл. 23, ал. 1 от НК – на четири години и осем месеца лишаване от свобода .
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.