№223
София, 18.12.2017 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова ч.гр.д. № 4478 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.2 вр. чл.396, ал.2, изр. последно ГПК.
Образувано е по частна жалба с вх.№ 14725/29.08.2017 г. на [фирма], подадена чрез пълномощника адв. Г. А., против определение № 2501 от 31.07.2017 г., постановено по възз.ч.гр.д № 3751 по описа за 2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение № 17503 от 03.07.2017 г. по гр.д № 8394 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд и е допуснато обезпечение на бъдещи искове на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца и при условията на евентуалност – с правно основание чл.108 ЗС за установяване на същото право и предаване на владението върху имота чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ 26 349 кв.м., представляващ терен с трайно предназначение - урбанизирана територия и начин на трайно ползване – за полиграфическа промишленост, за който е отреден идентификатор 68134.800.470, подробно описан в нотариален акт № 107, том I, рег. № 4739, съставен на 22.12.2016 г. по нот.д. № 86/22.12.2016 г. от нотариус с рег. № 150, без построените в него сгради, при гаранция в размер на 150 000 лв.
Касаторът се оплаква от размера на определената гаранция и твърди, че определението в тази част е неправилно, ограничава правото му на защита и противоречи на закона.
Частната жалба е процесуално допустима – насочена срещу акт на въззивния съд, с който е допуснато исканото обезпечение, подлежащ на обжалване пред ВКС съгласно чл.396, ал.2 изр. последно ГПК и е подадена е от надлежна страна – молител в производството по обезпечаване на бъдещ иск. Частната жалба е подадена на 29.08.2017 г. и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
За да прецени наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият съдебен състав съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че искането за обезпечаване на бъдещи искове е основателно. Мотивирал се е, че е налице правен интерес от защита на правото на собственост върху процесния имот, претендирано от молителя, доколкото в два нотариални акта е обективирано титулярство на правото по отношение на един и същи имот, в обем, който изключва правото на насрещната страна. Отречено е липсата на индивидуализация на имота съгласно чл. 60, т. 1 – 7 ЗКИР да е пречка за допускане на обезпечителна мярка възбрана съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 7 от 25.04.2013 г. по тълк.д. № 7 по описа за 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че е налице обезпечителна нужда за обезпечаване на искове за собственост чрез налагане на възбрана, предвид възприетото в ТР № 6 от 14.03.2017 г. по тълк.д. № 6 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС, независимо дали бъдещата защита ще се осъществи с установителен или ревандикационен иск, както и при съединяването им при условията на евентуалност. С тези мотиви Софийски апелативен съд е заключил, че обезпечителната мярка е допустима, кореспондира на обезпечителната нужда и е обусловена от естеството на накърненото материално право. Съобразявайки данъчната оценка на спорния имот в размер на 1 484 102.20 лв. съдът е определил размер на гаранцията по чл.391, ал.2 ГПК в размер на 150 000 лв..
Жалбоподателят се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: Допустимо ли е размерът на гаранцията да се определи съобразно размера на цената на иска, а не при отчитане на евентуалните възможни /предполагаеми/ преки и непосредствени вреди от обезпечителната мярка?
Въпросът е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и е разрешен в противоречие с цитираното от касатора определение № 180 от 02.04.2009 г. по ч.гр.д № 111/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване.
С посоченото определение на ВКС е дадено тълкуване, че съобразно трайно установената съдебна практика и изричната разпоредба на чл.391, ал.3 ГПК размерът на гаранцията се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно. Следователно размерът на цената на иска не може да служи като самостоятелен критерий за определяне на размера на гаранцията в обезпечителното производство.
По основателността на частната жалба:
Спорният въпрос по делото касае единствено размера на определената гаранция за допускане на обезпечение. Целта на обезпечителното производство е да съхрани възможността на ищеца да осъществи правата си в случай, че претендираното от него право бъде съдебно признато. Законодателят е предвидил и мерки за защита на ответната страна, като е въведена възможност за обжалване на съдебния акт, с който се допуска обезпечение – чл.396 ГПК, както и да се определи гаранция за допускане на обезпечителната мярка, която да гарантира правата на ответника от неоправданото засягане на интересите му в случай, че правото на ищеца бъде съдебно отречено – чл. 391, ал. 2 ГПК. Право на ответника е да поиска да бъде обезщетен от неоснователно посегателство върху правната му сфера, като той може да претендира репарация на всички преки и непосредствени вреди, които е претърпял от допуснато обезпечение на иска. В случая е подадена молба за обезпечение на бъдещи петиторни искове. Съгласно чл.112, б.„а“ ЗС във вр. с разпоредбите на чл.112, б.”з” ЗС във вр. с чл.114, ал.1, б.”в” ЗС за исковите молби, с които се инициира производство за защита правото на собственост или друго ограничено вещно право – чл.124, ал.1 ГПК, чл.108 ЗС е налице императивно формулирано изискване да бъдат вписани. Макар да съществува законоустановена оповестително-защитна функция на вписването, обезпечителна нужда от налагане на възбрана е налице при искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск, тъй като в този случай ищецът има интерес да осигури непротивопоставимост на правата си върху имота преди да е настъпил ефектът от вписване на исковата молба – арг. от т. 4 на ТР № 6 от 14.03.2014 г. по тълк.д. № 6 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо в настоящия случай определената гаранция следва да е такава, че да може да покрие преките и непосредствени вреди, които ответникът неоправдано би претърпял в периода от уважаване на искането за обезпечение на бъдещите петиторни искове до вписването на исковата молба. При тези съображения настоящият състав намира, че законосъобразният размер на дължимата гаранция е за сумата от 5000.00 лв.
Основателни са наведените в частната жалба доводи, че съдът неправилно е определил размера на гаранцията, поради което атакуваното определение следва да бъде частично отменено. Вместо него следва да се постанови друго, с което да се допусне исканото обезпечение при условие, че [фирма] представи парична гаранция в размер на 5000.00 лв.
С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2501 от 31.07.2017 г., постановено по възз.ч.гр.д № 3751 по описа за 2017 г. на Софийски апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 2501 от 31.07.2017 г., постановено по възз.ч.гр.д № 3751 по описа за 2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която на основание чл.391, ал.2 ГПК е определена парична гаранция в размер на 150 000 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОПРЕДЕЛЯ на основание чл.391, ал.2 ГПК парична гаранция по допуснатото с определение № 2501 от 31.07.2017 г., постановено по възз.ч.гр.д № 3751 по описа за 2017 г. на Софийски апелативен съд обезпечение на бъдещи искове на [фирма] срещу [фирма] в размер на 5000.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: