Върховен касационен съд

№ 67
гр. София,12.09.2019г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на трети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№1392 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
По жалба на касатора С. Д. Д. е допуснато касационно обжалване на решение №5418 от 20.07.2017г. по гр.д. №14265/2016г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Е въззивен състав, поправено с решение от 09.01.2018г. по същото дело, в частта, с която след частична отмяна на решение от 29.02.2016г., постановено по гр.д. №30194/2013г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав, са отхвърлени предявените от него искове с правно основание чл.26, ал.4 вр. с ал.1 от ЗЗД вр. с чл.143, т.3, т.10 и т.12 от ЗПП, относно следните клаузи от договор за потребителски кредит HL 27899 от 18.10.2007г.: чл.3, ал.1 , чл.6, ал.2 и ал.3, чл.22, ал.1 и чл.22, ал.2, както и искът с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД – за заплащане на сумата от 24 900 лв., представляваща недължимо платена поради валутна разлика между швейцарски франк и лева, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2013г. до окончателното изплащане на вземането, като неоснователни, както и в частта за разноските.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че клаузите на чл.3 ал.1 и чл.6 ал.3 от процесния договор противоречат на чл.146 от ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени, както и на чл.143 т.3 т.10 и чл.12 от ЗЗП, тъй като се касае за уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя. Твърди, че въззивният съд неправилно и изцяло немотивирано е приел, че клаузата на чл.6 ал.3 от договора няма пряко отношение към формирането на базовия лихвен процент, поради което не рефлектира върху размера на възнаградителната лихва. Излага доводи, че изводът на съда, че с клаузата на чл.3 ал.1 от договора страните са постигнали съгласие относно начина на формиране на възнаградителната лихва противоречи на останалата част от мотивите на решението. Счита за неправилен и несъстоятелен извода на въззивния съд, че средният потребител може да установи съществуването на разлика в обменния курс на различните валути, включително и на швейцарския франк, както и да предвиди и да извърши преценка на икономическите последици за него от прилагането на обменния курс. Твърди, че неправилно съдът е приел, че след извършването именно на такава преценка ищецът е избрал като валута на кредита швейцарския франк, като индивидуално е уговорил с банката тази валута за отпускане на кредита. Поддържа, че по делото е доказано, че процесният кредит е изтеглен в лева, реално швейцарски франкове не са отпускани от банката, въпреки поетото задължение за това, с оглед на което немотивирано съдът е приел, че кредитополучателят следва да понесе целия риск от покачването на курса на валута, която изобщо не е усвоил.
Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба и моли да бъде постановено решение, с което обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Счита, че прогласяване нищожността на чл.3, ал.1 от договора за кредит би довело до недопустима промяна на общата воля и съгласие на страните и до недопустима трансформация на процесния договор за кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД. Поддържа, че клаузата е ясна и коректно дефинирана и не буди объркване или неяснота. Оспорва иска за прогласяване нищожността на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора за кредит, като твърди, че не са налице кумулативно дадените условия на чл.143 т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП. Поддържа, че задължението на банката е да посочи условията, а именно начина, по който се формира дължимата лихва. Това изискване е спазено като е посочено, че тя се формира от две компоненти БЛП плюс индивидуално договорена надбавка. Изтъква, че законът не вменява задължение да се обявява самата формула и изчисленията, но въпреки това банката е предоставила на вниманието на своите потребители пълната информация. Счита, че обвързването на лихвения процент със стойностите на тримесечния либор, при всички случаи изключва пирложението на чл.143 т.12 от ЗЗП. Подчертава, че по смисъла на договора под промяна се визира както повишаване, така и понижаване на стойностите. По отношение на искането за прогласяване нищожността на чл.6, ал.2 от договора сочи, че не са налице основания по чл.143 вр. чл.146 ЗЗП, тъй като договорът не изключва или ограничава правата на потребителя, който сам е избрал валутата на кредита, въпреки общоизвестния факт, че е възможно да получи кредит в друга валута, като изборът на валутата на кредита зависи изцяло от волята му, видно от данните по делото. Твърди, че клаузата на чл.22, ал.1 и ал.2 от договора не е неравноправна, тъй като кредитополучателят се е задължил да връща кредита в швейцарски франкове по време на действие на договора, който е с продължителен период на изпълнение, през който е възможно да настъпят промени във валутния курс, които да повишат или да намалят размера на вноските, поради което не е налице неравновесие в правата и задълженията на страните. Сочи, че банката е изпълнила задължението си да уведоми кредитополучателя, че при промени във валутните курсове съществува риск от повишаване размера на дължимите погасителни вноски, както и е уведомила кредитополучателя, че в тези случаи т.нар. валутен риск следва да се поеме от него. Изтъква, че съгласно чл.8 от договора кредитополучателят има право да се откаже от договора, като погаси предсрочно цялата сума. Поддържа, че относимите договорни клаузи са индивидуално уговорени съгласно изискванията и възможностите на кредитополучателя, който не е бил лишен от възможността да изрази становище по тях и не е възразявал срещу тях. Счита, че след като отрицателните факти не подлежат на доказване, в тежест на кредитополучателя е било да докаже, че е предприел действия по изразяване на становище по процесния договор. Сочи, че предявените осъдителни искове са неоснователни, тъй като не е налице надплащане на суми по договора за кредит. Поддържа и предявеното при условията на евентуалност възражение за тригодишна погасителна давност, тъй като претенциите са за суми, надплатени по периодични плащания за лихви, която тече от момента на плащането на всяка вноска.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:
Въззивният съд е приел, че страните са обвързани от облигационно правоотношение, възникнало по договор за потребителски кредит №HL 27899, сключен на 18.10.2007г. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли като неоснователни предявените установителни искове за признаване за нищожни на клаузите на чл.3, ал.1, чл.6 ал.2 и ал.3, чл.8 ал.2 и чл.22 ал.1 и ал.2 от договора за кредит, въззивният съд е приел, че по силата на сключения между страните договор, на ищеца е разкрита разплащателна сметка в швейцарски франкове, която към момента на усвояване на банковия кредит е заверена със швейцарски франкове, съобразно постигнатата уговорка за това, като насрещното задължение на ищеца е в същата валута – швейцарски франкове. Изтъкнал е, че между страните не е налице постигнато съгласие ищецът да внася дължимите анюитетни вноски в лева, които да бъдат превалутирани от банката по курс „продава“, с оглед на което ищецът е имал възможност да закупува швейцарски франкове от друга финансова институция. Изложил е съображения, че средният потребител може да установи съществуването на разлика в обменния курс на различните валути, включително и на швейцарския франк, както и да предвиди и да извърши преценка на икономическите последици за него при прилагане на обменния курс. За да направи извод, че клаузата на чл.22 ал.2 от договора не е неравноправна, е приел, че тя не създава самостоятелни задължения за кредитополучателя.
С определение №26/17.01.2019г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК по въпроса : „Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 от ЗЗП клауза от договор за кредит, съгласно която всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията по чл.144, ал.3 от ЗЗП?”
По този въпрос въззивният съд е приел, както бе посочено по – горе, че средният потребител може да установи съществуването на разлика в обменния курс на различните валути, включително и на швейцарския франк, както и да предвиди и да извърши преценка на икономическите последици за него при прилагане на обменния курс, поради което не е неравноправна клаузата, с която вредите от валутните промени и валутния риск се възлагат в негова тежест. Друго разрешение на поставения въпрос е дадено с влязлото в сила влезлите в сила решение от 24.06.2016г. по в. гр. д. №5189/2016г. на СГС, ГО, ІІ-А състав, и решение от 17.11.2016г. по в. т. д. № 338/2016г. на Русенски окръжен съд.
След допускане на касационното обжалване, по поставения материалноправен въпрос с решение №384 от 29.03.2019г. по т.д. №2520/2016г. на ВКС, ТО, ІІ т.о., решение № 294 от 27.03.2019г. по т.д. №1599/2017г. на ВКС, ТО, ІІ т.о. и решение № 295 от 22.02.2019г. по т.д. №3539/2015г. на ВКС, ТО, ІІ т.о. е даден следният отговор: Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики положение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП. За да даде този отговор, съдебният състав се е позовал на задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, EU:C:2017:703, определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17,EU:C:2018:103, решение от 30.04.2014г. по дело С-26/13, EU:C:2014:282, решение от 23.04.2015г. по дело C-96/14, EU:C:2015:262, решение от 03.06.2010г. по дело C-484/08, EU:C:2010:309/, както и практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК /решение №95/13.09.3016г. по т. д. №240/2015г. на ВКС, II т. о./.
Отговорът на въпроса е обоснован със следните съображения: По дело С-119/17 на СЕС, са поставени преюдициални въпроси във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, в хипотеза на кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, а не в чуждестранната валута (щвейцарски франкове), уговорена в кредитния договор (кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е в същата чуждестранана валута, но кредитът реално е отпуснат в националната валута, като паричната единица на сметката се използва виртуално само за изчисление). Въз основа на това, че валутата в която е сключен кредитният договор има само функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление, в т.20 от постановеното на 22.02.2018г. по дело С-119/17 по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС мотивирано определение е посочено, че договорът за кредит не предвижда възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута. Кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута независимо, че е предоставен в националното платежно средство и че договорът предвижда преобразуване на налични на кредитополучателя по негова банкова сметка ликвидни средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС в т.20 от определението по С -119/17 е приел, че този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадени разрешенията в постановено от СЕС решение по дело С-26/13. С определението си по дело № С-119/17 СЕС препраща към свое решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/13. Посочените разпоредби са транспонирани в чл.145, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, поради което даденото от СЕС тълкуване е задължително за националните юрисдикции на държавите - членки на Европейския съюз. Съгласно чл.4, пар.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. и чл.145, ал.2 от ЗЗП, преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език.
В т.1 от диспозитива на решението по дело С-186/16 на СЕС и в разяснителната част към него е посочено, че чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на тази разпоредба обхваща договорна клауза, включена в договор за кредит, изразен в чуждестранна валута, която не е била индивидуално договорена и по силата на която кредитът трябва да се погасява в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, тъй като посочената клауза определя основна, характеризираща този договор престация. СЕС се е произнесъл, че чл.4, пар.2 от Директива 93/13 установява изключение от механизма за контрол по същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази директива система за защита на потребителите (в този смисъл и т.42 по дело C-26/13 и т.31 по дело C-96/14 на СЕС), но само при условие, че клаузата е изразена на ясен и разбираем език. Съдът е подчертал, че изискването за изразяване на ясен и разбираем език се прилага дори когато клаузата попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ или „съответствие на цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, пар. 2 от Директива 93/13 (в този смисъл е и т.68 от решение от 30 април 2014 г. по дело C-26/13 на СЕС). Не се прави преценка на неравноправния характер на посочените в споменатата разпоредба клаузи, само ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че те са били изразени от продавача или доставчика ( в случая от банката), на ясен и разбираем език (разрешението е дадено и в т.32 от решение на СЕС от 03.06.2010 г. по C-484/08).
Според т.2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. В т.50 от решението е разяснено, че от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна, банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Разрешението се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС (т.47 по дело С-484-08) разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
В т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 (транспониран в чл.145, ал.1 ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства , за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните , проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута (най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност , а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13). За да установи дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне (т.57 от решението по С-186/16, в който смисъл и решение по C-415/11, т. 68 и 69).
В т. 55 от разяснителната част на решението си по дело С-186/16 СЕС е посочил, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя.
В диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл.3 до чл.5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. (транспонирани в чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин , така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Изключенията на чл.144, ал.3 от ЗЗП не намират приложение, тъй като са относими единствено към основанията чл.143, т.7, т.10, т.12 от ЗЗП, в които не попада клауза, регулираща валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута (щвейцарски франкове) и погасителни вноски, дължими в същата валута. Следва да се има предвид, че договорът за кредит не е ценна книга, нито е сделка с финансови инструменти (решение № 95/13.09.3016г. по т.д. №240/2015г. на ВКС, II т.о.), а цената на кредит в чуждестранна валута по см. на чл.144, ал.3, т.1 вр. чл.143, т.12 от ЗЗП е единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи, които прави кредитополучателят вследствие поемането на валутния риск. Банков кредит в чуждестранна валута не представлява и договор за покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични преводи в чужда валута.
Предвид отговора на въпроса, към който настоящият състав на ВКС, се присъединява изцяло, следва да бъде обявено за правилно становището, изразено в влезлите в сила решение от 24.06.2016г. по в. гр. д. №5189/2016г. на СГС, ГО, ІІ-А състав, и решение от 17.11.2016г. по в. т. д. № 338/2016г. на Русенски окръжен съд.
По основателността на касационната жалба:
По силата на договор за потребителски кредит от 18.10.2007г. на касатора С. Ж. като физическо лице е предоставен кредит за рефинансиране на потребителски кредит към „УниКредит Булбанк“ АД и за текущи нужди. Безспорно е, че кредитът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, съответно кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката – ответник се явява търговец по смисъла на пар.13, т.2 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл.143 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Съобразно константната практиката на ВКС по чл.290 от ГПК по приложението на чл.146, ал.2 и ал.4 от ЗЗП, обективирана в решение № 98/17г. по т.д. №535/2016г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016г. по т.д. №504/2015г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение №77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г. на ВКС, ГК, III ГО, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл.146, ал.2 от ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца / доставчика - чл.146, ал.4 от ЗЗП. В цитираните по-горе решения по чл.290 от ГПК на ВКС е посочено, че подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата - ответната банка.
В практиката на ВКС вече е разглеждан въпросът относно валидността на клаузи с идентично съдържание, като тези в процесния договор / решение № 384 от 29.03.2019г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, ТО, ІІ т.о., решение № 294 от 27.03.2019г. по т.д. №1599/2017г. на ВКС, ТО, ІІ т.о. и решение № 295 от 22.02.2019г. по т.д. №3539/2015г. на ВКС, ТО, ІІ т.о./, като настоящият състав изцяло споделя дадените разрешения.
Със спорната клауза на чл.22, ал.1 от кредитния договор, кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев, както и превалутирането по чл.29 от договора, може да има за последица, включително в случаите по чл.6 ал.2, повишаване размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразен в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени. В ал.2 на чл.22 декларира, че разбира икономическия смисъл и правните последици на клаузите на договора и е съгласен с настъпването им.
По делото не са ангажирани доказателства потребителят да е могъл да изрази становище по съдържанието на договора, вкл. по клаузата на чл.22 от него, както и да е имал възможност да повлияе върху нея. С оглед чл.145, ал.1 ЗЗП, клаузата на чл.22 от договора за кредит следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в него, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването, при което се установява, че: 1/ кредитът, съгласно чл.1 от договора, се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в щвейцарски франкове на 140 000 лева; 2/ независимо, че в чл.2, ал.1 е предвидено, че кредитът се усвоява в швейцарски франкове, същевременно е предвидено, че част от сумата, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 51 248 лева, се превежда безкасово по сметка, до която кредитополучателят няма достъп, тъй като същата е блокирана; 3/швейцарските франкове от блокираната сметка както и останалата част от сумата в размер на равностойността ва швейцарски франкове на 88 752 лева, служебно се превалутират от банката в лева преди усвояването им, като реалното усвояване на кредита от потребителя става именно в лева. Видно от горните уговорки, реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове не е налице. Клаузата на чл.22, ал.1 от договора не може да се възприеме като ясна и разбираема за потребителя, при липсата на данни, че към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута му е била предоставена цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. По смисъла на даденото от СЕС тълкуване не може да се приеме за достатъчна информираност на потребителя предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от нея курс купува и/или продава на швейцарския франк, което ще рефлектира върху размера на дълга, изразен в лева, в посока на повишаването му. На потребителя като по-слабата страна в правоотношението, включително с оглед степен на информираност, не е предоставена информация при сключването на договор за потребителски кредит със срок на издължаване от 25 години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез застраховането му или използването на други финансови инструменти. С такава информация като част от професионалната си дейност банката следва да разполага и след като не е изпълнила задължението си да я предостави на по-слабата страна по договора, липсва основание да се приеме, че потребителят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в местна валута, като направи информиран избор дали да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Липсата на предоставена информация не позволява на средния потребител (относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен) да прецени потенциално значимите за него икономически последици при изчисляване на погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк. Банката като професионалист е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство, което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на договора. Клаузата на чл.21, ал.1 на договора не дава защита на потребителя, тъй като упражняването на правото на превалутиране е свързано със заплащането на комисионна и е обвързано с курс „купува“ на банката за швейцарски франкове за датата на превалутирането, който е едностранно определен.
Банката с оглед експертната си компетентност и познания относно очакваните промени на курса на щвейцарския франк в посока на значимо поскъпване, непредоставяйки тази информация на потребителя е нарушила принципа на добросъвестност, при фиктивно предоставен паричен поток в швейцарски франкове, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител да се съгласи с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестрана валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне (С-186/16, С-415/11). Ето защо, с клаузите на чл.22 ал.1 и ал.2 във вреда на потребителя върху него се прехвърля изцяло валутният риск, с което се създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по кредитния договор по см. на чл.143, т.19 от ЗЗП. Предвид изложеното и с оглед отговора на правния въпрос, обусловил допускането на решението до касационен контрол, клаузите на чл.22 ал.1 и ал.2 са неравноправни, тъй като са неиндивидуално договорени клаузи от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от които са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и които не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и в нарушение на принципа за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. С оглед неравноправния си характер, спорните клаузи на чл.22 от договора се явяват нищожни на основание чл.143, т.19, вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП, поради което искът по чл.26, ал.1, пр.1-во от ЗЗД за прогласяване на нищожността им е основателен и следва да се уважи след отмяна на въззивното решение в тази му част, като неправилно, поради противоречие на решението с материалния закон, задължителната практика на СЕС и дадения отговор от ВКС на поставения правен въпрос.
По същите съображения следва да се приеме за неравноправна и клаузата на чл.6, ал.2 от договора, която дава право на банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по сметката по чл.2, ал.1 на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или лихвата и наличие на средства на кредитополучателя в лева по сметките му в банката, погасяването на кредита да се извърши от банката с тези средства след служебното им превалутиране в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към лева. Тази клауза е проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата на чл.22, ал.1 от договора валутен риск и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, приета по изложените по-горе съображения за неравноправна.
Претенцията за прогласяване на нищожността на клаузата на чл.6, ал.3 от договора като неравноправна, също е основателна. Тази клауза предвижда, че ако по време на действието на договора банката промени Базовия си лихвен процент за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. Както вече се посочи по-горе, с оглед чл.145, ал.1 от ЗЗП, неравноправността на клаузата следва да се преценява на база на тълкуването й ведно с останалите клаузи в договора, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора към датата на сключването. Клаузата на чл.3, ал.5 от договора за промяна на БЛП е прогласена за нищожна, като неравноправна по чл.143, т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП, като в тази част въззивното решение е влязло в сила. Доколкото промяната на размера на погасителните вноски е функционално обвързана от недопустима промяна на БЛП (чл.3, ал.5 от договора), клаузата на чл.6, ал.3 от договора, която не е индивидуално договорена, също се явява неравноправна, тъй като задълженията на кредитополучателя по вноските се определелят въз основа на неравноправната клауза за промяна на БЛП.
Не следва да бъдат споделени доводите на касатора за неравноправност на клаузата на чл.3, ал.1 от договора, предвиждаща, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорена надбавка от 1.45 пункта, като към момента на сключване на договора този БЛП е в размер на 4.5%. Клаузата касае основния предмет на договора - цената на договора, а именно - определянето на размера на възнаградителната лихва като сбор от две компоненти – константна надбавка (1.45 пункта) и БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове (4.5% към момента на сключване на договора), поради което въпросът за неравноправността й може да бъде разглеждан единствено и само ако уговорката е неясна и неразбираема - чл.145, ал.2 от ЗЗП. Следва да бъдат споделени изложените от въззивната инстанция съображения, че клаузата на чл.3, ал.1 от договора урежда начина на формиране на възнаградителната лихва, като кредитополучателят с подписването на договора е изразил съгласието си с изрично посочения размер на БЛП към сключването на договора. Доколкото клаузата касае съществен елемент на договора - неговата цена, приемането на тази клауза за нищожна би довело до нищожност на целия договор. Последица от това би било възникване на вземане на банката за връщане, поради начална липса на основание, на целия предоставен от нея паричен ресурс, което не покрива интереса на потребителя, договорил връщането му разсрочено за период от 25 години. Следва да се има предвид, че независимо, че договорът за кредит не предвижда възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута, кредитът следва да се погаси в същата чуждестранна валута, поради което този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута (т.20 от определението по С -119/17 на СЕС), с оглед на което се прилага БЛП на банката за жилищни кредити в съответната чуждестранна валута - швейцарски франкове. С оглед изложеното се налага извод, че клаузата на чл.3, ал.1 от договора за кредит е ясна и разбираема за средния потребител, поради което същата не се явява неравноправна. Липсата на наведеното от касатора основание за прогласяване на нищожността на клаузата, обосновава правилност на обжалвания акт в тази му част, в която същият следва да бъде оставен в сила.
Неоснователно е твърдението на ответника по касацията, че с разглеждането на иска по чл.26, ал.1 пр.1-во ЗЗД вр. чл.143 от ЗЗП се допуска неправомерна намеса от съда в постигнатите между страните договорености и се замества волята им. Контролът за неравоправни клаузи в договори, по които страна е потребител, представлява установена със специални императивни норми засилена защита на правата на по-слабата страна в правоотношението, поради което приложението им не може да се квалифицира като неправомерно вмешателство на орган в гражданските отношения, нито да се приравни на фактическия състав на стопанската непоносимост по чл.307 от ТЗ.
С оглед нищожността на клаузата за поемане на валутния риск от потребителя и на вредите, свързани с този риск, заплатени от кредитополучателя при начална липса на основание по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД се явяват сумите за месечни вноски, платени над размера на месечната анюитетна вноска в лева по курса на швейцарския франк към лева, определен в договора при усвояването на сумата. Съгласно приетото по делото допълнително заключение на вещото лице, при размер на месечната анюитетна вноска, определен по курса на швейцарския франк към датата на сключването на договора – 897,75 лева, общият размер на дължимите анюитетни вноски за процесния период 30.11.2017г. до 30.06.2013г. възлиза на 63 024,36 лева. Общият размер на заплатените от касатора С. Д. вноски за същия период възлиза на 88 106,97 лева. Следователно касаторът е платил суми, които надвишават размера на дължимите суми съобразно действителните уговорки в договора за кредит като разликата между платените и дължимите суми възлиза на 25 082,61 лева.
Поддържаното от ответника по касация възражение за изтекла погасителна давност е частично основателно. Съгласно т.7 от ППВС от 28.05.1979г. по гр.д.№1/1979г., давностният срок за вземанията по чл.55, ал.1, пр.1 -во от ЗЗД е общият пет годишен срок по чл.110 от ЗЗД и тече от момента на получаване на плащането. Исковата молба е подадена на 15.07.2013г., а претенцията обхваща вземания за извършени плащания при начална липса на основание, първото от които видно от заключението на съдебно – счетоводната експериза е направено на 30.11.2007г. Следователно към към момента на завеждането на исковата молба е изтекъл петгодишният давностен срок за вземанията по чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД за надплатени суми за периода от 30.11.2007г. до 30.06.2008г., които съгласно изготвената от вещото лице таблица №3 към заключението възлизат в общ размер на 354,96 лева. Следователно общият размер на надплатените суми за целия процесен период 25 082, 61 лева, следва да бъде намален с размера на погасените по давност вземания за надплатени суми или дължимата на касатора сума възлиза на 24 727,65 лева..
С оглед изложеното, искът по чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД се явява основателен до размера от 24 727,65 лева. Въззивното решение в тази част следва да бъде отменено като неправилно и искът уважен за сумата 24 727,65 лева, ведно със законна лихва от завеждането на исковата молба 15.07.2013г. до окончателното изплащане на главницата. За разликата до пълния претендиран размер искът се явява неоснователен, съответно решението, с което е отхвърлен, следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора, с оглед уважаване на 9 от общо единадесетте иска (3 оценяеми, два от които частично уважени и 8 броя неоценяеми, два от които отхвърлени) на касатора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, се дължат разноски за първоинстанционното, въззивното и касационното производство. Видно от списъка на разноските, представен в първоинстанционното производство, ищецът е заплатил държавна такса в размер на 1431,77 лева, от които 320 лева се дължат за неоценяемите искове. Предвид изхода на производството на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за държавна такса съобразно броя на уважените установителни искове и уважения размер на осъдителните искове /34 639,25 лева от предявен размер от 34 882,60 лева/, а именно 1344 лева. По отношение на адвокатското възнаграждение липсват доказателства за сключено между пълномощника и ищеца споразумение, с което същото да е разграничено по указания в списъка по чл.80 от ГПК начин /1200 лева за установителните искове, 2191,66 лева за осъдителния иск по т.ІІ от исковата молба и 500 лева за иска по т.ІІІ от исковата молба/. Поради това следва да се приеме, че адвокатското възнаграждение е внесено общо за всички искове, съответно на ищеца следва да бъде присъдена част от възнаграждението в размер на 3193,45 лева. На ищеца следва да бъде присъдена и част от заплатения депозит за вещо лице в размер на 246 лева. Или общо дължимият размер на разноските за първоинстанционното производство възлиза на 4783,45 лева. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която на С. Д. са присъдени разноски за разликата над 1300 лева до размер на 4783,45 лева.
Касаторът е направил разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 3911,66 лева, от което съобразно изхода на производството му се дължат 3193,45лева. Следва да бъдат приспаднати присъдените му с въззивното решение 900 лева, като му се присъдят още 2293,45 лева. За касационното производство касаторът е направил разноски за държавна такса в размер на 568 лева, от които съобразно изхода на спора му се дължат 516 лева. Направил е и разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 3911,66 лева, от което съобразно изхода на производството му се дължат 3193,45 лева. Поради това на касатора С. Д. следва да бъдат присъдени разноски за касационното производство общо в размер на 3709,45 лева.
Направеното от ответника по касацията възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на разноските на ищеца за адвокатско възнаграждение за трите инстанции е неоснователно, предвид голямата фактическа и правна сложност на делото, включваща и съобразяване на практика на СЕС относно трапспонирано общностно право.
С оглед изхода на производството присъдените на ответника по касация разноски за държавна такса за въззивното производство следва да бъдат намалени до размер от 166,18 лева, а присъдените разноски за първоинстанционното производство /300 лева/ следва да бъдат намалени до размера от 62,47 лева. Правилни са изводите на въззивния съд, че на ответното дружество не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство, доколкото не са представени доказателства, че платеното по банков път възнаграждение от 1200 лева е уговорено и заплатено за конкретното производство. На ответника по касация следва да бъдат присъдени и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 220,46 лева за касационното производство, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК

Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №5418 от 20.07.2017г. по гр.д. №14265/2016г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Е въззивен състав, поправено с решение от 09.01.2018г. по същото дело, в частта, с която след частична отмяна на решение от 29.02.2016г., постановено по гр.д. №30194/2013г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав, са отхвърлени предявените от С. Д. Д. искове, с правно основание чл.26, ал.4 вр. с ал.1 от ЗЗД вр. с чл.143, т.3, т.10 и т.12 от ЗПП, относно следните клаузи от договор за потребителски кредит HL 27899 от 18.10.2007г.: чл.6, ал.2 и ал.3, чл.22, ал.1 и чл.22, ал.2, както и искът с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за сумата 24 727,65 лева, представляваща недължимо платена поради валутна разлика между швейцарски франк и лева, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2013г. до окончателното изплащане на вземането, като неоснователни, както и в частта, с която е отменено решение от 29.02.2016г. по гр.д. №30194/2013г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав, за присъждане в полза на С. Д. Д. разноски за първата инстанция за разликата над 1300 лева до дължимия размер на 4783,45 лв. ; както и в частта, с която в полза на „Юробанк България” АД са присъдени разноски за разликата над сумата 62,47 лв. до 300 лева – за първата инстанция и за разликата над сумата 166,18 лв. до 798 лева – за въззивната инстанция, като ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ по иска на С. Д. Д. против „Юробанк България“ АД на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП клаузите на чл.6, ал.2 и ал.3 , чл.22, ал.1 и чл.22, ал.2 от договор за потребителски кредит HL 27899, сключен на 18.10.2007г. между С. Д. Д. и „Юробанк България" АД.
ОСЪЖДА „Юробанк България" АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул.“Околовръстен път“ №260, да заплати на С. Д. Д. ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], ул.“Алабин“ №50, вх.А, ет.4, адв. Волева, на основание чл.55, ал.1, пр. 1-во ЗЗД, сумата 24 727,65 лева, представляваща недължимо платена за периода 15.07.2008г. - 15.07.2013г. сума по кредита поради валутна разлика между швейцарски франк и лева, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2013г. до окончателното изплащане на вземането, както и допълнително 2293,45 лева разноски за въззивната инстанция, а също и 3709,45 лева разноски за касационното производство.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №5418 от 20.07.2017г. по гр.д. №14265/2016г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Е въззивен състав, поправено с решение от 09.01.2018г. по същото дело, в останалата допусната до касационно обжалване част, в която след частична отмяна на решение от 29.02.2016г., постановено по гр.д. №30194/2013г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав, са отхвърлени предявени от С. Д. Д. иск с правно основание чл.26, ал.4 вр. с ал.1 от ЗЗД вр. с чл.143, т.3, т.10 и т.12 от ЗПП, за прогласяване нищожността на клаузата на чл.3 ал.1 от договор за потребителски кредит HL 27899 от 18.10.2007г., както и искът с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД – за заплащане на разликата над сумата 24 727,65 лева до пълния предявен размер от 24 900 лева, недължимо платена поради валутна разлика между швейцарски франк и лева, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2013г. до окончателното изплащане на вземането, както и в частта, в която С. Д. Д. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД разноски в размер на 62,47 лева за първата инстанция и за сумата 166,18 лева за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА С. Д. Д. ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], ул.“Алабин“ №50, вх.А, ет.4, адв. Волева да заплати на „Юробанк България" АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул.“Околовръстен път“ №260, разноски в размер на 220,46 лева – адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Решението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.