Върховен касационен съд

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:


при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1766 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. И. Х., [населено място], представляван от адв. Е. С., срещу решение № 212 от 17.12.2015г. по в.гр.д. № 381/2015г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение, в частта, в която е потвърдено решение № 17 от 30.04.2015г. по гр.д. № 135/2013г. на Окръжен съд Разград за отхвърляне на предявените от него против „Юробанк България“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за защита на потребителите за обявяване нищожност поради противоречието им със закона на клаузи по чл.1, чл.3, чл.6, чл.8, чл.13, чл.15, чл.16, чл.18, чл.19, чл.20, чл.23, чл.28 и чл.29 от договор за потребителски кредит HL 35987, сключен на 17.04.2008г. с „Юробанк И Еф Джи България“ АД, и иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците за сумата 27 500 лева, получена от тях без правно основание.
Касаторът – ищец Т. И. Х. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че в противоречие с чл.236, ал.2 ГПК въззивният съд не е изложил мотиви по доводите и възраженията му, които имат значение за правилното решаване на делото, и не е извършил съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства. Счита за неправилен поради противоречие с доказателствата по делото и с материалния закон извода на съда, че е налице яснота относно размера и вида на валутата, в която е разрешен и усвоен кредитът, както и относно валутата, в която същият ще се погасява. Позовава се на събраните доказателства, от които се установява, че отпуснатият и разрешен кредит е в лева, а не в швейцарски франкове, и че неправилно се задължава кредитополучателят да погасява в тази валута, която те му „продават“ по курса на деня, а реално месечната вноска се осчетоводява и се внася в сметката му в лева, а не във франкове. Позовава се и на заключението на експертизата, според което само от разликата в курса франк/лева е надплатена на банката сума в размер на 13 067,64 лева. Счита, че по този начин, заблуждавайки жалбоподателя, че му се отпуска и усвоява кредит в швейцарски франкове, а не в лева, задължавайки го да „изкупува“ несъществуващи франкове, в действителност банката утежнява неговото положение на потребител, т.к. това води до многократно оскъпяване на кредита, поради което тези клаузи са неравноправни. Излага съображения за неправилност и на извода на въззивния съд, че договорът е сключен индивидуално, а не при ОУ, тъй като сключването му е било предшествано от сравнително продължителен преддоговорен период. Твърди, че противоречи на чл.143, т.3 и .10 и т.12 ЗЗП и на събраните по делото доказателства изводът на съда, че в договорните отношения между страните намира приложение Методологията за определяне на БЛП, в която са посочени компонентите, от които се формира лихвата, като сочи, че тази методология не е част от договора и не е посочена като приложение към него, за да се позовава съдът на нея. Твърди още, че два от подкомпонентите на БЛП са субективни, а не обективни критерии, т.к. са под контрола на банката, определят се от нея и от нейната воля зависи кога и как това да се отрази на лихвения процент.
Ответниците „Юробанк България“ АД и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД не представят отговор на касационната жалба на ищеца. В писмената си защита оспорват касационната жалба и молят да бъде постановено решение, с което обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила. Правят възражение за липса на пасивна процесуална легитимация на ответника „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД по предявения установителен иск, тъй като не е страна по оспорения договор, нито е правоприемник – универсален или частен, на банката – кредитодател по същия договор, а е единствено приобретател на вземане – цесионер, придобил вземания срещу ищеца по делото по силата на сключен с банката договор за цесия. Счита, че за ищеца липсва правен интерес от този иск, поради което постановеното по него въззивно решение следва да бъде обезсилено, а производството – прекратено като процесуално недопустимо. Сочи, че предвид недопустимостта на производството в частта по установителните искове и произтичащата от това невъзможност да бъде приет изводът за липсата на основание за извършените от ищеца плащания, предмет на претенциите му по чл.55 ЗЗД, осъдителният иск като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Поддържат още, че заключението на ССЕ не установява процесните суми да са платени от ищеца в полза на този ответник. Твърдят, че е недопустимо, незаконосъобразно и неправилно да бъде прогласена нищожност на чл.1, ал.1 от договора за кредит, тъй като това ще доведе до недопустима трансформация на същия и промяна на постигнатата между страните обща воля и съгласие относно предмета на договора и неговата същност и ще представлява нарушение на чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ. Считат, че прогласяване нищожността на чл.3, ал.1 от договора за кредит би довело до недопустима промяна на общата воля и съгласие на страните и до недопустима трансформация на процесния договор за кредит по ТЗ в договор за безлихвен паричен заем по ЗЗД. Сочат още, че клаузата е ясна и коректно дефинирана и не буди объркване или неяснота. Оспорват иска за прогласяване нищожността на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора за кредит, като твърдят, че не налице нито едно от кумулативно дадените условия на чл.143 ЗЗП и чл.26 ЗЗД. Сочат, че уговарянето на плаваща по размер лихва, което предполага възможност за промяна на лихвения процент, не противоречи на закона – чл.7, т.7 от ЗЗП /отм./. Твърдят, че доколкото предвидената в процесния договор възможност на банката за едностранно увеличение на договорения БЛП, съставляващ цената на предоставяната финансова услуга, е обусловена от обективни факти на финансовия пазар, следва да се приеме за осъществено изключението на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, при което е безпредметно обсъждането дали договорната клауза е неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. По отношение на искането за прогласяване нищожността на чл.6, ал.2 от договора сочат, че не са налице основания по чл.143 вр. чл.146 ЗЗП, тъй като договорът не изключва или ограничава правата на потребителя, който сам е избрал валутата на кредита, въпреки общоизвестния факт, че е възможно да получи кредит в друга валута, като изборът на валутата на кредита зависи изцяло от волята му, видно от данните по делото. По отношение на клаузата на чл.13, ал.1 от договора сочат, че тя касае евентуално бъдещо договаряне, а освен това увеличаването или намаляването на задълженията по договора, дължащи се на промени във валутните курсове, е извън контрола на страните по сделката и представлява риск, който ищецът е поел с даденото от него съгласие, декларирано в чл.23, ал.1 от договора. Твърдят, че клаузата на чл.23, ал.1 от договора не е неравноправна, тъй като кредитополучателят се е задължил да връща кредита в швейцарски франкове по време на действие на договора, който е с продължителен период на изпълнение /300 месеца/, през който е възможно да настъпят промени във валутния курс, които да повишат или да намалят разходите на кредитополучателя по снабдяване с тази валута, но не и размера на вноските, поради което не е налице неравновесие в правата и задълженията на страните. Твърдят, че банката е изпълнила задължението си да уведоми кредитополучателя, че при промени във валутните курсове съществува риск от повишаване размера на дължимите погасителни вноски, както и е уведомила кредитополучателя, че в тези случаи т.нар. валутен риск следва да се поеме от него. Сочат още, че съгласно чл.8 от договора кредитополучателят има право да се откаже от договора, като погаси предсрочно цялата сума. Молят да бъде съобразено, че при сключване на договора кредитополучателят е на 36 години, притежава едноличен търговец, има друг кредит в Райфайзенбанк, работи и в чужбина, които факти навеждат на безспорния извод, че е бил достатъчно осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, за да може да прецени условията на кредита и последиците от обвързването му с чуждестранна валута. Сочат, че предявените осъдителни искове са неоснователни, тъй като не е налице надплащане на суми по договора за кредит. Поддържат и предявеното при условията на евентуалност възражение за тригодишна погасителна давност, тъй като претенциите са за суми, надплатени по периодични плащания за лихви, която тече от момента на плащането на всяка вноска.
С определение № 391 от 15.06.2017г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, в която е потвърдено решение № 17 от 30.04.2015г. по гр.д. № 135/2013г. на Окръжен съд Разград за отхвърляне на предявените от Т. И. Х. против „Юробанк България“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за защита на потребителите за обявяване нищожност поради противоречието им със закона на клаузи по чл.1, ал.1, чл.3, ал.1, ал.3, и ал.5, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.13, ал.1 и чл.23 от договор за потребителски кредит HL 35987, сключен на 17.04.2008г. с „Юробанк И Еф Джи България“ АД и иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците за сумата 27 500 лева, получена от тях без правно основание.
Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправните въпроси, отнасящи се до приложимостта на основанията по чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП, чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП и чл.145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент, както и до преценката дали при договори за кредит с променлив лихвен процент методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е извън договорното съдържание и ако е така, спазено ли е изискването за ясни и разбираеми клаузи, както и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправния въпрос: Неравноправни ли са клаузите в договор за банков кредит, в които банката отпуска и се усвоява от клиента кредит в левовата равностойност на определена сума в швейцарски франкове, а се задължава клиентът да погасява в друга валута /в швейцарски франкове/, която банката му продава по курса за деня и в които всички вреди от валутните промени и валутния риск са възложени в тежест само на потребителя?
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд, след като е обсъдил клаузите на сключения между ищеца и първия ответник договор за кредит в швейцарски франкове, е приел, че посочените в исковата молба клаузи не са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Приел е, че от документите към кредитното досие, представени по делото, и показанията на свидетеля Ю. Е. се установява, че сключването на договора за кредит е било предшествано от сравнително продължителен преддоговорен период от подаване на заявлението на 20.03.2008г., набавянето на документите, необходими за разрешаване на фактическо отпускане, както и че самият договор е сключен индивидуално, а не при общи условия. С оглед това е счел за опровергано твърдението за неравноправност на клаузите, според които кредитът е бил уговорен като потребителски, а е начислена лихва като по жилищен кредит. Изложил е съображения, че не е неравноправна и клаузата, според която погасяването на кредита следва да се извършва във валутата, в която е разрешен, както и че превалутирането е извършено от банката със съгласието на кредитополучателя при ясно формулирани в договора условия. Посочил е, че са уговорени размерът на кредита, валутата, в която е усвоен и в която следва да се погасява, срокът на договора, както и размерът на лихвата и по този начин са изпълнени изискванията на чл.58 ЗКИ. Приел е, че уговарянето на „плаваща лихва“, което предполага възможност за промяна на лихвения процент, не противоречи на закона – чл.7, т.7 от Закона за потребителския кредит /отм./ в редакцията му към датата на сключване на договора. Взел е предвид, че в настоящия случай методиката за определяне на БЛП на банката и промените в размера му в различните периоди са публикувани на официалния сайт на банката и са общодостъпни, което се отнася и за обменния курс на валутите, в т.ч. на швейцарския франк. Приел е, че не е неравноправна и клаузата, според която имотът, предоставен като обезпечение, трябва да бъде застрахован от застраховател, посочен от банката, като се е позовал на чл.7, т.14 ЗПК /отм./, който не предвижда задължение за банката да предоставя на кредитополучателя избора на застраховател.
Въззивният съд е приел, че с последващите си действия банката е поставила ищеца в неравноправно положение. Изложил е съображения, че клаузите на трите анекса между страните са неравноправни, тъй като налагат на потребителя по-тежки условия от основния договор за кредит - на първо място, чрез капитализиране на лихвите и превръщането им в нова главница, което на практика означава начисляване на лихва върху лихва, а на второ място, клаузата за „облекчен ред“ за погасяване е подвеждаща, защото именно в резултат от нейното прилагане се е стигнало до неколкократно увеличаване размера на задължението. Приел е, че в резултат от предприетите от двамата ответници действия в периода между двата договора за цесия и сключените анекси към основния договор за кредит е настъпило значително оскъпяване на дълга. Въз основа на ССЕ въззивният съд е приел, че ищецът е внесъл през посочения период 31 856,74 швейцарски франка, от които съгласно условията по допълнителните споразумения за погасяване на лихви са били отнесени 24 871,28 швейцарски франка, а за главница – само 1 422,81 швейцарски франка, а ако са били спазвани условията на погасителния план по основния договор за кредит, ищецът е следвало да заплати главница от 11 239,49 швейцарски франка и договорена лихва 37 493,39 швейцарски франка. Въззивният съд е достигнал до крайния извод, че клаузите на трите анекса са неравноправни, защото са довели до съществено изменение на първоначалните уговорки по договора за кредит, изразяващо се в начисляване на лихва върху лихва, както и в неправомерното разпределение на погасителните вноски, като тази промяна в условията е наложена едностранно и във вреда на потребителя чрез неточна и подвеждаща информация, че му се предлага облекчен ред за погасяване.
Въззивният съд е счел за неоснователен осъдителният иск с правно основание чл.55 ЗЗД за връщане на надплатени суми. Приел е за установено, че през процесния период ищецът е заплатил общо по двата договора и допълнителните споразумения сума в размер на 31 856,74 шв.франка, но въпреки констатираната неравноправност на клаузите в анексите, поради които неправилно е бил разпределен погасителният ефект на извършените плащания, тази сума е недостатъчна за покриване на размера на дълга, определен според основния договор за кредит. Приел е, че в случай на нищожност на тези клаузи, платените от ищеца суми следва да бъдат зачетени от банката за погасяване на дължимите главница и лихви съобразно първоначалните уговорки между тях.
По поставения първи материалноправен въпрос , отнасящ се до приложимостта на основанията по чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП, чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 ЗЗП и чл.145 ЗЗП спрямо клаузи в договор за банков кредит, предвиждащи възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на базовия лихвен процент, както и до преценката дали при договори за кредит с променлив лихвен процент методиката на банката кредитор за определяне на базов лихвен процент е извън договорното съдържание и ако е така, спазено ли е изискването за ясни и разбираеми клаузи, е формирана по реда на чл. 290 ГПК константна практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове. Съгласно тази практика една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Във формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП . В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Прието е, че разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143, т.7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при увеличение на цената, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144, ал.4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора”. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена, е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147,ал.1 ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
На втория материалноправен въпрос в решение № 384 от 29.03.2019г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, ТО, ІІ т.о. и решение № 294 от 27.03.2010г. по т.д. № 1599/2017г. на ВКС, ТО, ІІ т.о. е даден следният отговор: Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики положение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.
За да даде този отговор, съдебният състав се е позовал на задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС /решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16,EU:C:2017:703, определение от 22.02.2018г. по дело С-119/17,EU:C:2018:103, решение от 30.04.2014г. по дело С-26/13, EU:C:2014:282, решение от 23.04.2015г. по дело C-96/14, EU:C:2015:262, решение от 03.06.2010г. по дело C-484/08, EU:C:2010:309/, както и практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 95/13.09.3016г. по т. д. № 240/2015г. на ВКС, II т. о./.
Поставените въпроси по дело С-119/17 на СЕС, по повод на което е било спряно настоящото производство, са във връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, в хипотеза на кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в националната валута, а не в чуждестранната валута (щвейцарски франкове), уговорена в кредитния договор (кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е в същата чуждестранана валута, но кредитът реално е отпуснат в националната валута, като паричната единица на сметката се използва виртуално само за изчисление). Въз основа на това, че валутата в която е сключен кредитният договор, има само функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление, в т.20 от постановеното на 22.02.2018г. по дело С-119/17 по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС мотивирано определение е посочено, че договорът за кредит не предвижда поне възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута. Кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута, независимо че е предоставен в националното платежно средство и че договорът предвижда преобразуване на налични на кредитополучателя по негова банкова сметка ликвидни средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС е приел в т.20 от определението, че този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с какъвто договор са дадените разрешенията в постановено от СЕС решение по дело С-26/13. С определението си по дело № С-119/17 СЕС препраща към свое решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/13. Посочените разпоредби са транспонирани в чл.145, ал.1 и ал.2 ЗЗП, поради което даденото от СЕС тълкуване е задължително за националните юрисдикции на държавите - членки на Европейския съюз.
Според т.2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. В т.50 от решението е разяснено, че от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна, банковата институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. При това положение националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата относима информация , която им позволява да преценят икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения. Разрешението се извежда от закрепеното в постоянната практика на СЕС (т.47 по дело С-484-08) разбиране, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност - положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
В т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 (транспониран в чл.145, ал.1 ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение , тъй като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора . Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута (най-напред евентуалното неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13). За да установи дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне (т.57 от решението по С-186/16, в който смисъл и решение по C-415/11, т. 68 и 69).
В т. 55 от разяснителната част на решението си по дело С-186/16 СЕС е посочил, че клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на потребителя.
В диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл.3 до чл.5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. (транспонирани в чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
По основателността на жалбата:
Ищецът е предявил против ответниците установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузи от договора за потребителски кредит и осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците да върнат на ищеца сумата 27 500 лева, която се явява надплатена по сключения договор с оглед твърдяната нищожност на клаузи от същия и допълнителните споразумения към него. Ответникът „Юробанк България” АД е кредитодателят, с когото ищецът е сключил договора за потребителски кредит, а ответникът „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД е бил цесионер по сключен с банката договор за прехвърляне на вземанията й по договора за кредит. С прехвърлянето на вземанията на банката по договора за кредит цесионерът не става страна по този договор, но длъжникът може да противопостави на цесионера възраженията си, произтичащи от договора с цедента. При твърдение, че цесионерът е получил без основание суми поради заплащането им в изпълнение на нищожни клаузи от договора, от който произтича прехвърленото му вземане, и предявен против цесионера иск за връщането им като платени без основание, за ищеца е налице правен интерес от предявяване на иск за установяване нищожността на тези клаузи по отношение на цесионера с оглед успешното провеждане на осъдителния иск за връщане на платеното. Поради това настоящият състав намира за неоснователно възражението за недопустимост на предявения против цесионера „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД установителен иск за прогласяване на нищожността на клаузи от договора за потребителски кредит, съединен с предявен против цедента установителен иск със същия предмет и предявени против цедента и цесионера осъдителни искове за връщане на платени без основание суми поради нищожност на тези клаузи.
По иска с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.143 ЗЗП:
Касаторът – кредитополучател е потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през 2008г. договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, а ответната банка се явява търговец по смисъла на §13, т.2 ДР на ЗЗП.
Въз основа на събраните по делото доказателства настоящият състав намира, че процесните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката – ответник и ищецът не е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание. Процесният договор за кредит е изготвен от банката и презумпцията на чл.146, ал.4 ЗЗП не е оборена, като от ангажираните по делото доказателства, в това число показанията на свидетеля Е., не се установява, че ищецът е имал възможност да изрази становище по съдържанието на договора, вкл. по процесните клаузи и да повлияе върху тях. В този смисъл обстоятелството, че кредитът е отпуснат по молба на ищеца, не обуславя противния извод.
Клаузата на чл.1, ал.1 от договора за потребителски кредит предвижда, че на кредитополучателя се предоставя потребителски кредит за текущи нужди в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 125 000 лева по курс „купува” за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, а кредитополучателят се задължава да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в сроковете и условията на договора. Тази клауза съдържа уговорката на страните относно предмета на договора. Настоящият състав намира, че клаузата на чл.1, ал.1 от договора за кредит е изразена по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, поради което и доколкото касае основния предмет на договора, тя не следва да се преценява като неравноправна.
Със спорната клауза на чл.23, ал.1 от договора за потебителски кредит кредитополучателят се съгласява да поеме за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като в ал.2 декларира, че е запознат и разбира икономическия смисъл последиците на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.21-23 от този договор, както и че е съгласен с настъпването им.
Съгласно чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗД нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Оспорената клауза следва съобразно чл.145, ал.1 ЗЗП да се тълкува ведно с останалите клаузи в него, както и с оглед всички обстоятелства, свързани със сключването на договора. В тази връзка настоящият състав взема предвид, че кредитът се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 125 000 лева; че кредитът се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя, т.е. кредитополучателят няма достъп до тази сметка; че усвоеният кредит в швейцарски франкове по блокираната сметка служебно се превалутира от банката в лева преди усвояването му, като реалното усвояване на кредита от потребителя е именно в лева и липсва реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателя в швейцарски франкове. Съобразявайки изложеното, настоящият състав намира, че клаузата на чл.23, ал.1 от договора не е ясна и разбираема за потребителя при липса на предоставена му към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за финансовите му задължения при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. По смисъла на даденото от СЕС тълкуване не може да се приеме за достатъчна информираност на потребителя предоставената от банката информация, че е възможна промяна на обявения от нея курс купува и/или продава на швейцарския франк, което ще рефлектира върху размера на дълга, изразен в лева, в посока на повишаването му. На потребителя като по-слабата страна в правоотношението, включително с оглед степен на информираност, не е предоставена информация при сключването на договор за потребителски кредит със срок на издължаване от 25 години какви са очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, както и какви действия може да предприеме кредитополучателят, за да минимализира валутния риск, вкл. чрез застраховането му или използването на други финансови инструменти. С такава информация като част от професионалната им дейност банката следва да разполага и след като не е изпълнила задължението си да я предостави на по-слабата страна по договора, липсва основание да се приеме, че потребителят е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със сключването на договора валутен риск при получаван доход в местна валута, като направи информиран избор дали да получи по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Липсата на предоставена информация не позволява на средния потребител (относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен) да прецени потенциално значимите за него икономически последици при изчисляване на погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк. Банката като професионалист е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това насрещната страна по договора, тъй като това представлява обстоятелство, което по естеството си се отразява на по-нататъшното изпълнение на договора. Клаузата на чл.21, ал.1 на договора не дава защита на потребителя, тъй като упражняването на правото на превалутиране е предпоставено от съгласието на банката и е свързано със заплащането на комисионна.
По изложените съображения следва да се приеме, че банката е нарушила принципа на добросъвестност, като впоследствие в хода на изпълнение на договора процесната договорна клауза е довела до значителна неравнопоставеност между страните в ущърб на потребителя, тъй като ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената чуждестранна валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално договаряне. Поради това и с оглед дадения отговор на втория правен въпрос, обусловил допускане на решението до касационен контрол, клаузата на чл.23 е неравноправна, тъй като не е индивидеално договорена в договора за кредит в чуждестранна валута, последиците от нея са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, същата не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят да може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора, сключена е в нарушение на принципа на добрсъвестност и създава във вреда на потребителя значително неравновение между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
По същите съображения следва да се приеме за неравноправна и клаузата на чл.6, ал.2 от договора, която дава право на банката при липса на осигурени средства в швейцарски франкове по сметката по чл.2, ал.1 на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или лихвата и наличие на средства на кредитополучателя в лева или в евро по сметките му в банката, погасяването на кредита да се извърши от банката освен във валутата на кредита, и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към лева/евро. Тази клауза е проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата на чл.23, ал.1 от договора валутен риск и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, приета по изложените по-горе съображения за неравноправна.
Клаузата на чл.3, ал.1 от договора за кредит предвижда, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 2,15 пункта, като към момента на сключване на договора БРП е в размер на 4,5%. В ал.2 е предвидено, че дължимите лихви се начисляват от датата на усвояването на кредита. С тази клауза е определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит, като този размер е ясно посочен и се равнява на 6,65%. Следователно клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае основния предмет на договора– възнаградителната лихва по договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, тя не следва да се преценява като неравноправна. Клаузата на чл.3, ал.3 от договора за потребителски кредит, доколкото не е насочена да регламентира право на банката да променя договорената възнаградителна лихва, също не следва да се преценява като неравноправна на това основание.
В чл.3, ал.5 от договора е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Съгласно чл.6, ал.3 в случай, че по време на действие на договора банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен в алинея 1, се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. Тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Промяната на стойността на банковия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му, обосноваваща извод за наличие на основателна причина по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, поради което по отношение на тези клаузи посочените изключения не са приложими. При липса на обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни обективни показатели, не може да се счете, че кредитополучателят е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, по който банката може едностранно да промени цената на предоставената финансова услуга, и следователно не е изпълнено изискването за добросъвестност. По същите съображения е неравноправна и клаузата на 13, ал.1 от договора за кредит, предвиждаща право на банката да променя дължимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл.21, като измененията в приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. Тази клауза също дава право на банката да променя приложимите към договора лихви изцяло по своя преценка, без да е посочена методика за промяната им, поради което по изложените съображения се преценява като неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Предвид неравноправния характер на посочените клаузи на чл.3, ал.5, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.13, ал.1 и чл.23 от договора за кредит, същите се явяват нищожни на основание чл.143, т.19 вр. л.146, ал.1 ЗЗП, поради което искът по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД за прогласяване на нищожността им е основателен и следва да бъде уважен.
По исковете с правно основание 55, ал.1, предл.1 ЗЗД:
Предявените осъдителни искове са обосновани с твърдения, че на основание нищожните поради неравноправния им характер клаузи от договора за кредит и допълнителните споразумения към него ищецът е платил суми, които надвишават размера на дължимите суми съобразно действителните уговорки в договора за кредит, и поради това се иска солидарно осъждане на ответниците да върнат надплатената сума. За да бъдат уважени предявените искове, ищецът следва да докаже твърдението си, че платените от него суми по процесния договор за кредит надвишават размера на дължимите суми, определени при съобразяване само на действителните клаузи от договора с оглед приетата с настоящото решение и с влязлата в сила част от въззивното решение нищожност на част от клаузите в договора за потребителски кредит и в допълнителните споразумения към него. Ищецът е предявил осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и против цесионера, на когото кредитодателят е прехвърлил вземанията си по процесния договор, като е направил искане за солидарното осъждане на цедента и на цесионера. За цесионера би възникнало задължение за връщане на надплатените суми по договора за кредит на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, ако тези суми се включват в прехвърленото му вземане и са заплатени на него – директно или чрез банката. При произнасяне по отговорността на ответниците следва да бъде съобразено и това, че съгласно чл.121 ЗЗД солидарност между двама или повече длъжници възниква в предвидените от закона случаи и само ако е изрично уговорено, което подлежи на доказване.
Настоящият състав намира, че по делото не са ангажирани доказателства, въз основа на които да се установи дали е налице надплатена сума по процесния договор за кредит при съобразяване само на действителните клаузи от договора, както и в полза на кой от двамата ответници са извършени плащанията по договора. В приетото по делото заключение на ССЕ не се съдържат констатации, позволяващи да се извърши такава преценка.
Поради това е необходимо изслушване на заключение на икономическа експертиза, която да изследва в каква валута са извършени погасяванията на вноските по договора за кредит; ако погасяванията са извършвани във валута, различна от швейцарски франк, по какъв курс е била определена равностойността им в швейцарски франкове; по какъв начин са били извършвани погасяванията – касово или безкасово, и в полза на кого/по чия сметка, като се извърши и съпоставяне на размера на заплатената по договора сума с размера на задължението, определен съобразно действителните клаузи от договора с оглед приетата с настоящото решение и с влязлата в сила част от въззивното решение нищожност на част от клаузите в договора за потребителски кредит и в допълнителните споразумения към него (при определяне на равностойността на заплатените суми съобразно курса на швейцарския франк към датата на сключване на договора и на размера на дължимата лихва съобразно клаузата на чл.3, ал.1 от договора за потребителски кредит). С оглед необходимостта от изслушване на експертиза с посочената задача, след отмяна на обжалваното решение изцяло в частта по исковете с правно основание чл.55, ал.1, т.1, предл.1 ЗЗД, на основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане на въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да назначи съдебно икономическа експертиза за установяване на посочените по-горе обстоятелство, като при необходимост формулира и други задачи на експертизата.
По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в частта по предявените искове по чл.26, ал.1, пр.1 вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.13, ал.1 и чл.23 от договора за кредит и следва да бъде постановено друго, с което бъде прогласена нищожността на посочените клаузи. Въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД и делото в тази част следва да бъде върнато на въззивния съд за ново произнасяне след събиране на посочените доказателства. В останалата му част, в която е допуснато касационно обжалване, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за трите инстанции съобразно уважената с настоящото решение част от исковете, възлизащи на 1555 лева, представляващи ј от общо направените разноски в размер на 6220 лева с оглед частичното уважаване на предявените искове по чл.26, ал.1 ЗЗД. На ответника „Юробанк България“ АД следва да бъдат присъдени разноски съобразно отхвърлената част от исковете с влязлата в сила част от въззивното решение, възлизащи на 900 лева, представляващи ј от общо направените от него разноски в размер на 3600 лева с оглед частичното отхвърляне на предявените искове по чл.26, ал.1 ЗЗД. На основание чл.294, ал.2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе по разноските в исковото производство, включително в касационното производство, направени във връзка с осъдителните искове по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.3ГПК

ОТМЕНЯ решение № 212 от 17.12.2015г. по в.гр.д. № 381/2015г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение, в частта, в която е потвърдено решение № 17 от 30.04.2015г. по гр.д. № 135/2013г. на Окръжен съд Разград за отхвърляне на предявените от него против „Юробанк България“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за защита на потребителите за обявяване нищожност поради противоречието им със закона на клаузи по чл.3, ал.5, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.13, ал.1 и чл.23 от договор за потребителски кредит HL 35987, сключен на 17.04.2008г. с „Юробанк И Еф Джи България“ АД, и иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците за сумата 27 500 лева, получена от тях без правно основание, както и в частта, в която Т. И. Х. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД разноски за разликата над 900 лева до 1600 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА :
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.143 вр. чл.146, ал.1 ЗЗП клаузите на чл.3, ал.5, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.13, ал.1 и чл.23 от договор за потребителски кредит HL 35987, сключен на 17.04.2008г. с „Юробанк И Еф Джи България“ АД, по иска на Т. И. Х. против „Юробанк България“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД;
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на Варненски апелативен съд от друг състав на съда в частта по исковете с основание чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за заплащане на сумата 27 500 лева.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 212 от 17.12.2015г. по в.гр.д. № 381/2015г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение, в частта, в която е потвърдено решение № 17 от 30.04.2015г. по гр.д. № 135/2013г. на Окръжен съд Разград за отхвърляне на предявените от Т. И. Х. против „Юробанк България“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за защита на потребителите за обявяване нищожност поради противоречието им със закона на клаузите на чл.1, ал.1 и чл.3, ал.1 и ал.3 от договор за потребителски кредит HL 35987, сключен на 17.04.2008г. с „Юробанк И Еф Джи България“ АД, както и в частта, в която Т. И. Х. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД разноски в размер на 900 лева.
ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД да заплатят на Т. И. Х. сумата 1555 лева /хиляда петстотин петдесет и пет лева/ - разноски за трите инстанции, на основание чл.78 ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: