ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 344
София, 12.05. 2020г.
Върховният касационен съд на Република България , състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4056 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Св.В. като процесуален представител на М. Г. И. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд от 20.V.2019г. по гр.д. № 2559/2018г.
Ответникът по жалбата И. Д. Д. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Б.Б. е изложил съображения, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение В. по въззивни жалби и на двете страни е потвърдил изцяло решението на В. № 3509 от 25.VІІ.2018г. /погрешно вписана дата 25.09.2018г./ по гр.д. № 16520/2016г., с което е отхвърлен предявеният от И. Д. срещу М. И. иск на основание чл.240 ЗЗД за присъждане на 15650лв. – невърната главница по договор за заем от 30.ІХ.2013г., оформен с плащане чрез платежно нареждане от същия ден от ищеца в полза на ответницата, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, частично е уважен предявения при условията на евентуалност иск, като М. И. е осъдена да заплати на И. Д. 6106.80лв. – останали невърнати от платените на 30.ІХ.2013г. чрез преводно нареждане от ищеца на ответницата 15650лв., подлежащи на връщане поради отпадане към деня на исковата молба на основанието за плащането и задържането им, т.е. соченото от ответницата в отговора на исковата молба договорно неформално правоотношение от м.септември 2013г. между нея, партньора й, сестра й Н. Д. и ищеца за съвместно закупуване на недвижим имот, от което лицата се отказали окончателно преди образуване на делото, ведно със законната лихва върху глравницата от предявяването на иска, и е отхвърлен предявеният иск за разликата до пълния размер 15650лв. на основание чл.55 ал.1, чл.75 ЗЗД и чл.235 ал.3 ГПК. С решението в тежест на И. на Д. са присъдени 1783.07лв. разноски, в т.ч. 1390лв. – направени пред въззивната инстанция и още 393.07лв. – дължими за адвокатско възнаграждение пред В., както и е оставена без уважение частната жалба на И. срещу първоинстанционното определение от 10.Х.2018г., с което е отхвърлена молбата й за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските.
По претенцията по чл.55 ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че тя е допустима. Тя е заявена в първото съдебно заседание чрез добавяне при условията на чл.214 ГПК на ново основание при запазен петитум. Твърденията на ищеца, че не е налице соченото от ответницата в отговора й основание, поради което сумата като дадена без основание подлежи на връщане, както и че ако се установи, че е било налице даване на сумата на твърдяното в отговора основание, сумата отново подлежи на връщане поради отпадането му, не представлява изменение на фактическите твърдения по исковата молба. Изложението в допълнително предявения иск представлява процесуалната защита на ищеца срещу наведените от ответницата твърдения, изчерпана не само посредством възражение, но и чрез предявен в евентуалност иск. С оглед на това и предвид т.2В от ТР № 4/2016г. на ОСГТК изменението на иска чрез добавяне на ново евентуално основание е допустимо. Като допустимо е прието и решението в частта за присъдената законна лихва – добавянето на ново основание не променя заявения петитум /което не би било и допустимо по реда на чл.214 ГПК/, а той включва и законна лихва.
Прието е, че по евентуално предявената претенция в тежест на ищеца е да установи единствено даването на сумата, а на ответницата – да установи твърденията си за основанието за получаването - за сключване на договор за поръчка. В тази връзка съдът е подложил на преценка, включително и съобразно чл.172 ГПК, показанията на разпитаните по делото свидетели, като е изложил съображенията си защо кредитира едни и не кредитира други. Направил е извод, че писмените и гласни доказателства не установяват твърдението на ответницата даването на процесната сума да е в изпълнение на сключен между страните договор за поръчка, по силата на който тя е следвало да намери и закупи в полза на Д. /ищецът и бившата му съпруга/ и в нейна полза общ недвижим имот. Безспорно е даването на сумата от ищеца, преведена по лична сметка на ответницата. Не е установено основанието за даването, поради което сумата подлежи на връщане като дадена без основание . Съобразено е и частичното погасяване от ответницата на дълга й чрез неколкократни преводи на суми /общо 9543.20лв./ по лична сметка на ищеца.
В изложението на касаторката се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е по реда на изменение на иска /чл.214 ал.1 ГПК/ ищецът по предявен главен осъдителен иск по договор за заем след депозиране на отговора, чиято фактология ищецът оспорва, да добави нов иск при условията на евентуалност и на друго основание – в случая на отпаднало основание за даването на паричните средства и/или получени без основание и следва ли да се даде процесуална възможност и срок на ответника по чл.131 ГПК; 2. Допустимо ли е предявяването на иск по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, с който ищецът се позовава на отричани от него правоотношения между страните; 3. При предявен осъдителен иск ведно със законна лихва и при последващко изменение при условията на чл.214 ГПК чрез допълване на основание от кой момент следва да се приеме за предявен иска относно законната лихва към евентуално предявения иск – от датата на главния или от датата на искането за изменение чрез добавяне на ново основание; 4. Следва ли въззивният съд да докладва жалбите и отговорите, вкл. в случаите, в които счита, че в производството е предявен иск, който не е визиран в доклада на първоинстанционния съд, като са изложени твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск по чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД, не докладван и не приет за разглеждане по делото. Твърдят се и основанията по чл.280 ал.2 пр.2 и 3 ГПК, последното обосновано с погрешно дадените от въззивния съд отговори на поставените въпроси и процесуалните нарушения, аргументирани в изложението и в касационната жалба.
ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение в осъдителните му части следва да бъде допуснато за преценка с оглед вероятната му недопустимост /относно предявения иск/. В тази връзка съдът взе предвид потвърждаването от въззивния съд на първоинстанционното решение, с което е уважена евентуалната претенция на Д. за присъждане на сума като подлежаща на връщане на отпаднало основание , а в мотивите на въззивното решение е прието, че не е установено основанието за даването на сумата, поради което връщането й се дължи като дадена без основание .
На касаторката следва да бъде указано в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 122.14лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще й бъде върната.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, ГО, № 621 от 20.V.2019г. по в.гр.д № 2559/2018г. в осъдителните му части по касационната жалба на М. Г. И..
УКАЗВА на МИРА Г. И. в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 122.14лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще й бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: