№ 270
гр. София 08.04.2021 година.
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 87 274/26.08.2020 година, подадена от А. Б. Ж., против решение № 4085/08.07.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, , постановено по гр. д. № 9026/2019 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 94 118/15.04.2019 година на Софийския районен съд, второ гражданско отделение, 126-ти състав, постановено по гр. д. № 80 338/2018 година като са отхвърлени предявените от А. Б. Ж. против Национален център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти [населено място] искове с правно основание чл. 344 ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяната му като такова на уволнението му от длъжността „финансов контрольор“, извършено със заповед № 149/05.11.2018 година на директора на Националния център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти [населено място], на основание чл. 334, ал. 1 от КТ, като Ж. бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а Националния център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти [населено място] бъде осъден да му заплати сумата от 2673.00 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа, вследствие на незаконното уволнение, за периода 05.11.2018 година-95.05.2019 година.
В подадената от А. Б. Ж. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора против Национален център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Национален център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 270 111/08.10.2020 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 4085/08.07.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, , постановено по гр. д. № 9026/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
А. Б. Ж. е бил уведомен за обжалваното решение на 03.08.2020 година, като подадената от него против същото касационна жалба е с вх. № 87 274/26.08.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В решението си съставът на Софийски градски съд е посочил, че за да отхвърли предявените искове първоинстанционният съд бил приел за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че съгласно договор от 04.12.2017 година между страните е било налице безсрочно трудово правоотношение, по силата на което А. Б. Ж. изпълнявал длъжността „финансов контрольор“, като правоотношението било прекратено на основание чл. 334, ал. 1 от КТ със заповед на работодателя № 149/05.11.2018 година, връчена на работника на същата дата, както и че размерът на брутното трудово възнаграждение на Ж. за последния пълен месец преди уволнението възлизало на 445.50 лева, както и че той полагал труд по още две трудови правоотношения. По отношение на спорния между страните въпрос дали процесният трудов договор бил такъв за допълнителен труд, съответно дали работодателят имал право да го прекрати по облекчения ред по чл. 334 от КТ, първоинстанционният съд бил приел, че работникът или служителят можел да работи само по едно основно трудово правоотношение, тъй като всяко последващо правоотношение, възникнало преди прекратяване на първото, било такова за допълнителен труд. Процесният трудов договор бил именно за допълнителен труд при друг работодател съгласно чл. 111 от КТ, тъй като бил предхождан от два други трудови договора от 01.12.2006 година и 01.03.2013 година. В случая към момента на сключване на прекратения трудов договор А. Б. Ж. полагал труд по трудов договор от 01.12.2006 година, сключен с Институт по експериментална морфология и антропология с музеи г, при 4-часов работен ден и по трудов договор от 01.3.2013 година, сключен с Институт по електроника към БАН [населено място], при 2-часов работен ден. Първото посочено трудово правоотношение било основното (като именно то било и с най-продължителното работно време), а възникналите впоследствие, сред които и процесното, били такива за полагане на допълнителен труд. Ето защо процесният трудов договор бил такъв по чл. 111 КТ. По тази причина Националният център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти [населено място] имал правото да прекрати правоотношението с едностранно предизвестие и го бил упражнил надлежно. Поради законосъобразността на уволнението исковете са били отхвърлени като неоснователни.
Съставът на Софийски градски съд е изложил доводи, че работникът или служителят можел да бъде страна само по едно основно трудово правоотношение, а допълнителните трудови договори можели да бъдат и повече, докато се достигнели императивно установените граници на чл. 113, ал. 6 от КТ. Съгласно регламентацията в КТ трудовите правоотношения за допълнителен труд били: допълнителен труд при същия работодател (вътрешно съвместителство)-чл. 110 от КТ; допълнителен труд при друг работодател (външно съвместителство)-чл. 111 от КТ и трудов договор за работа през определени дни от месеца-чл. 114 от КТ. Основно трудово правоотношение било всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което било възникнало, съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Двете трудови правоотношения-основно и по договор за външно (или вътрешно) съвместителство, съществували успоредно и независимо едно от друго, без изменението или прекратяването на едно от тях да рефлектира върху съдържанието на трудовия договор по другото. Съдът при проверката за законосъобразността на уволнението бил ограничен в основанията, посочени в писмения акт, с който било прекратено правоотношението-с връчване на това волеизявление работодателят бил упражнил потестативното си право едностранно да прекъсне правната връзка между страните като към този момент съдът проверявал дали потестативното право е било възникнало в полза на работодателя и дали същото е било законосъобразно упражнено. Независимо от това обаче следвало да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 334, ал. 1 от КТ трудовото правоотношение по външно съвместителство можело да бъде прекратено както на общите основания, предвидени в чл. 325 и следващите от КТ, така и на специалното, предвидено в чл. 334, ал. 1 от КТ основание-с изтичане на 15 дневен срок от връчване на предизвестието, без да е необходимо да се посочва специално и отделно основание за уволнението. Този облекчен ред за прекратяване на трудовото правоотношение бил въведен с оглед естеството на допълнителните трудови договори. Обикновено те имали допълващо значение както за работодателя, така и за работниците или служителите. Поради това за прекратяването им не била предвидена обстойна защитна уредба, а всяка от страните по договора можела да се освободи от задълженията си по него с отправяне на предизвестие за прекратяване. В случая такова писмено предизвестие е отправено от работодателя до служителя като в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение било посочено на служителя да бъде изплатено обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие, поради което уволнението е извършено законосъобразно.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Б. Ж. е поискал допускането на обжалваното решение до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на правните въпроси за това допустимо ли е работник или служител да има повече от един основен трудов договор, за да постигне работен ден от осем часа и пълна работна седмица от 40 часа при различни работодатели; за това легалната дефиниция на основното трудово правоотношение, дадена в § 1, т. 12 от ДРКТ, включва ли в себе си предположението, че основния трудов договор следва да бъде за пълно работно време, за да може да се сключи договор за допълнителен труд по реда на раздел ІХ „Допълнителен труд по трудов договор“ от КТ; за това може ли по пътя на тълкуването на трудовия договор съдът да промени договореното между страните основание за сключването му и за това след като е налице императивна забрана в чл. 118 от КТ за едностранно изменение на трудовото правоотношение между страните има ли съда правомощието да стори това, както в случая бил направил Софийски градски съд, приемайки че срока за предизвестие е 15 дни, а не договорените 30 дни.
Последният от въпросите не обуславя допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. В случая въпросът за продължителността на срока за предизвестието е без значение, доколкото такова е било връчено на А. Б. Ж. на 05.11.2018 година, а на същата дата му е била връчена и заповед № 149/05.11.2018 година на директора на Националния център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти [населено място] за прекратяване на трудовото му правоотношение. Поради това срокът на предизвестието (независимо какъв е той) не е спазен, като въззивният съд е посочил, че затова Ж. има право на обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ, което било посочено и в заповедта на работодателя. Въпросът за продължителността на срока за предизвестие и спазването му би бил от значение в случай, че А. Б. Ж. оспорваше прекратяването на трудовото правоотношение с твърдения, че то е незаконосъобразно поради неспазването на срока и че това неспазване не може да бъде санирано чрез заплащане на обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ. Такива доводи за незаконосъобразност на уволнението не са били въвеждани от касатора и съдилищата по съществото на спора не са се занимавали с тях. Доводът на А. Б. Ж. за незаконосъобразност на уволнението е бил, че прекратения трудов договор не е бил такъв за допълнителен труд и затова не е могъл да бъде прекратен от работодателя по реда на чл. 334, ал. 1 от КТ. Това твърдение се обосновава с това, че чрез него и другите трудови договори, касаторът достигал пълен осем часов работен ден, че в него като основание за сключването му била посочена разпоредбата на чл. 67, ал. 1, т. 1 от КТ, т. е за неопределено време, като е уговорено непълно работно време от един час, а също така и от посочения срок за предизвестие при прекратяване на договора от 30 дни. Затова страните по договора били постигнали съгласие за сключването на основен трудов договор, а не за договор за полагане на допълнителен труд. Съдилищата по съществото на спора са извършили тълкуване на спорния трудов договор, като са го преценявали и във връзка с останалите трудови правоотношения на А. Б. Ж., като при това са стигнали до извода, че се касае до договор за допълнителен труд. В тази връзка е поставен и третият от посочените по-горе правни въпроси. Същият обаче не е формулиран с оглед на приложението на установените с чл. 20 от ЗЗД правила и способи за тълкуване на договорите, а с оглед крайния резултат от извършеното от съда тълкуване, като се оспорва извода до който е достигнал въззивния съд. Предвид на това въпросът се отнася до правилността на изводите на въззивния съд при постановяване на решението и затова с оглед указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС не може да послужи като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Първият и вторият от така поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не основават допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Съгласно § 1, т. 12 от ДРКТ „основно трудово правоотношение“ е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Разпоредбата е тълкувана в решение № 512/14.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1464/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 169/06.07.2015 година, постановено по гр. д. № 427/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., в които е посочено, че съгласно § 1, т. 12 от ДРКТ „основно трудово правоотношение“ е всяко трудово правоотношение, което независимо от основанието, на което е възникнало, е съществувало преди сключването на трудовия договор за допълнителен труд. Двете трудови правоотношения-основно и по договор за външно съвместителство, съществуват успоредно и независимо едно от друго, без изменението или прекратяването на едно от тях да рефлектира върху съдържанието на трудовия договор по другото. Прекратяването на трудовия договор по основното трудово правоотношение не превръща трудовия договор за допълнителен труд в основно трудово правоотношение-уговореното между страните съдържание на трудовия договор не може да бъде променено без тяхно съгласие (чл. 119 от КТ), нито да бъде поставено в зависимост от стоящи извън волята им външни фактори. Същевременно в решение № 479/08.07.2010 година, постановено по гр. д. № 965/2009 година и решение № 43/03.02.2012 година, постановено по гр. д. № 281/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че работник или служител може да полага допълнителен труд извън установеното за него работно време при работодателя по основното си трудово правоотношение. Той, също така може да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно време по основното правоотношение, освен ако не е уговорено друго в индивидуалния му трудов договор по основното му трудово правоотношение. Няма и ограничения за броя на трудово-правните връзки по външно съвместителство. За положения труд при външно съвместителство работникът или служителят, получава и трудово възнаграждение според уговореното със съответния работодател-чл. 260 от КТ. С оглед на това разпоредбата на § 1, т. 12 от ДРКТ е ясна и не се нуждае от тълкуване по поставените от А. Б. Ж. правни въпроси. От нея е видно, че основно трудово правоотношение е това, което е възникнало първо, а всички останали възникнали впоследствие са такива за външно съвместителство, като законът не ограничава броя на последните. Основното трудово правоотношение обаче е едно, като е без значение основанието на което е възникнало, а оттам и дали е за пълно или за непълно работно време. В § 1, т. 12 от ДРКТ не е поставено изискване за основното трудово правоотношение то задължително да е за пълно работно време, за да може да бъде прието, че няколко договора за непълно работно време, които заедно покриват осемчасов работен ден, да се считат за основни трудови договори. Такова изискване не е поставено и в чл. 111 от КТ, в който е поставено изискването трудовия договор за допълнителен труд да е за извършване на работа извън установеното работно време по основното трудово правоотношение, без значение дали това работно време е пълно или непълно.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4085/08.07.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, , постановено по гр. д. № 9026/2019 година, по подадената против него от А. Б. Ж., касационна жалба с вх. № 87 274/26.08.2020 година и такова не трябва да се допуска.
С отговора на касационната жалба Национален център за повишаване на квалификацията на педагогическите специалисти [населено място] е направил искане за присъждане на разноски за касационното производство, но такива не следва да бъдат присъждани поради липса на доказателства за извършването им.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
Членове: 1.
2.