Върховен касационен съд

4

Върховният касационен съд на Република България, ГК, Трето гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на 22 ноември 2012 г. в състав: при участието на секретаря Росица Иванова, като разгледа докладваното от съдията Драгомир Драгнев гр. д. №141 по описа за 2012 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. срещу решение № 1507 от 9.11.2011 г. на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети съдебен състав, постановено по гр. д. № 2592 по описа за 2011 г., с което е оставено в сила решение от 3.8.2011 г. на Карловския районен съд, постановено по гр. д. № 538 по описа за 2011 г., за отхвърляне на предявените от И. Д. против [фирма] искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ за отмяна на уволнението и, за възстановяване на предишната работа и за изплащане на 2010 лв. обезщетение за оставане на ищцата без работа за периода от 1.2.2011 г. до 1.8.2011 г. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] я оспорва.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:
Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирана страна/ищец по делото/, в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, което е допуснато до касационно обжалване с определение №970 от 9.7.2012 г. по настоящото дело на основание чл.280, ал.1 т.1 от ГПК по един процесуалноправен и два материалноправни въпроса. Първият въпрос е следва ли въззивният съд съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК да обсъди наведените от жалбоподателя във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, когато прилага разпоредбата на чл.272 от ГПК, препращайки към мотивите на същото решение. В решение № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246 от 2009 г. на ІV ГО е прието, че препращането към мотивите на първостепенния съд може да се извърши от въззивния съд при съвпадение не само на крайния резултат от решаващата му дейност, но и на фактическите и правни констатации, което по същество предпоставя мотиви за тяхната правилност. Материалноправните въпроси са следните: Подписването на заповедта за прекратяване на трудовия договор по чл.325, т.1 от КТ от работника или служителя под текст, че е връчена на съответната дата, представлява ли писмено съгласие на същия за прекратяване на договора по взаимно съгласие? Представлява ли заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325, т.1 от КТ писмено предложение от работодателя за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие на страните?
По поставените въпроси настоящият състав приема следното:
Съгласно чл.272 от ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционното решение, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съдилищата, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. Тази възможност обаче не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе за правилността на фактическите и правни констатации на първата инстанция, които са оспорени във въззивната жалба. Въззивният съд е длъжен да обсъди твърденията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение, която може да се дължи както на невярно възприемане на фактическата обстановка, така и на погрешни правни изводи, произтичащи от неправилното приложение на правила на науката, опита или логическото мислене. Когато първоинстанционният съд вече е изложил в мотивите си съображения по доводите във въззивната жалба, тъй като тези доводи са били изтъкнати още в първоинстанционното производство и жалбоподателят само ги повтаря във въззивната жалба, въззивният съд може да възприеме изцяло съображенията на първата инстанция и да препрати към тях, без да излага подробно свои аргументи. Когато обаче във въззивната жалба са изтъкнати доводи, които по една или друга причина не са били обсъдени в мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е длъжен да отговори на тези доводи в своите мотиви, или да се аргументира защо те са неотносими към спора поради настъпила процесуална преклузия. В случая въззивният съд изобщо не е обсъдил доводите на жалбоподателката за необходимост от писмена форма при прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие и недопустимостта за установяване на тази форма със свидетелските показания, на които се е позовал първоинстанционният съд. Разпоредбата на чл.325, т.1 от КТ предвижда, че взаимното съгласие на страните трябва да е изразено писмено, което означава, че свидетелските показания за установяване съгласието на И. Д. за прекратяване на трудовия договор са били недопустими съгласно чл.164, ал.1 от ГПК. Законосъобразното прекратяване на трудовия договор с И. Д. не се установява с други доказателствени средства. Наличието на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие и подписването на тази заповед от работника или служителя под текст, че е връчена на съответната дата, не е писмено съгласие на двете страни за прекратяване на трудовото правоотношение по смисъла на чл.325, т.1 от КТ. На първо място тази заповед не представлява предложение на работодателя, тъй като е безусловно изявление за прекратяване на трудовия договор . На второ място положеният подпис на работника или служителя под отбелязването в заповедта, че е получил копие от нея, не е съгласие за прекратяване на трудовия договор. Това негово заявление може да се тълкува единствено и само като удостоверяване на получаването на препис от заповедта. Следователно липсва както предложение на работодателя, така и насрещно писмено волеизявление на работника или служителя по чл.325, т.1 от КТ, представляващо съгласие за прекратяване на договора. Цитираното от работодателя решение № 1574 от 4.10.2002 г. на ВКС по гр. д. № 1574/2001 г. на ІІІ ГО на ВКС не е в обратния смисъл, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка. Служителят е записал собственоръчно в заповедта, че с подписа си изразява изрично писмено съгласие с нея. По въпроса дали подписът на работника или служителя под заповедта представлява писмено съгласие с прекратяването на трудовото правоотношение е налице задължителна съдебна практика, отразена в решение № 400 от 13.05.2010 г. по гр. д. № 1109 от 2009 г. на ГК, ІV ГО на ВКС, според която подписът под датата на връчването на заповедта удостоверява само връчването, но не представлява писмено съгласие за прекратяване на трудовия договор. В същия смисъл са и решения № 395 от 7.3.2006 г. по гр. д. № 1288/2005 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 326 от 19.05.2010 г. по гр. д. № 706/2009 г. на ГК, ІV ГО на ВКС и 923 от 22.02.1995 г. по гр. д. № 1109/2009 г. на ВС.
В съответствие с изложените по-горе отговори на въпросите следва да се приеме, че прекратяването на трудовия договор с И. Д. на основание чл.325, т.1 от КТ е незаконосъобразно. Като е приел противното, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, след отмяната на въззивното решение следва да бъде постановено от настоящата инстанция друго решение, с което исковете на И. Д. Д. против [фирма] с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 5 от 1.02.2011 г., за възстановяването и на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на 2 010 лв. обезщетение за оставане без работа за периода от 1.2.2011 г. до 1.08.2011 г. да бъдат уважени.
При този изход на спора [фирма] дължи на касатора 920 лв. разноски по делото и 180, 40 лв. държавна такса по сметката на ВКС.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОТМЕНЯ решение № 1507 от 9.11.2011 г. на Пловдивския окръжен съд, четиринадесети съдебен състав, постановено по гр. д. № 2592 по описа за 2011 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ на основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ заповед № 5 от 1.02.2011 г., с която е прекратено трудовото правоотношение между И. Д. Д., ЕГН [ЕГН], и [фирма], ЕИК[ЕИК].
ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ И. Д. Д. на заеманата преди уволнението длъжност.
ОСЪЖДА на основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на И. Д. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], област П., ул.14-та № 10, сумата 2 010/ две хиляди и десет лева/ лв., представляваща обезщетение за оставането и без работа в резултат от незаконното уволнение за периода от 1.2.2011 г. до 1.08.2011 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 25.3.2011 г. до окончателното и изплащане, както и 920/деветстотин и двадесет/ лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати 180,40/сто и осемдесет лева и четиридесет стотинки/ лв. държавна такса по сметката на ВКС.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: