Върховен касационен съд

2

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА

като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 924 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 248 и чл. 250 от ГПК.
С молба с вх. № 9285/26.02.2020 г. жалбоподателката-ищца П. М. Ц. иска допълване на постановеното по делото решение № 272/27.01.2020 г., както и изменение на същото в частта за разноските. Искането по чл. 250 от ГПК за допълване на решението е чрез присъждане на „адекватно“ обезщетение за „целия“ период на търпяните от молителката процесни неимуществени вреди, предмет на иска ѝ по чл. 2б от ЗОДОВ, който период според нея е с продължителност повече от 9 години и 3 месеца, считано от 11.11.2010 г. – датата на постановяване на решение № 218/11.11.2010 г. по гр. дело № 636/2009 г. на ответния Великотърновски окръжен съд. Искането по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските е за отмяна на присъдените (чрез оставянето в сила в тази част на въззивното решение) в полза на ответния Великотърновски апелативен съд (ВтАС), разноски от по 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение за първата и въззивната инстанция по делото, евентуално – за намаляване на тези разноски до размера на присъдените такива в полза на молителката за явяването ѝ пред касационната инстанция. В тази връзка молителката изтъква, че ответният ВтАС е бил представляван по делото не от юрисконсулт, а от съдебен помощник, както и не е установено, реално да са заплатени такива разноски, каквото е изискването за направени разноски за адвокат.
Ответният Великотърновски окръжен съд (ВтОС) в отговора на молбата излага доводи за неоснователност на искането на молителката за допълване на касационното решение. Становището на този ответник по искането за изменение на касационното решение в частта за разноските не следва да се взема предвид, тъй като същият не е насрещна страна по това искане.
Другият ответник – Великотърновският апелативен съд не е подал отговор на молбата в срока за това (изтекъл на 27.05.2020 г., съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ). Прокурорът не заявява становище по молбата.
Молбата е процесуално допустима – подадена е от процесуално легитимирано за това лице и в преклузивния едномесечен срок по чл. 250, ал. 1 и чл. 248, ал. 1 от ГПК. Молителката не иска изменение в частта за разноските чрез присъждане на такива в нейна полза, поради което не е необходимо да е представила списък на разноските, като процесуална предпоставка за разглеждане на искането ѝ по чл. 248 от ГПК.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
Относно искането по чл. 250 от ГПК за допълване на постановеното по делото касационно решение.
Съгласно разпоредбата на чл. 250, ал. 1, изр. 1, от ГПК, молбата на страната за допълване на съдебното решение е основателна, когато съдът не се е произнесъл по цялото ѝ искане. В случая, както е прието и в мотивите към касационното решение № 272/27.01.2020 г., с иска си по чл. 2б от ЗОДОВ срещу ответните ВтОС и ВтАС молителката е претендирала присъждане, при условията на пасивна солидарност, на обезщетение в размер 10 000 лв. за претърпените от нея неимуществени вреди поради забавеното разглеждане над разумния срок за това на акцесорното производство по чл. 248 от ГПК, развило се по повод незаконосъобразните ѝ осъждания за заплащане на държавни такси, постановени с решение № 218/11.11.2010 г. по гр. дело № 636/2009 г. на ответния ВтОС и решение № 52/08.03.2011 г. по възз. гр. дело № 647/2010 г. на ответния ВтАС. С касационната си жалба молителката е обжалвала постановеното по настоящото дело въззивно решение № 409/19.10.2018 г. по възз. гр. дело № 422/2018 г. на Русенския окръжен съд (РОС) в частта, с която искът ѝ по чл. 2б от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 800 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв. Също в мотивите към касационното решение № 272/27.01.2020 г. настоящата инстанция е приела за установено, че началото на процесното производство по чл. 248 от ГПК е поставено на 06.12.2010 г., когато ищцата е подала по пощата въззивната си жалба с вх. № 12521/08.12.2010 г. срещу решение № 218/11.11.2010 г. по гр. дело № 636/2009 г. на ответния ВтОС, както и че процесното производство по чл. 248 от ГПК е приключило като цяло с постановяването на определение № 57/14.02.2017 г. по ч. възз. гр. дело № 66/2017 г. на ответния ВтАС, с което е постановен целеният от ищцата резултат – обезсилен е изпълнителният лист за осъждането ѝ за държавните такси. При това положение е прието, че общата продължителност на цялото процесно производство по чл. 248 от ГПК е 6 години 2 месеца и 8 дни, както и че това е далеч над разумния срок по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. За процесните неимуществени вреди, претърпени от молителката вследствие тази неразумна продължителност на производството, на основание чл. 52 от ЗЗД, във р. с чл. 2б от ЗОДОВ, настоящата инстанция е намерила за справедлив размер на обезщетението сумата от 1 000 лв., както и че то се дължи заедно с претендираната от ищцата законна лихва, считано от 02.03.2017 г. до окончателното му изплащане. С оглед на това е прието, че обжалваното въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото иск по чл. 2б от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 800 лв. до сумата 1 000 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на иска за тази разлика от 200 лв. ведно със законната лихва върху нея; прието е и че въззивното решение (което е обжалвано, освен от ищцата, и от двамата ответници) е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата част, постановена по съществото на материалноправния спор по делото, с която искът по чл. 2б от ЗОДОВ е уважен за сумата 800 лв. ведно със законната лихва върху нея и е отхвърлен за разликата над сумата 1 000 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв. Именно това е постановено и със самото касационно решение № 272/27.01.2020 г. (диспозитива му).
Видно от гореизложеното, с касационното си решение настоящата инстанция се е произнесла по цялото искане на молителката, очертано с исковата ѝ молба и с касационната ѝ жалба по делото, поради което молбата ѝ по чл. 250 от ГПК за допълване на решението е неоснователна. В тази връзка следва да се отбележи, че с доводите си молителката изразява несъгласие с определения от съда размер на присъденото ѝ обезщетение, както и с установената от съда продължителност на периода, през който се е развило процесното акцесорно съдебно производство по чл. 248 от ГПК, с което е било нарушено правото ѝ за неговото разглеждане в разумен срок по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Това несъгласие на молителката с фактическите и правни изводи на съда обаче не обуславя извод за непълнота на постановеното по делото касационно решение по смисъла на цитираната по-горе разпоредба на чл. 250, ал. 1, изр. 1, от ГПК.
Относно искането по чл. 248 от ГПК за изменение на касационното решение в частта му за разноските.
За да остави в сила въззивното решение в частта му относно разноските, настоящата инстанция е приела, че промяната на крайния резултат по материалноправния спор по делото не налага отмяна на тази част от въззивното решение, тъй като присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на ответния ВтАС – от по 100 лв. за първата и за въззивната инстанция, са в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП, т.е. – в съответствие с чл. 78, ал. 8 от ГПК, приложима в случая съгласно § 1 от ПЗР на ЗОДОВ.
Доводите на молителката за отмяна на така присъдените разноски в полза на ответния ВтАС, евентуално – за тяхното намаляване, са неоснователни.
Ответният ВтАС действително е бил представляван по делото, не от юрисконсулт, а от съдебен помощник, като молителката не оспорва, че последният е служител с юридическо образование при ВтАС. Съгласно изричната разпоредба на чл. 32, т. 3 от ГПК (която и молителката сочи), държавните учреждения и другите юридически лица могат да бъдат представлявани в съдебното производство по пълномощие както от юрисконсулти, така и от други техни служители с юридическо образование. Същественото за приложението на тази разпоредба, респ. – и на разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК (в случая във вр. с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ) е не наименованието на длъжността на служителя, а качеството му на правоспособен юрист, което му дава възможност да осъществява процесуалното представителство на юридическото лице, чиито е служител е. Именно, тъй като юрисконсултите и другите служители с юридическо образование работят по трудово или служебно правоотношение към съответните юридически лица, последните им заплащат трудово възнаграждение, респ. – заплата, а не уговорено за конкретното дело адвокатско възнаграждение. Поради това, за разлика от общите разпоредби на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, които изрично изискват съответните разноски, включително за адвокатско възнаграждение, да са заплатени (направени) от страната, специалната разпоредба на чл. 78, ал. 8 от ГПК изисква по делото да е установено единствено, че страната – юридическо лице е била представлявана (защитавана) в съдебното производството от юрисконсулт, респ. – от друг неин служител с юридическо образование съгласно чл. 32, т. 3 от ГПК, като не е необходимо, а и не би било възможно, да се представят доказателства за направени разноски за юрисконсултско възнаграждение, което да е заплатено по конкретното дело. Също съгласно изрично постановеното с разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК, размерът на разноските за юрисконсултско възнаграждение се определя от съда, като този размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от ЗПП. В този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г. на ОСК на ВАС. Както вече беше посочено, в случая е присъден минималният размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП за всяка инстанция, поради което неоснователно е и евентуалното искане за неговото намаляване.
В заключение, подадената молба по чл. 248 и чл. 250 от ГПК е изцяло неоснователна и следва да се остави без уважение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на П. М. Ц. за допълване на постановеното по делото решение № 272/27.01.2020 г. и за изменение на същото в частта за разноските.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: