Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ

при секретар ..……………… ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА ...……… и с участието на прокурор …………… МАРИЯ МИХАЙЛОВА ……… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 483/2018 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия С. Х. К. срещу решение № 42 от 6.03.2018 г. на Варненския апелативен съд (ВАС), постановено по ВНОХД № 470/2015 г. по описа на същия съд.
С жалбата на защитника са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК, като към ВКС в условията на алтернативност са отправени искания да отмени атакуваното въззивно решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда и да оправдае подсъдимия и по двете повдигнати обвинения или да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция поради допуснати съществени процесуални нарушения, или да измени решението с оглед явната несправедливост на наложените наказания.
Твърди се, че деянието, квалифицирано по чл. 252 от НК, било явно несъставомерно. Основният въпрос по делото бил дали всяко предоставяне на заем с лихва представлявало банкова дейност. Отрицателният отговор на този въпрос произтичал от разпоредбите на ЗЗД и ТЗ, които допускали принципиално договор за заем с лихва, както и на ЗКИ, който дефинирал понятието „банкова дейност”. Според чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 от ЗКИ основен белег на банковата дейност било привличането на чужди средства, като законът предвиждал специален ред за боравене с тях в интерес на банковата стабилност и на вложителите, поверили средствата си на банката или кредитната институция. Именно боравенето с привлечени чужди средства налагало въвеждането на специален режим и засилена защита и заради това за осъществяването на тази дейност се изисквало лицензиране от БНБ. При това законът предвиждал, че не всяко привличане на средства осъществявало първия елемент от банковата дейност, а само в случаите на привличане на средства на над 30 лица, т. е. когато можел да бъде засегнат интересът на значителен брой лица. При привличане на средства на по-малко от 30 лица или когато изобщо не били налице привлечени средства, то не се касаело до осъществяване на банкова дейност, а само за такава се изисквало разрешение от БНБ по чл. 13 от ЗКИ. При изрично запитване до БНБ по друго дело било отговорено, че предоставянето на заеми със собствени средства не представлявало банкова дейност, която да подлежи на лицензиране от БНБ.
По настоящото дело било безспорно установено, че подсъдимият е боравил със собствени средства. Дори да е предоставял заеми с лихва, той не е извършвал банкова дейност. Тезата, че всяко предоставяне на заем с уговорка за лихва било банкова сделка, противоречало на цялото българско търговско и гражданско законодателство. Ако тя била вярна, не можело да се обясни съществуването на разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 86, чл. 92, чл. 240 от ЗЗД, чл. 288 и чл. 294 от ТЗ. Тези разпоредби не само разрешавали договора за заем, включително при лихва и неустойка, но и регламентирали правила, ако страните при условията на свободата на договаряне – чл. 9 от ЗЗД, не са се разбрали за друго. Чл. 294, ал. 1 от ЗЗД също предвиждал, че между търговци лихва се дължи, ако не е уговорено друго.
Тези възражения били отправени пред въззивния съд, който обаче игнорирал част от тях, а други – интерпретирал в противоречие с материалния закон. Според съда ЗБ (отм.) и чл. 2, ал. 1 от действащия ЗКИ не давали право на физически лица да извършват банкови сделки, като условията на ЗКИ били относими към банка като юридическо лице. В този контекст подсъдимият бил признат за виновен, защото по занятие извършвал банкова дейност без разрешение по чл. 13, ал. 1 от ЗКИ, като от друга страна, той не би могъл да получи такова разрешение, защото бил физическо лице. Щом е безспорно, че предоставянето на заеми от физически и/или юридически лица със собствени средства не подлежи на лицензиране по чл. 13 от ЗКИ, съдът е следвало да посочи коя нормативна уредба е нарушил подсъдимият, за да бъде признат за виновен по чл. 252 от НК. Според защитника ВАС оставил без внимание довода, че банковата дейност означава привличане на средства, но не всяко привличане на средства е елемент от банковата дейност, а само когато са привлечени средства на над 30 лица. В тази насока на л. 11 от решението съдебният състав се задоволил да посочи само, че обстоятелството, че подсъдимият не извършвал публично привличане на средства, а оперирал със собствени такива, не изключвало съставомерността на дейността му. Не било изяснено защо заемите, отпуснати от подсъдимия, са счетени за „банков кредит”, а не за заем, сключен между граждани, както и защо било прието, че той действал „като банка”, а не като заемодател. Без обсъждане останало и възражението на защитата, че НК възвежда в престъпление не предоставянето на заем с лихва, а извършването на банкова дейност без разрешение. Нямало отговор също и на довода на защитата, че не било налице предоставяне на заеми срещу лихва по занятие. Подсъдимият К. бил признат за виновен в това, че предоставил шест заема с лихва за период повече от две години, като бил оправдан по обвинението в останалата му част – за предоставянето на 11 заема без лихва също за период от две години. От това следвало, че „по занятие” той всъщност давал пари без лихва.
Тези съображения сочели не само на нарушение на материалния закон, но и на съществени нарушения на процесуалните правила. Игнорирането на основни доводи на защитата и превратното им тълкуване накърнявали правото на защита на подсъдимия, респ. правото му на справедлив процес по смисъла на чл. 6 от ЕКПЧ, като били равнозначни на липса на мотиви.
Като други процесуални нарушения в касационната жалба са изтъкнати още: постановяването на осъдителна присъда въз основа на доказателства, събрани на досъдебното производство, без участие на подсъдимия, като свидетелите М. А. и Г. Х. изобщо не били разпитани пред съда; необсъждане на подробните възражения на защитата по отделните пунктове на обвинението по чл. 252 от НК (относно сделките със св. Н. Х., със свидетелите В. А. и М. А., със св. Г. Х., със св. Е. И., със св.Ф. М., със св. О. М.).
По отношение на обвинението по чл. 253 от НК в касационната жалба са залегнали съображения, че въззивната инстанция не обсъдила съществени възражения на защитата: че подсъдимият бил признат за виновен при прехвърляне на доказателствената тежест, защото не доказал произхода на притежаваните от него средства, въпреки че инкриминираната сума от престъплението по чл. 252 от НК не била единствен източник на доходи; че освен инкриминираните лихви, той получил и главниците по заемите, които били законен доход; че деянието било извършено и с придобиването на автомобил, закупен на 27.12.2013 г., при игнориране на цената, посочена в договора за покупко-продажба – 550 лева.
Релевираният касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е мотивиран с доводи, че: не било отговорено на възражението, че първоинстанционният съд при липса на мотиви отказал приложението на чл. 55, ал. 3 от НК; в противоречие с изводите по фактите било отказано приложението на чл. 55 от НК във връзка с обвинението по чл. 253 от НК; незаконосъобразно било отчетено като отегчаващо обстоятелство по чл. 253 от НК „извършването на две финансови престъпления в реална съвкупност”.
В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият С. К. и защитникът му адв. Л. поддържат касационната жалба и молят да бъде уважена.
Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда от 3.12.2015 г., постановена по НОХД № 171/2015 г., Разградският окръжен съд е признал подсъдимия С. Х. К. за виновен в това, че в периода 1.06.2010 г. до м. септември 2012 г. в [населено място] и [населено място] , без съответно разрешение по чл. 13, ал. 1 от ЗКИ, извършвал по занятие банкови сделки, като предоставял парични заеми на различни физически лица – Н. К. Х., В. А. А. и М. З. А., Г. В. Х., Ф. Х. М., Е. И. И., О. К. М., и от тази дейност получил значителни неправомерни доходи от лихви в размер на 48 930, 44 лева, поради което и на основание чл. 252, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет, както и на глоба в размер на 5 000 лева.
С присъдата си на основание чл. 304 от НПК съдът е оправдал подсъдимия К. по обвинението по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК в частта да е извършил престъплението през периода м. октомври 2012 г. – 10.05.2014 г. и в [населено място], като без съответно разрешение и по занятие да е извършвал банкови сделки, като е предоставял парични заеми на Х. Ю. Д. от [населено място] в размер на 1 500 лв., на Ж. Р. С. от [населено място] в размер на 3 000 лв., на Е. И. И. от [населено място] в размер на 4 500 лв., на Л. Р. А. от [населено място] в размер на 1 500 лв., на Е. Д. З. от [населено място] в размер на 3 000 лв., на Ж. Р. С. от [населено място] в размер на 3 200 лв., на М. Д. Я. от [населено място] в размер на 1 000 лв., на М. Х. М. от [населено място] в размер на 500 лв. с месечна лихва 50 лв., от което да е реализирал неправомерен доход от лихви в размер на 150 лв., на Д. М. от [населено място] в размер на 2 000 лв., на А. К. Р. и А. К. В. от [населено място] в размер на 1 000 лв., на Л. С. С. от [населено място] в размер на 1 000 лв.
Съдът е признал подсъдимия К. за невинен в това, че за времето от 1.01.2011 г. до 30.04.2014 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, в качеството си на данъчнозадължено местно физическо лице е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в общ размер на 6 096,34 лв. – големи размери, като в срока по чл. 53, ал. 1 от ЗДДФЛ не е подал годишни данъчни декларации, изискуеми по чл. 50, ал. 1, т. 1 от ЗДДФЛ, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението по чл. 255, ал. 1, т. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
С присъдата подсъдимият С. К. е бил признат за виновен и в извършването на престъпление по чл. 253, ал. 2 от НК – че за времето от 10.05.2013 г. до 27.12.2013 г. в [населено място] е преобразувал имущество, за което е знаел, че е придобито чрез престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 от НК, с което е закупил следните недвижими имоти и лек автомобил, подробно индивидуализирани в съдебния акт: самостоятелен обект, придобит за сумата от 9 000 лева с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот – ателие за творческа дейност със застроена площ 58,24 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], блок *, ет. *, ведно с 15,67% идеални части от общите части на сградата и 16,07% идеални части от правото на строеж; поземлен имот с площ от 457 кв. м. в [населено място], п. к. 7200, [улица], заедно с построената в него еднофамилна едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 52 кв. м., придобит с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот за сумата от 7 200 лева; лек автомобил „Л. Н.” с рег. [рег.номер на МПС] , придобит с договор за покупко-продажба на МПС. За престъплението по чл. 253, ал. 2 от НК подсъдимият К. е бил осъден при условията на чл. 54 от НК на една година и шест месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, както и на глоба в размер на 3 500 лева. На основание чл. 253, ал. 6, пр. 1 от НК съдът е отнел в полза на държавата недвижимия имот – ателие за творческа дейност със застроена площ 58,24 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], блок *, ет. *, ведно с 15,67% идеални части от общите части на сградата и 16,07% идеални части от правото на строеж, както и лекия автомобил „Л. Н.” с рег. [рег.номер на МПС] , а на основание чл. 253, ал. 6, пр. 2 от НК – е осъдил подсъдимия К. да заплати в полза на държавата сумата от 8 000 лева, представляваща равностойността на отчуждения поземлен имот с площ от 457 кв. м. в [населено място], п. к. 7200, [улица], заедно с построената в него еднофамилна едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 52 кв. м.
На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия К. по-тежкото наказание от определените с присъдата за престъпленията по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и по чл.253, ал. 2 от НК, а именно лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години, като на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединил към общото наказание лишаване от свобода наказанията глоба в размер на 5 000 лева и глоба в размер на 3 500 лева.
С присъдата си съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.

По жалба на защитниците на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 470/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд, като с решение № 42 от 6.03.2018 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил атакуваната в осъдителните части първоинстанционна присъда.
ВКС намира, че касационната жалба на защитника на подсъдимия К. е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
С атакувания акт на ВАС е приета за установена следната фактология на деянията:
Подсъдимият С. К. предоставял на нуждаещи се лица парични заеми срещу заплащане на месечна лихва в различен размер и обезпечения, което обстоятелство било известно на широк кръг граждани.
В началото на м. юни 2010 г. св. Н. К. Х. от [населено място] подготвял сватба на сина си, като не му достигали средства. Поискал от подсъдимия заем в размер на 5 000 лева, като последният се съгласил да му предостави средствата, ако му бъде прехвърлен недвижим имот – къща в [населено място], който щял да му бъде върнат след изплащането на задължението. На 17.06.2010 г. св. Н. Х. и съпругата му В. Х. продали на подсъдимия дворното си място в [населено място], [улица], ведно с построените в него сгради, а той им предоставил исканата сума от 5 000 лева при 10% месечна лихва. За период от около една година св. Х. изплатил на подсъдимия общо 10 000 лева – 5 000 лева главница и лихви в размер на 5 000 лв. След погасяване на задължението подсъдимият К. и съпругата му К. К. прехвърлили обратно собствеността върху имота на св. Х..
В началото на м. август 2010 г. св. В. А. и съпругата му св. М. А. от [населено място] се договорили с подсъдимия да им отпусне заем в размер на 10 000 лева при месечна лихва от 1 000 лева. Като гаранция за връщане на дълга свидетелите А. продали на братовчеда на подсъдимия Д. Р. свой недвижим имот – ателие № *, находящо се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „*”, ет. * – с уговорката за връщането му след изплащане на задължението. През м. февруари 2013 г.главницата и лихвите по заема били погасени, като свидетелите А. изплатили на подсъдимия суми в общ размер на 40 000 лева. След погасяване на задължението Д. Р. прехвърлил обратно собствеността върху имота на св. А..
През м. март 2011 г. св. Г. Х. от [населено място] помолил подсъдимия К. да му отпусне заем от 2 500 лева, за да замине със семейството и родителите си на работа в Гърция. Подсъдимият се съгласил да му заеме сумата от 1 220 евро с левова равностойност 2 386.11 лв. с месечна лихва от 250 лева, като поискал да получава пенсиите на родителите му, за да покрива месечната лихва. За месеците май, юни и юли 2011 г. подсъдимият изтеглил от сметките на свидетелите Й. М. и В. М. 750 лева, през есента на 2011 г. те му предали сумата от 900 лева, а през м. август 2012 г. св. Х. му изпратил още 1 000 евро.
През пролетта на 2011 г. св. Ф. М. от [населено място] подготвял сватба на дъщеря си, като не му достигали средства. Договорил се с подсъдимия К. да получи заем от 10 000 лева при 8% месечна лихва, при условие, че прехвърли на неговия братовчед Д. Р. жилищна сграда и полумасивна жилищна сграда, застроени в дворно място в [населено място], [улица]. След прехвърлянето на имота на 1.06.2011 г. св. М. получил исканата сума, като веднага върнал на подсъдимия 3 000 лева, за да покрие лихвите за първите месеци. До м. май 2014 г. свидетелят изплатил общо над 20 000 лева лихви. Тогава подсъдимият К. го уведомил, че дългът му възлиза на 32 000 лева, като ще му прехвърли обратно недвижимия имот, ако се издължи в срок от два месеца. Свидетелят обаче не могъл да събере поисканата сума.
Св. Е. И. от [населено място] поискала от подсъдимия заем в размер на 4 500 лева за ремонт на къщата си. Той й предоставил парите срещу месечна лихва от 100 лева, след като на 6.10.2011 г. тя го упълномощила да продава, дарява и заменя собствения й недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], бл. „*”, вх. „*, ет. *, ап. * и подписала запис на заповед за сумата от 4 500 лева. След два месеца свидетелката върнала на подсъдимия К. 4 700 лева (4 500 лева главница и 200 лева лихва). През м. август 2012 г. св. И. отново поискала заем в размер на 4 500 лева. На 24.08.2012 г. подсъдимият предоставил на свидетелката исканата сума, след като двамата подписали предварителен договор за покупко-продажба на апартамента в [населено място]. Св. Е. И. не върнала получения заем.
През периода м. август – м. септември 2012 г. св. О. М. поискал от подсъдимия заем в размер на 2 000 лева. Той се съгласил при месечна лихва от 350 лева, като взел като гаранция и два броя регистрационни свидетелства на товарни автомобили, собственост на дъщерята на свидетеля. Последният изплащал уговорената месечна лихва, а в началото на 2013 г. дал на подсъдимия сумата от 2 350 лева (главницата от 2 000 лева и последната вноска за лихва от 350 лева). Тъй като подсъдимият претендирал поради закъснение още една вноска от 350 лева, св. М. му изпратил допълнително сумата от 210 лева. До м. юли 2013 г. свидетелят изплатил на подсъдимия общо 4 510.72 лева, включващи 2 000 лева главница и 2 510.72 лева лихви.
При така приетите факти както първоинстанционният съд, така и въззивният съд са приели, че поведението на подсъдимия К. се субсумира от обективна и субективна страна под състава на престъплението по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, тъй като представлява системно заемане на парични средства на различни лица срещу получаване на материална облага – лихва, осигуряваща доходи.
Настоящият съдебен състав не се съгласява с така изведения правен извод. Известно е многократно възпроизвежданото в съдебни актове на касационната инстанция тълкуване, според което за осъществяването на състава на престъплението „лихварство” се изисква деецът системно да е предоставял парични средства на широк кръг лица срещу съответна материална облага, като не е необходимо той да е извършвал и влогонабиране, а е възможно да е използвал и собствени средства. В доктрината обаче се застъпва различно становище П. Пл. „Престъпно извършване на финансови сделки и платежни услуги (чл. 252, ал. 1 НК)”, Съвременно право, 2018, № 2; Престъпно извършване на банкови сделки (чл. 252 НК), „Правна мисъл”, 1996, № 4; П. В. За лихварството, лихвоимството и чл. 252 НК, „Адвокатски преглед”, 2010, № 10-11. , основано на регламентацията на Закона за банките и кредитното дело (Обн., ДВ, бр. 25 от 1992 г., отм., ДВ, бр. 52 от 1997 г.), Закона за банките (Обн., ДВ, бр. 52 от 1997 г., отм., ДВ, бр. 59 от 2006 г.) и действащия Закон за кредитните институции (Обн., ДВ, бр. 59 от 2006 г., посл. изм. ДВ, бр. 64 от 2020 г.). Изложената в тази връзка аргументация е мотивирала искането на председателя на ВАдвС за приемане на тълкувателно решение по въпроса: „Предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, представлява ли банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение осъществява ли състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК”, по което е образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ОСНК на ВКС.
Този състав на ВКС счита, че „лихварството” – предоставянето по занятие на заеми с лихва със средства, които не са набрани чрез публично влогонабиране, не може да се дефинира като „банкова сделка”, като следователно инкриминираното на подсъдимия К. поведение – предоставянето на шест кредита на различни лица – не е съставомерно.
Въпросът за съставомерността на осъществената от касатора деятелност изисква да се изясни: първо, какво съдържание е вложено в понятието „банкови сделки” и, второ, какво се разбира под „съответно разрешение”.
Текстът на чл. 252, ал. 1 от НК е бланкетен и се тълкува посредством съответните норми от областта на банковото право. Понятието „банкова сделка” не е дефинирано легално, а се определя чрез описателно изброяване – например част от изброените в чл. 2, ал. 2 от ЗКИ дейности са посочени като сделки (по т. 5, т. 6, т. 15). По-широкото по обхват съдържание на термина „банкова дейност” е изяснено от ЗКИ и се очертава от правните характеристики на съвкупността от сделки, които се осъществяват от банките. Граматическото тълкуване на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от този закон обуславя извод, че терминът „банкова дейност”, макар да не е определен изрично, обхваща извършването на посочените в тези разпоредби сделки. Нормата на ал. 4 ограничава обхвата на дейностите, които банката може да извършва, до посочените в ал. 1 и ал. 2, което е аргумент в подкрепа на разбирането, че ЗКИ с достатъчна точност фиксира кръга на сделките, които банката може да реализира.
В чл. 2, ал. 1 от ЗКИ е посочена основната дейност на всяка банка – да привлича публично влогове или други възстановими средства и да предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск. Това разбиране е идентично по съдържание с разпоредбата на чл. 4, § 1, т. 1 от Регламент (ЕС) 575/2013 г. на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013 г. относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) 648/2012 г., съгласно която кредитна институция означава предприятие, чийто предмет на дейност включва извършването на публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставянето на кредити за своя сметка.
От изложеното следва извод, че типичната, основна дейност, представляваща изключителен банков монопол, която не може да бъде извършвана от никое друго физическо или юридическо лице, е тази по публичното привличане на влогове или други възстановими средства („приемането на влогове или други възстановими средства от повече от 30 лица, които не са банки или други институционални инвеститори” – § 1, т. 3 от ДР на ЗКИ) и кредитирането със средства, набрани чрез публично влогонабиране. Съществен признак в определението за банка е тъкмо съвместното извършване на влогови и кредитни сделки. Двата критерия, определящи характерната банкова дейност – 1) публичното привличане на влогове или други възстановими средства и 2) предоставянето на кредити или друго финансиране за своя сметка и за собствен риск – са предвидени в закона като неразривно свързани в кумулативно единство. Такова заключение произтича не само от стриктната формулировка на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ (използването на съюза „и”), но и от откроеното в чл. 1, ал. 1 предназначение на закона, който урежда условията и реда за лицензирането, осъществяването на дейността, надзора и прекратяването на кредитните институции „с цел да се осигури стабилна, надеждна и сигурна банкова система и защита интересите на вложителите”. Аргумент в същата насока се съдържа и в чл. 3, ал. 1, т. 3, при очертаване обхвата на дейността на финансовата институция, която може да отпуска кредити, които не са набрани чрез публично привличане на влогове. Чл. 2, ал. 5 от ЗКИ определя като дейност, представляваща изключителен банков монопол, публичното привличане на влогове или други възстановими средства. Именно то, а не кредитирането, се явява конститутивна характеристика на банката и на нейната дейност, без която тя не би била субект на лицензионен режим.
Съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗКИ банката може да извършва и други, изброени в 17 пункта дейности, при условие „ако са включени в нейния лиценз”. С изключение на сделките по т. 3 и т. 4, останалите не съставляват изключителна банкова дейност и могат да се осъществяват както от банка, така и от лица, които нямат качеството на банка – финансови институции, доставчици на платежни услуги, инвестиционни посредници, дружества за електронни пари. В частност кредитирането със средства, които не са набрани чрез публично влогонабиране, не е включено в изключителната банкова дейност и може да се осъществява от финансова институция, която не е субект на лицензионен режим.
Така изложените правни съображения, съотнесени към фактологията на разглеждания казус, обуславят извод за изначална несъставомерност от обективна страна на инкриминираната по отношение на подсъдимия К. деятелност, незаконосъобразно квалифицирана по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. Съгласно обвинителната теза, възприета впоследствие в първоинстанционната присъда и в решението на въззивния съд, предоставянето от негова страна на шест парични заема на различни физически лица е дефинирано като осъществяване по занятие на банкови сделки, без съответно разрешение по чл. 13, ал. 1 от ЗКИ. В светлината на изложените по-горе доводи, настоящият съдебен състав приема, че от гледна точка на съставомерността по чл. 252, ал. 1 от НК отпускането по занятие на заеми срещу лихва със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, по естеството си не може да се квалифицира като банкова сделка, респ. дейност. Предоставянето на заеми би могло да се определи като такава, само ако се осъществява наред с публично влогонабиране като елемент от кумулативно свързаните основни дейности, присъщи на банката, какъвто не е конкретният казус. Обстоятелството, че разпоредбата на чл. 252 от НК е ситуирана в глава шеста, раздел ІV от НК „Престъпления срещу паричната и кредитната система”, означава, че предоставената закрила се фокусира върху обществените отношения, свързани със законосъобразното функциониране на паричната и кредитната система, в частност стабилността на банковата система с акцент върху защитата на вложителите. Най-типичните прояви на банковата дейност – публичното влогонабиране и кредитиране със средства, набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства – съставляват високорискова дейност, поставена под стриктен лицензионен режим и надзор, защото кумулира паричен ресурс на широк кръг лица и поставя в сериозен риск техните интереси поради влагането на този паричен ресурс в кредитиране.
Кредитирането по занятие със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства може да се окачестви като финансова сделка, тъй като не представлява изключителна банкова дейност и по силата на чл. 3 от ЗКИ може да се осъществява от и финансови институции, които не са банки, без за извършването му да се изисква лиценз/разрешение.
Но разпоредбата на чл. 252, ал. 1 от НК е приложима само за дейностите, за които е предвиден разрешителен режим. Отнасянето й към сделки и дейности, за които е предвиден регистрационен (или общ) режим представлява недопустимо разширително тълкуване на обхвата на нормата.
Разрешението/лиценз е индивидуален административен акт с конститутивно действие и издаването му поражда право да се извършва съответна дейност. (В този смисъл и чл. 4, т. 42 от Регламент 575/2013 г.). Условията и редът за издаване на разрешение/лиценз за банкова дейност, които се прилагат за кредитните институции се съдържат в чл. 13 – 16 от ЗКИ и чл. 5 –10 и 14 от Наредба № 2 от 22 декември 2006 г. за лицензите, одобренията и разрешенията, издавани от БНБ по Закона за кредитните институции. Разрешение/лиценз се издава и при извършването по занятие на платежни услуги и издаване на електронни пари, застрахователни сделки, сделки с предмет финансови инструменти. Тъй като се касае до особено значима за обществото дейност (банкова, застрахователна и пр.) или до такава с висока степен на опасност (например търговия с оръжие), при издаването на лиценз административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност, като извършва контрол не само за законосъобразност, но и за целесъобразност.
Дейностите по чл. 2, ал. 2, т. 6, т. 7, т. 12 и чл. 3, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗКИ, включително предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани от публично привличане на влогове или други възстановими средства, се осъществяват при регистрационен режим – лицето, което извършва по занятие тези дейности се вписва в публичен регистър на БНБ, ако една или повече от тях са съществени за него. Правната уредба на условията и реда за вписване в публичния регистър е регламентирана в чл. 3 – чл. 8 от Наредба № 26/2009 г. за финансовите институции. При преценката за вписване административният орган БНБ действа в условията на обвързана компетентност и не разполага с правомощия за преценка за целесъобразност.
Следователно актът на вписването в публичния регистър по чл. 3а от ЗКИ е различен от лиценза/разрешението за извършване по занятие на банкова дейност по смисъла на чл. 252, ал. 1 от НК и не следва да бъде разглеждан като негова разновидност. Този извод се потвърждава при систематическото тълкуване на разпоредбите на банковото право и на нормата на чл. 252, ал. 1 от НК. Към момента на редакцията на чл. 252, ал. 1 от 1995 г. (Обн., ДВ, бр. 50) режимът на небанковите финансови институции е бил лицензионен. Независимо от последователните промени на режима като уведомителен, а впоследствие – като регистрационен, измененията на изискванията за извършване на дейност като небанкова финансова институция не са били съответно отразени в разпоредбата на чл. 252, ал. 1 от НК, която и към настоящия момент отразява единствено изискването за разрешение. Аналогично в последната редакция на чл. 233 от НК от 2007 г., предхождаща последните изменения на чл. 252 от НК, са отразени адекватно съответните режими за допускане на сделки с оръжие или с изделия или технологии с двойна употреба, като са предвидени изисквания за „лиценз, регистрация или разрешение”. Така посочените обстоятелства навеждат на извод за избран от законодателя подход, изключващ от обхвата на чл. 252, ал. 1 от НК извършването по занятие на дейности по чл. 2, ал. 2 и чл. 3, ал. 1 от ЗКИ, за които се изисква вписване във водения от БНБ публичен регистър по чл. 3а от ЗКИ, включително предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани от публично привличане на влогове или други възстановими средства.
С оглед изложеното дотук настоящият съдебен състав счете за основателни решаващите възражения на защитника на касатора К. за несъставомерност на инкриминираното му поведение по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК. Възможност за осъждане на подсъдимия съществува единствено при наличие на такова фактическо обвинение, което да покрива всички признаци на състава на инкриминираното престъпление. Затова установеното нарушение на закона може да бъде отстранено само чрез отмяна на съдебните актове на ВАС по ВНОХД № 470/15 г. и на Разградския окръжен съд по НОХД № 171/2015 г. в съответните осъдителни части и оправдаване на жалбоподателя С. К. по повдигнатото му обвинение по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК.
Този правен извод по необходимост налага отмяна на присъдата и въззивното решение и в осъдителната част досежно обвинението по чл. 253, ал. 2 вр. ал. 1 от НК.
При преценката на съставомерността на обвинението за това престъпление преди всичко следва да се отчита, че предмет на престъплението е имущество, придобито чрез престъпление или друго общественоопасно деяние. Предикатното престъпление/деяние като източник на имотната облага задължително следва да бъде конкретизирано, макар и без детайлна и прецизна правна формулировка.
На следващо място, следва да се държи сметка, че обхватът на предмета на доказване по чл. 102 от НПК се предопределя от обвинителната теза. Основният факт – извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него, както и другите релевантни за наказателната отговорност обстоятелства, се установяват чрез всички допустими, относими и необходими доказателства, но само в рамките на твърденията, очертани от прокурора с обвинителния акт.
В светлината на горните основни положения настоящата инстанция констатира, че в обстоятелствената част на обвинителния акт, инициирал първоинстанционното съдебно производство, недвусмислено е формулиран пределният кръг от факти, имащи значение за съставомерността на деянието. Ясно е отразено, включително и в диспозитивната част на акта, че предметът на престъплението е имущество, придобито от извършеното от подсъдимия К. престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, от което е била реализирана материална облага в размер на 48 930,44 лева. Именно този придобит неправомерен доход е бил вложен в закупуването на инкриминираните два недвижими имота и лек автомобил.
От установената несъставомерност на посоченото като предикатно престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК произтича и несъставомерност на инкриминираното вторично престъпление – изпирането на пари. То е форма на последваща престъпна дейност, която е несъставомерна, ако изобщо не е извършвана или не съставлява престъпление, какъвто е разглежданият случай. За съставомерността по чл. 253 от НК е без значение как се е развило наказателното правоотношение, породено от първоначалната престъпна проява, и дали е осъществено наказателно преследване въобще. Във всички случаи обаче е необходимо деянието, чрез което е придобито имуществото, да покрива обективните признаци на престъпен състав по НК, в разглеждания случай – по чл. 253, ал.2 вр. ал. 1 от НК.
Ето защо в разглеждания случай в резултат на оправдането на касатора К. по обвинението за престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК отпада един от елементите от обективна страна и на фактическия състав на престъплението „изпиране на пари” – предикатното престъпление, поради което въззивният съдебен акт и потвърдената с него първоинстанционна присъда подлежат на отмяна и в тази му част, а подсъдимият следва да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 253, ал. 2 вр. ал. 1 от НК.
Като следствие от оправдаването постановените съдебни актове подлежат на отмяна и в частите, с които:
- на основание чл. 253, ал. 6 от НК са отнети в полза на държавата недвижим имот – ателие за творческа дейност със застроена площ 58,24 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], блок *, ет. *, ведно с 15,67% идеални части от общите части на сградата и 16,07% идеални части от правото на строеж, както и лек автомобил „Л. Н.” с рег. [рег.номер на МПС] , а на основание чл. 253, ал. 6, пр. 2 от НК подсъдимият К. е осъден да заплати в полза на държавата сумата от 8 000 лева, представляваща равностойността на отчуждения поземлен имот с площ от 457 кв. м. в [населено място], п. к. 7200, [улица], заедно с построената в него еднофамилна едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 52 кв. м.;
- на основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия К. по-тежкото наказание от определените с присъдата за престъпленията по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 от НК и по чл. 253, ал. 2 от НК, а именно лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години, като на основание чл. 23, ал. 3 от НК е присъединил към общото наказание лишаване от свобода наказанията глоба в размер на 5 000 лева и глоба в размер на 3 500 лева;
- на основание чл. 189, ал. от НПК в тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото, които следва да останат за сметка на държавата.
С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,

ОТМЕНЯ решение № 42 от 6.03.2018 г., постановено по в. н. о. х. д. № 470/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд, и потвърдената с него присъда № 97 от 3.12.2015 г., постановена по н. о. х. д. № 171/2015 г. по описа на Разградския окръжен съд, в частите, с които: подсъдимият С. Х. К. е признат за виновен и осъден при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК на три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години, и на глоба в размер на 5 000 лева за престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 от НК; подсъдимият С. Х. К. е признат за виновен и осъден при условията на чл. 54 от НК на една година и шест месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, и на глоба в размер на 3 500 лева за престъпление по чл. 253, ал. 2 вр. ал. 1 от НК; на основание чл. 253, ал. 6 от НК са отнети в полза на държавата недвижим имот – ателие за творческа дейност със застроена площ 58,24 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], блок *, ет. *, ведно с 15,67% идеални части от общите части на сградата и 16,07% идеални части от правото на строеж, както и лек автомобил „Л. Н.” с рег. [рег.номер на МПС] , а на основание чл. 253, ал. 6, пр. 2 от НК подсъдимият К. е осъден да заплати в полза на държавата сумата от 8 000 лева, представляваща равностойността на отчуждения поземлен имот с площ от 457 кв. м. в [населено място], п. к. 7200, [улица], заедно с построената в него еднофамилна едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 52 кв. м.; на основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия С. Х. К. е наложено общо наказание, а именно лишаване от свобода за срок от три години, изтърпяването на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от пет години, като на основание чл. 23, ал. 3 от НК към общото наказание лишаване от свобода са присъединени наказанията глоба в размер на 5 000 лева и глоба в размер на 3 500 лева; на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият С. Х. К. е осъден да заплати направените по делото разноски.
На основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК ОПРАВДАВА подсъдимия С. Х. К. по обвиненията за престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 от НК и престъпление по чл. 253, ал. 2 вр. ал. 1 от НК.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.





ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. с О.М. 2.





Не съм съгласен със становището на мнозинството за проявление на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон. Не приемам тълкуването на някои бланкетни признаци от състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК и не съм съгласен с оправдаването на подсъдимия К., затова подписвам касационния съдебен акт с особено мнение.
В касационното решение се тълкува бланкетната диспозиция на чл. 252, ал. 1 от НК в съответствие с вече изразени мнения от някои представители на теорията, чийто публикации са цитирани под линия на с. 8. Критиката към прецизиране на законодателството подкрепям, но то не влияе пряко върху приложението на разглежданото престъпление.
Съставът е бланкетен и препраща към нормативни актове извън НК, в частност – към Закона за кредитните институции (обн., ДВ, бр. 59 от 21.07.2006 г., в сила от 1.01.2007 г.), който е устройствен закон и регламентира условията и реда за лицензирането, осъществяването на дейността, надзора за спазването на пруденциалните изисквания и прекратяването на кредитните институции (банките) - чл. 1, ал.1 ЗКИ, към Закона за платежните услуги и платежните системи (обн., ДВ, бр. 20 от 6.03.2018 г., в сила от 6.03.2018 г.) и др. И двата нормативни акта са устройствени, като ЗКИ е общ закон, но нито един от тях не регламентира клаузите по съответните сделки така, както е в Търговския закон, в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и др. Тези устройствени закони създават условията, на които следва да отговаря определено юридическо лице, за да бъде лицензирано с индивидуален административен акт като банка или финансова институция. Коя сделка е банкова тези нормативни актове изрично не уреждат, макар в чл. 2, ал. 2 от ЗКИ изчерпателно да са изброени видовете дейности, предоставени в изключителна компетентност единствено на банкова институция и ако са били изрично включени в нейния лиценз, издаван от БНБ. След като основните устройствени закони за това що е банка и що е финансова институция не регламентират същността на извършваните от тях сделки, то и бланкетният състав на чл. 252, ал. 1 от НК не препраща към правилата за лицензиране (разрешение) на банката, респ. кредитната институция. И това не е необходимо, защото при нарушаване на законовите правила са предвидени административни санкции и орган, който да ги налага, докато субект на престъпление може да бъде само физическо лице, но не и юридическо лице. Ето защо, изискванията на ЗКИ към банките да са акционерни дружества, публично да набират паричните средства, при публично набиране на влогове и други възстановими парични средства да се извърши сред повече от 30 лица (§1, ал. 1, т. 3, изр.първо ЗКИ) и много други се отнасят до предпоставките за получаване на лицензия от БНБ на кредитна институция (банка). Те са реципирани от чл. 4, т. 1 и др. на Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012). За да се дефинира дейността като банково кредитиране, не е задължително деецът да е осъществявал и дейност по влогонабиране, както и от набраните средства да е предоставял кредити, т. е. да е осъществявал в пълен обем дейността, характерна за банковите институции. Подобни изисквания не могат да бъдат съотнесени към дееца-лихоимец (лихвар), защото той никога не може да получи лиценз за банка (най-малкото, защото е физическо лице и именно като такъв отдава парични заеми). Поставянето на условия за лицензиране на банка спрямо престъпната дейност на лихоимеца е неправилно тълкуване на признаците за субекта и за обективния състав на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК.
Следователно, под „банкови сделки“ по смисъла на чл. 252, ал. 1 от НК разбирам не всяка дейност, извършвана от кредитна институция, а видове сделки, присъщи на дейността на банката и които са неин изключителен прерогатив, предоставен по закон. И когато едно физическо лице отдава парични заеми при условия, присъщи за банковите институции, като многократно отдава заеми на различни лица срещу лихва, превръщайки дейността си в източник на доходи, той всъщност извършва банкова дейност – банково кредитиране, макар и само в едно направление от многото, типични само за банките. Сключването на паричен заем е разрешен от ЗЗД, дори и при писмено уговорена лихва, но многократното извършване на такава сделка превръща дейността на заемодателя с белези характерни за банковото кредитиране. Поведението му е прерастнало в занаят с цел извличане на печалба. Правната регулация на банковото кредитиране е уредена само за кредитните институции (и някои финансови институции) и не може да се приложи за отделни физически лица. Неотносими са и правилата за устройство на кредитна институция и на финансова институция – те не предвиждат за самостоятелен субект физическото лице. Условията по заема могат да се променят едностранно от дееца във всеки един момент от предварително уговореното – няма предварително обявени общи условия за кредита (заема), както е при банките. Затова дейността има общественоопасен характер. Такава дейност не е защитена и от правната регламентация на чл. 240-241 от ЗЗД, защото се извършва с противоречие със законовите изисквания – лихвите се уговарят устно, размерът на лихвата е по-голяма от законовата. Поведението на заемодател, превърнал дейността си в занаят и в източник на доходи не се подчинява изобщо на правна регламентация. Няма и никакъв възпиращ правен механизъм заемодателят да уговаря лихва по-голяма от законовата, или лихвата да се капитализира върху заема (кредита), или едностранно, от позицията на икономически силния, да променя последиците от забава на длъжника (заемателя), или да поставя условия за обезпечаване на заема (кредита) чрез предварително прехвърляне на правото на собственост върху ценности и недвижими имоти в полза на заемодателя, при устна уговорка за връщането им обратно само след пълното изплащане на целия дълг (главница и капитализиралите се лихви). Подобни характеристики се проследяват и в настоящото наказателно производство срещу подсъд. К. и обичайно съпътстват престъпната дейност по чл. 252, ал. 1 – 2 от НК.
Всъщност, такова лице – паричен заемодател, развива дейност като банкова институция. Той се е превърнал във фактическа банка, предоставяйки на икономически закъсали лица парични кредити при писмено уговорени или устно уговорени (неразрешени от чл. 240, ал. 2 от ЗЗД) лихви върху главницата. Тези условия по заема обаче не се прекратяват с падежа, след който следва да тече законовата лихва, определена за забава от БНБ, а същата тази уговорена (или поставена едностранно от заемодателя) лихва, която капитализира заема и го превръща в трудно и често непосилно изпълним. Затова и заемателите често губят обезпеченията, макар почти да са изплатили дълга си (както и по това дело – за заем от 10 000 лева, накрая са върнати 40 000 лв). Подобна лихоимска дейност на отделни физически лица води до обществената опасност на тяхното поведение, защото те по занятие са превърнали заемодателството в източник на неправомерни доходи, а заемателите, които са икономически зависими от тях (защото често са отхвърлени откъм кредитиране и от самите банки) изпадат в положението на правно незащитими лица. Следва ли тази общественоопасна и виновно извършвана дейност да бъде отречена като непротивоправна? И след като дейността е в разрез с нормите на чл. 240-241 от ЗЗД и не е правно регулирана – не извършва ли деецът банкови сделки без разрешение – същите онези, които са предоставени в изключителни правомощия на кредитните институции (банките) при социално задоволително нормиране и под прекия надзор на БНБ.
Поначало престъпленията извършвани по занаят, каквото е това по чл. 252, ал. 1 и 2 от НК, винаги предполагат осъществяването на дейност, за която деецът няма необходимото от държавата разрешение. Дейността винаги е правно регламентирана, като деецът или няма съответната професионална квалификация за нея (не е придобил правоспособност да я упражнява) или я извършва след отнето разрешение. Останалите специфики са свързани със системното повторение на еднообразната професионална дейност и извличането на неправомерни (законово неразрешени) доходи от дейността, без значение дали са основни за препитанието на дееца или спомагателни.
В чл. 252, ал. 1 от НК е посочено, че престъпната дейност се извършва без необходимото разрешение. Изхождайки от теоретичните постановки, цитирани по-горе, съответната дейност може да бъде подчинена на няколко режима – лицензионен, разрешителен, регистрационен и уведомителен. Терминът „разрешение“ в състава на престъплението е употребено с неговото общо (родово) понятие, а не видово понятие. Защото за осъществяване на банкова дейност на банката като АД се издава лиценз, а не разрешение. В противен случай законодателят би използвал видово понятие, а то е разнообразно за банковите, застрахователните, финансовите сделки и за сделките с платежни услуги. Считам за неправилно тълкуването на понятието „разрешение“ в чл. 252 от НК според видовото му съдържание. Законодателят е преценил да не раздробява родовото понятие на отделните му видове – лицензия, разрешение, регистрация, уведомление и т.н., защото това би утежнило диспозицията на правната норма. И не споделям мнението в статиите на доктрината за съпоставката между понятието „разрешение“ в чл. 252 от НК спрямо текста на чл. 233 от НК, където е употребен изразът: „без съответни лиценз, регистрация или разрешение“. Двете разпоредби не са променяни никога едновременно, поради което от съпоставката им не могат да се правят генерални изводи за еднаквост на вложения в тях законодателен замисъл. Следва да бъде отдадено правото на законотвореца да редактира правните норми както намери за добре, а тяхното тълкуване да не се изкривява дори и под писмено изразени мнения на представители на теорията.
Ето защо считам възраженията на касатора за несъставомерност на деянието по чл. 252, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК за неоснователни. В атакуваното решение на стр. 485 – стр. 487 от в.н.о.х.д № 470/ 2015 г. на Варненския апелативен съд са изложени изчерпателни съображения относно съставомерността на поведението на подсъдимия, съобразени с досегашната практика на ВКС, която последователно е отстоявана в множество решения и с които напълно се солидаризирам (р. № 550/21.06.2005 г. по н. д. № 1082/04 г. на І н.о.; р. № 472/17.12.2009 г. по н. д. № 488/2009 г. на ІІ н. о.; р. № 147 от 30.03.2010 г. по н. д. 52/2010 г. на ІІІ н.о.; р. № 433/05.12.2011 г. по н. д. № 1099/11 г. на ІІІ н. о.; р. № 145 от 14.07.2011 г. по н. д. № 30/11 г. на І н.о.; р. № 366/06.10.2011 г. на І н. о. по н. д. № 1852/2011 г.; р. № 141/28.03.2012 г. на І н.о. по н. д. № 197/2012 г.; р. № 34/2013 г. на ІІІ н. о.; р. № 240/02.08.2013 г. по н. д. № 705/2013 г. на І н. о., р. № 8/2013 г. на ІІ н. о.; р. № 34/2013 г. на ІІІ н. о.; р. № 158/2014 г. на ІІІ н. о.; р. № 11/02.04.2014 г. по н. д. № 2206/2013 г. на І н. о., р. № 342/07.01.2014 г. по н. д. 1085/2013 г. на ІІ н. о., р. № 16/02.04.2015 г. по н. д. № 1751/14 г. на ІІІ н. о.; р. 240/11.01.2017 г. по н. д. № 919/2016 г. на ІІІ н. о. и др.). Въззивният съд законосъобразно и аргументирано се е позовал на трайно поддържаното досега разбиране на ВКС за приложното поле на чл. 252 от НК. Към настоящия момент не е обявено тълкувателното решение по тълкувателно дело № 1/2020 г., образувано по искането на председателя на ВАдвС, поради което и не е налице задължителното за съдилищата тълкуване на престъпния състав в различие от застъпваното досега становище от състави на касационния съд.
Изложените съображения формират убеждението ми, че въззивният съд не е допуснал претендираното от касатора нарушение на материалния закон по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НК. Деянието му е съставомерно по чл. 252, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК.
С оглед на изложеното не се съгласявам и с решението на мнозинството за оправдаване на подсъд. К. по обвинението по чл. 252 от НК и свързаните с това последици и спрямо обвинението за изпиране на пари по чл. 253, ал. 2 от НК. В разглеждания случай в необходимата степен е изяснен елементът от обективна страна на фактическия състав на престъплението „изпиране на пари” – предикатната престъпна дейност на подсъдимия К., като съответно от субективна страна е установено знанието му, че имуществото, с което е закупил недвижими имоти и лек автомобил, е придобито от извършеното престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2 във вр. с ал. 1 от НК.
Воден от изложените мотиви подписвам касационното решение с особено мнение.


съдия Бисер Троянов: