Върховен касационен съд

Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и втора година в състав: разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 720 по описа за 2022 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 615/29.11.2021 г. по гр.д. № 1617/2021 г., с което Окръжен съд – Пловдив, потвърждавайки решение № 3092/20.07.2019 г. по гр.д. № 14674/2018 г. на Районен съд – Пловдив, е признал за установено, че В. Н. Г. не дължи на „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД сумата 6 342.43 лв. – продажна цена по фактура № [ЕГН]/31.08.2018 г., начислена след корекция на сметката за периода 25.07.2018 г. – 24.08.2018 г. за обект с ИТН 1487221 в [населено място].
Решението се обжалва от „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните два материалноправни въпроса, уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: 1. Какво е основанието за дължимост на вземането за цена за минал период по договора за покупкопродажба на електрическа енергия, сключен при условията на Закона за енергетиката между доставчика (краен снабдител) и потребителя (краен клиент)? и 2. Прилагат ли се чл. 116, б. „б“ ЗЗД и/или чл. 115, б. „ж“ ЗЗД по отрицателен установителен иск за недължимост на вземане, с предявяването на който ищецът (длъжникът) се позовава на погасителна давност и за вземането ответникът (кредиторът) не е снабден с изпълнително основание? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с конкретни решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон. Претендира разноските по делото, включително юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касация В. Н. Г. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски в настоящото производство.
За да уважи отрицателният установителен иск за недължимост на вземането за цена за минал период по договора за покупкопродажба на електрическа енергия, сключен при условията на Закона за енергетиката между ответника (доставчик/краен снабдител) и ищеца (потребител/краен клиент), въззивният съд е развил две групи мотиви. Приел е, че основанието на оспореното вземане, което ответникът претендира от ищеца с издадената фактура за цена на електрическа енергия за минал период в размер на сумата, заявена с иска, е в последващата проверка на средството за търговско измерване за обекта, която последваща проверка ответникът не е провел. Без да поясни кои от условията по чл. 43 от Закона за измерванията счита за настъпили, респ. неспазени от ответника, въззивният съд е заключил, че вземането не е възниквало. Въззивният съд е приел също, че дори оспореното вземане да е възникнало, е погасено по давност. Приложил е 3-годишния срок по чл. 111, б. „в“, пр. 1 ЗЗД с начало 10.09.2018 г. (крайният срок за плащане, даден с фактурата) и с край 10.09.2021 г. (дата, следваща тази на предявения отрицателен установителен иск). Въззивният съд е счел, че по предявения отрицателен установителен иск чл. 116, б. б“ ЗЗД и чл. 115, б. „ж“ ЗЗД не се прилагат.
При тези мотиви на въззивния съд и двата повдигнати въпроса обуславят решението. На първия е даден отговор, противоречащ на решение № 75/13.04.2021 г. по гр.д. № 2206/2020 г. на ВКС, IV-то ГО. Решението обобщава практиката на ВКС по тези дела за основанието на този отрицателен установителен иск. Прието е, че основанието на този отрицателен установителен иск е в получаването на съответното количество електроенергия в обслужвания от ответника обект за минал период и че може да се докаже с помощта на всички допустими по ГПК доказателствени средства. По първия въпрос са налице общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
По втория въпрос на настоящия състав практика на Върховния касационен съд не е известна. Има произнасяне на ВКС по въпроси, касаещи придобивната давност. Приема се, че теклата в полза на ищеца давност не може да се прекъсне с предявения от него положителен установителен иск за собственост (например решение № 57/27.06.2018 г. по гр.д. № 591/2017 г. и решение № 99/23.10.2018 г. по гр.д. № 4991/2017 г., все на ВКС, II-ро ГО). По аргумент от по-силното основание следва да се приеме също, че след като давността не може да се прекъсне на основание чл. 84 ЗС, вр. чл. 116, б. „б“ ЗЗД по предявения от ищеца положителен установителен иск за собственост, то е неосъществимо и основанието за спиране на придобивната давност по чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Придобивната и погасителната давност обаче не са видове на общо родово понятие, а самостоятелни правни институти. Те се различават по приложно поле, фактически състав и правни последици. Това обяснява и препращащата норма по чл. 84 ЗС, която изисква чл. 113, 115, 116, 117 и 120 ЗЗД за придобивната давност да се прилагат съответно. Следователно тези решения, на които касаторът се позовава, не могат да се квалифицират като практика по предявения отрицателен установителен иск за недължимост на вземането в смисъла на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същото се отнася и за решение № 257/30.04.2020 г. по гр.д. № 694/2019 г. на ВКС, III-то ГО, на което касаторът също се позовава. То е постановено по отрицателен установителен иск, предявен при условията на чл. 439 ГПК, с който ипотекарният длъжник, обвързан от субективните предели на изпълнителния лист съобразно чл. 429, ал. 3 ГПК при насочване на принудителното изпълнение срещу имот, ипотекиран в обезпечение на чуждия дълг (на длъжника по изпълнителното основание), с възражение за погасителна давност оспорва правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителното основание (чл. 151 ЗЗД). Производството по иска, предвиден в чл. 439 ГПК, изначално изключва допустимостта на насрещен иск. Ответникът е снабден с изпълнително основание и за насрещния иск е налице пречката по чл. 299 ГПК. В общия случай на отрицателен установителен иск, с който длъжникът оспорва вземането поради погасителна давност ответникът не разполага с изпълнително основание. Следователно не е възможно противоречие между решение № 257/30.04.2020 г. по гр.д. № 694/2019 г. на ВКС, III-то ГО и обжалваното решение. Настоящият състав намира, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а по него е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
При тези мотиви, съдът ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 615/29.11.2021 г. по гр.д. № 1617/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив.
Указва на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена в полза на Върховен касационен съд държавна такса 126.89 лв.
Делото да се докладва за насрочване или за връщане на касационната жалба в зависимост от представянето на платежния документ в дадения срок.
Определението не подлежи на обжалване.

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.