1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 257 гр.София, 30.04.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Валентина Илиева и прокурора…………………. като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 694 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 – чл.293 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 9254/22.11.2018 г. на Р. Р. Б., представлявана от адв. Г. К., срещу въззивно решение № 163/09.10.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 363/ 2018г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 517 от 18.04.2018 г. по гр.д. № 2753/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен искът с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК да се признае за установено, че поради погасяване по давност на обезпеченото вземане, в полза на ответника „БАНКА ДСК“ ЕАД не съществува ипотечното право, учредено с нотариален акт за договорна ипотека № 26, т. III, рег. № 4163, нот. д. № 414/27.07.2007 г. на нотариус Л. Т. върху собствения на касаторката недвижим имот - УПИ X. в кв. 16 по ПУП на [населено място], [община], област ..., цялото с площ от 670кв. м., ведно с построената в него масивна жилищна сграда със застроена площ 62 кв. м., състояща се от избен етаж, нормален етаж, тавански етаж и гараж, както и всички останали подобрения и бъдещи приращения в имота, при описани граници.
Жалбоподателката поддържа, че съдебният акт е незаконосъобразен, необоснован и постановен при съществено нарушение на процесуалните правила.
Ответната страна „БАНКА ДСК“ ЕАД, представлявана от юрисконсулт А.К., изразява становище за неоснователност на жалбата.
С определение № 588/18.07.2019 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по въпросите: прекъсва ли давността за вземането възражението на ипотекарния кредитор, че не е осъществен фактическия й състав, заявено с отговора на исковата молба в производство по предявен от ипотекарния длъжник отрицателен установителен иск, че поради погасяване по давност на обезпеченото вземане, ипотечното право не съществува (чл.280, ал.1, т.3 ГПК); и длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички относими и релевантни за спора факти и доказателства, както и да се произнесе по всички искания, възражения и доводи на страните (чл.280, ал.1, т.1 ГПК).
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по поставените въпроси приема следното:
По първия въпрос:
Основанията, на които се погасява обезпеченото задължение, са основания и за погасяване на ипотеката. Правният интерес на третото лице- собственик на имота, ипотекиран като обезпечение за чужд дълг да установи по исков ред, че обезпеченото задължение не съществува, произтича от правилото на чл. 151 ЗЗД. Според цитираната норма, собственикът на имота, ипотекиран като обезпечение на чуждо задължение, може да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага главния длъжник, в т.ч. и възражението за изтекла погасителна давност на обезпеченото вземане и като резултат – да препятства реализирането на ипотечното право (вж. – мотиви по т.2 от ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк.д.№ 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 153/29.12.2016 г. по т. д. № 986/2015 г., II т. о., опр. № 457/27.09.2017 г. по ч. т. д. № 2021/2017 г., I т. о. на ВКС и др.). Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване с иск. В този смисъл, когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл.439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността. Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането.
В хипотезата на висящ изпълнителен процес (в какъвто контекст е поставен правният въпрос), предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса (погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване на изпълнителния процес (чл.433, ал.1, т.7 ГПК). Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Ипотекарният длъжник е обвързан от субективните предели на издадения срещу длъжника изпълнителен лист съобразно разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК и по тази причина той има идентични на длъжника в изпълнителното производство процесуално качество, съответно права и задължения (вж. - т.2 от ТР № 4/ 11.03.2019 г. по тълк.д.№ 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС).
След предявяването на отрицателния иск от длъжника или от лицето, дало реално обезпечение за чужд дълг (ипотекарен длъжник, залогодател), кредиторът нито може да предяви положителен установителен иск, че вземането му не е погасено по давност и съществува правото на принудително изпълнение (няма правен интерес и искът е недопустим), нито може да изисква извършване на изпълнителни действия (с ефект да прекъснат давността – чл.116 б. „в” ЗЗД), доколкото в общия случай изпълнението се спира докато спорът е висящ. В гражданското право общото правило е, че давността е правна последица и санкция за бездействието на правоимащия кредитор, когато той е задължен и има възможност да действа, за да упражни правото си. Ако не е задължен и няма правна възможност да действа, давност не тече. Поради това, в разглежданата хипотеза предявяването на отрицателния установителен иск от длъжника, че вземането е погасено по давност, при поддържано от ответника насрещно възражение за неизтекъл давностен срок, е действие прекъсващо давността, защото след предявяването му кредиторът не може да противопостави насрещен положителен иск със същия предмет, нито (в общия случай) да предприема действия за принудително изпълнение. Прекъсването е под условие – ако с влязло в сила решение отрицателният установителен иск бъде отхвърлен (по арг. от чл.116, б. „б” вр. с чл.117, ал.2 ЗЗД). Този извод следва от установеното в правната теория и в съдебната практика, че един и същ правен спор може да даде повод за положителен или отрицателен установителен иск, в зависимост от това коя страна е инициирала съдебното му разрешаване – страната, която твърди съществуването на спорното право, или тази, която го отрича. Делата по двата иска са тъждествени - въз основа на едното може да се прави отвод за висящ процес или за пресъдено нещо по другото. И по двата иска се получава една и съща защита и санкция в зависимост от това - твърдението на коя страна отговаря на действителното правно положение. Да се уважи отрицателният установителен иск е равнозначно на това да се отхвърли положителният установителен иск, и обратно (вж. - проф.Ж.Сталев, „Бълг.ГПП”, 9-то изд., стр.187 и сл.). Разпределението на доказателствената тежест е едно и също и не зависи от ролята на ищец или ответник, която страната има по делото, а от нейното отношение към спорното право - дали тя твърди, че то съществува, или го отрича, т.е. каква правна последица страната претендира като настъпила. Съответно, когато се отхвърля отрицателен установителен иск, силата на пресъдено нещо има за предмет правото, което ответникът е успял съдебно да установи с индивидуализиращите това право белези – правопораждащ факт и съдържание. От това следва, че в разглеждания случай решението, с което се отхвърля отрицателния иск на длъжника, че паричното вземане на кредитора е погасено по давност, установява със сила на пресъдено нещо, че вземането не е погасено по давност и съществува правото на принудително изпълнение (т.е. – съществува изпълняемо право), като от влизане в сила на отхвърлителното съдебно решение започва да тече нова давност - чл.117, ал.2 ЗЗД.
По втория въпрос:
В практиката на ВС и ВКС /ППВС № 1/1953 г., т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013 г. на ОСГТК, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 164/ 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. II т. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г.о. и др./ най-общо се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по същество.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен отрицателният установителен иск на ищцата Р. Б. за признаване на установено спрямо ответника „БАНКА ДСК“ ЕАД, че не съществува ипотечното право, учредено с нотариален акт за договорна ипотека № 26 от 27.07.2007 г., въззивният съд е приел, че обезпеченото вземане не е погасено по давност и ипотеката не е прекратена. Установено е, че ипотеката е учредена върху недвижим имот, собственост на Р. Б., за обезпечаване на получени от нейния син Г. Б. парични средства в размер на 145 000 лв., предоставени от „БАНКА ДСК“ ЕАД съгласно договор за ипотечен кредит от 27.07.2007 г. Поради неплащане на вноските по кредита в полза на банката е издаден изпълнителен лист, въз основа на който на 15.04.2008 г. е образувано изпълнително дело № 156/2008г. по описа на ЧСИ А. А.. С молбата си за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал и от ЧСИ са предприети изпълнителни действия по отношение на ипотекирания имот - налагане на възбрана, извършване на опис, оценка и провеждане на публична продан, която няколко пъти е обявена за нестанала.
В исковата си молба, подадена на 14.11.2016 г., ищцата е твърдяла, че ипотечното право на банката не съществува, тъй като обезпеченото вземане е погасено по давност, изтекла в периода от 09.06.2010 г. (когато е поискано извършването на публична продан) до м.06.2015 г. Следващото изпълнително действие е от 07.10.2015 г., когато ответникът е поискал от съдебния изпълнител изготвяне на нова оценка и ново провеждане на публична продан на ипотекирания имот, но същите са предприети след 5-годишния давностен срок и след перемирането на изпълнителното дело, поради което нямат правен ефект да прекъснат давността.
Въззивният съд е приел, че след образуването на изпълнителното дело на 15.04.2008 г., в периода от м.09.2008 г. до 25.09.2012 г. са предприемани изпълнителни действия от кредитора и по възлагане от ЧСИ, с всяко от които е прекъсвана давността за вземането. За недоказано е прието оспорването от страна на ищцата на подадените от взискателя до ЧСИ молби от 26.01.2012 г., 30.05.2012 г. и 25.09.2012 г., съдържащи искания за извършване на публична продан на ипотекирания имот. Установено е по безспорен начин, че молбите са заведени на същите дати във входящия регистър на ЧСИ. При тези данни е направен извод, че към 14.11.2016 г. – датата на подаване на исковата молба – давността за обезпеченото вземане не е изтекла. Посочено е освен това, че разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК няма връзка с погасителната давност и не опорочава действията на кредитора по предприемане на принудително изпълнение. Перемирането на изпълнителното дело е ирелевантно по отношение на давностния срок за вземането, който съдът е посочил, че не е изтекъл от 25.09.2012 г. (депозирането на поредната молба за публична продан) и до датата на подаване на исковата молба на ипотекарния длъжник – 14.11.2016 г. Като действие, прекъсващо давността съгласно чл.116, б. „б” ГПК, е зачетено направеното от ответника с отговора на исковата молба от 30.12.2016 г. възражение за неосъществяване на фактическия състав на давността за вземането по договора за ипотечен кредит. От този момент е прието, че е започнала да тече новата петгодишна давност, която не е изтекла към момента на постановяване на въззивното решение. В заключение е прието, че акцесорното ипотечно право не е погасено и съществува (чл.150, ал.1 ЗЗД), щом обезпеченото с него вземане не е погасено по давност. При формирания извод за неоснователност на предявения иск, първоинстанционното решение е потвърдено.
Предвид дадения отговор на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, приетото от въззивния съд, че не отрицателният установителен иск, а възражението на ответника – ипотекарен кредитор, направено в отговора на исковата молба е прекъснало давността, е неправилно, но този извод не се е отразил на крайния резултат по спора и въззивното решение следва да се остави в сила.
Както се посочи по-горе, като акцесорно право, ипотеката се погасява вследствие погасяването на главното право, което обезпечава; а основанията, на които се погасява обезпечения дълг, са основания и за погасяване на ипотеката. ЗЗД не предвижда самостоятелно изтичане на давността за ипотеката - тя се погасява по давност само заедно с главното вземане. В случая ищцата е твърдяла, че ипотечното право е погасено, поради изтекла погасителна давност за обезпеченото вземане, т.е. – не са въведени самостоятелни основания за несъществуване на учреденото обезпечение. От това следва, че предмет на делото е несъществуването на правото на принудително изпълнение на обезпеченото вземане, а като последица се претендира, че е погасено правото на кредитора-взискател да се удовлетвори за вземането си чрез принудително изпълнение върху обекта на обезпечението.
Правилно въззивният съд е приел, че с всяка от подаваните от банката молби за извършване на публична продан на имота в периода 26.01.2012 г. -25.09.2012 г. давността е прекъсвана (чл.116 б. „в” ЗЗД). Също правилно е преценено, че поначало, последиците при перемпция по чл.433, ал.1, т.8 ГПК са от процесуален характер - изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува. Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-нататъшната съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право – този ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок. Неоснователни в този смисъл са доводите в касационната жалба за настъпила перемпция на изпълнителното дело, която е обезсилила извършените до този момент принудителни действия. Обезсилването по право на изпълнителните действия касае само тези, които в хода на изпълнителния процес са останали недовършени и/или безрезултатните действия (вж. – т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Обезсилването на изпълнителните действия има значение за процеса на принудителното изпълнение, но няма ефект върху материалните права на страните, а давността е институт на материалното право. Следва да се има предвид освен това, че давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини. Ето защо, основателно е възражението на ответника – кредитор, че давност за изпълнителното производство (и за вземането му) не е текла за времето, през което съдебният изпълнител е бездействал и не е извършвал поисканите изпълнителни действия. В случая, по нито една от молбите през 2012 г. за насрочване на публична продан, ЧСИ Ат.А. не е предприел дължимите действия. Освен това, в отговора си на исковата молба (л. 344 от делото на ОС – Пловдив) банката е посочила, че с решение №230/15.07.2013 г. по гр.д.№1855/2013 г. на ВКС, IV г.о., ЧСИ А. е лишен от правоспособност, като със Заповед № ЛС – И- 697/ 05.08.2013 г. на МП служебният му архив е предаден на ЧСИ Н.В., пред когото изпълнителното дело е образувано под нов номер - изп.д.№2090/2013 г. След предаването на делото на ЧСИ В., за взискателя не е съществувало задължение да подновява последното си искане (от 25.09.2012 г.) за провеждане на публична продан, доколкото висящността на изпълнителното дело и на действията по него се запазва и ЧСИ е имал задължение да предприеме следващите се (но неизвършени от ЧСИ А.) изпълнителни действия и да приложи поисканите изпълнителни способи и без нарочна нова молба от взискателя. В този смисъл, неоснователно е поддържаното от жалбоподателката възражение и приетото от съда за настъпила перемпция на изпълнителното дело в периода 25.09.2012 г. – 25.09.2014 г. и до подаването на 07.10.2015 г. на поредната молба от взискателя за публична продан на ипотекирания имот. Същото искане е направено и с молба от 22.07.2016 г., след което давността е спряла и не е текла, тъй като с определение № 2631/21.11.2016 г. по гр.д.№ 2735/2016 г. на ОС – Пловдив в полза на ищцата е допуснато обезпечение на настоящия иск чрез спиране на изпълнението. Тези обстоятелства, макар да не са съобразени и обсъдени от въззивния съд, не са се отразили на правилността на крайния резултат по спора. В заключение и съобразно дадения отговор на първия правен въпрос, давността за обезпеченото вземане е прекъсната с предявяването на отрицателния установителен иск от ищцата – длъжник на 14.11.2016 г., тъй като през това време насрещната страна - кредитор не разполага с правна възможност да действа, за да осъществи правото си – предявяването на положителен установителен иск за същото спорно право е недопустим; а с оглед постановеното спиране на изпълнението, не може да се изисква извършването на изпълнителни действия. В този случай, предмет на делото може и да не е вземането, а новонастъпил факт – давността, т.е. погасяването на материалното право и правото на принудително изпълнение, но след като длъжникът го е предявил за защита, кредиторът не може да му противопостави насрещна положителна претенция със същия предмет, от което следва, че той не може да действа и затова давност за принудителното изпълнение на притезателното му субективно право не тече.
Предвид изложеното, оплакванията в касационната жалба са неоснователни. Атакуваното въззивно решение, с което е отхвърлен отрицателният установителен иск на Р.Б., е правилно като резултат и следва да се остави в сила.
При този изход на делото е основателно искането на ответната страна по касационната жалба за присъждане на разноските за тази инстанция, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на сумата 450 лв.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 163 от 09.10.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 363/2018г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. Р. Б., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [община], област ..., да заплати на „Банка ДСК” ЕАД – София разноски за касационната инстанция в размер на сумата 450 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.