О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50744
София, 19.10.2022 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 732 по описа на Върховния касационен съд за 2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура - София, срещу въззивно решение № 55/13.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3041/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 265470/18.08.2021 г. по гр. д. № 6335/2020 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на Н. Д. Р. сумата от 16 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушение на правото му на разглеждане в разумен срок на висящо наказателно производство по ЗМ № 4257/2003 г., пр. пр. № 53554/2003 г. по описа на СРП, образувано срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1 НК, прекратено с постановление от 19.06.2019 г. на СРП, влязло в сила на 02.12.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата за периода от 02.12.2019 г. до окончателното плащане. С решението са присъдени съдебни разноски.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, иска се отмяната му и намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Н. Д. Р. в писмен отговор, подаден чрез адв. В. С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, излага и съображения за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира:
Въззивният съд е приел, че ищецът има качеството на увредено лице от извършено престъпление, процесуално легитимиран е да предяви претенция на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и да търси обезщетение на претърпени от него вреди в резултат от нарушаване на правото му на разглеждане в разумен срок на делото, което има за предмет негови накърнени или претендирани права. Посочил е, че проведеното наказателно производство не се е отличавало със значителна правна сложност. Същото е било относително сложно от фактическа страна, предвид множеството движими вещи /80 броя/, които са били обект на осъществената взломна кражба от дома на ищеца и липсата на дактилоскопни следи на местопрестъплението. Въпреки това, се наблюдава ясно изразена пасивност на разследващите органи да осъществят в разумен непродължителен срок необходимите и възможни процесуално-следствени действия, които са били логически обосновани, посочени от ищеца, или даже указани със задължителни указания от висшестоящата прокуратура или от съда. Първото постановено от разследващия орган заключение с мнение за спиране на наказателното производство е последвало само месец след започване на разследването, и като не са били извършени никакви оперативно-издирвателни мероприятия – изготвен е само протокол за оглед на местопроизшествието, разпити на пострадалите лица /ищецът и съпругата му/, и е изискана справка за входящите разговори на стационарния телефонен пост /като въз основа на получената информация не са предприети последващи действия/. При осъщественото бездействие на компетентните разследващи органи, ищецът е използвал всички достъпни му процесуални средства, за да стимулира активността им – като е правил разумни предложения за провеждане на оперативно-издирвателни мероприятия и действия по разследването, като е обжалвал по съответния процесуален ред постановленията за спиране, предлагал е лично съдействие със собствен транспорт за осъществяване на действия по разследването, съдействал е с лични действия на разследването на други подобни престъпления, извършени в близост до жилището му. При определяне на справедливото обезщетение съдът е взел предвид обстоятелството, че осъщественото посегателство върху личната имуществена сфера на ищеца е било значително – противозаконно са били отнети от владението му значителен брой движими вещи, които са били на значителна номинална, а и нематериална стойност за неговото семейство /откраднати са значителен брой ценности, но също така и вещи за ежедневна употреба и лични вещи/. Неефективността на действията по разследването е пряк резултат от извършването им след продължителен срок, като именно забавянето /с години по-късно/ е било причина в обективната действителност да не съществуват вече следите от престъплението – свидетелят е починал, счетоводните документи са били унищожени поради изтичане на срока за съхранението им, заложната къща вече не е съществувала, информационната система на таксиметровата компания вече е заменена с друга, и данните за релевантния период са били загубени. Ищецът не е оправомощен от закона да извършва частно разследване, въпреки че в конкретния случай той е притежавал и необходимата квалификация да прецени необходимите и възможни процесуални действия и действия по разследването, които е можело и е следвало да бъдат извършени /самият той и съпругата му имат юридическо образование, съпругата му е била действащ съдия, той също е бил съдия, а впоследствие – адвокат/, поради което в значително по-висока степен бездействието на компетентните органи е било психически травмиращ за него фактор. В резултат от осъщественото бездействие на компетентните органи да защитят накърнените му имуществени права, е засегната неимуществената сфера на ищеца – накърнено е чувството му за справедливост, изпитвал е безсилие, гняв от бездействието на компетентните органи, обида от незачитането на правото му като пострадал от престъпление да бъде извършено бързо и адекватно разследване на извършеното по отношение на него престъпно посегателство. Засягането на неимуществената сфера на ищеца е значително – в резултат от продължителното генериране на негативни емоции /хроничен стрес/ е бил нарушен съня на ищеца, изпитвал е продължително време тревожност, изпаднал е в депресивно състояние, раздразненост, подтиснато настроение, имал хронично главоболие, настъпило е разстройство на адаптацията, което и до настоящия момент не е напълно отзвучало. В заключение съдът е изложил, че определеното от първостепенния съд обезщетение в размер на 16 000 лева е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД и съответства на интензивността и продължителността на търпените от ищеца вреди, на икономическата конюнктура и на съдебната практика по подобни случаи.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът, за да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставя следните правни въпроси: 1. „За определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?“; 2. „Относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ, вр. с чл. 6 § 1 КЗПЧОС, как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“; 3. „Следва ли прокуратурата да отговаря по чл. 2б ЗОДОВ за вредите от престъплението или от неразкриване на извършителите на престъплението, когато е налице спряно наказателно производство, чието развитие зависи от друг орган, а именно от извършените оперативно-издирвателни мероприятия, провеждани от МВР?“ и 4. „При преценка относно размера на обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, има ли значение качеството на страната по забавено дело или не?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 66/02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 161/15.03.2021 г. по гр. д. № 105/2020 г. на ВКС, III г. о. и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, ІV г. о.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси по приложението на чл. 52 ЗЗД при определянето на размер на обезщетението за неимуществените вреди в хипотезата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС по следните съображения: на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди /имуществени и неимуществени/, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Относно неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на обезщетението за морални вреди се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД в смисъла разяснен по т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и следва да се отчита, че осъждането /признаване факта на увреждащо поведение/ само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др./, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в производството; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната /вкл. процесуалното й качество в него/ и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди /настъпването им се презюмира, но оборимо/. Съдът преценява всички релевантни обстоятелства поотделно и в съвкупност, отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и формулира в мотивите на акта си резултата от тази преценка. Задължителната съдебна практика дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая въззивният съд правилно е приел, че държавата чрез своите правозащитни органи отговаря за причинени неимуществени вреди от дейността на органите на съдебната власт при нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Правилно са възприети релевантните за случая обстоятелства – продължителността на наказателното производство /образувано на 06.11.2003 г. и приключило с влязло в сила постановление за прекратяване на 02.12.2019 г./ от общо 16 години и 26 дни и неефективността на действията по разследването, която е пряк резултат от извършването им след продължителен срок, като именно забавянето /с години по-късно/ е било причина в обективната действителност да не съществуват вече следите от престъплението – свидетелят е починал, счетоводните документи са били унищожени поради изтичане на срока за съхранението им, заложната къща вече не е съществувала, информационната система на таксиметровата компания вече е заменена с друга, и данните за релевантния период са били загубени. Отчетено е, че в следствие осъщественото бездействие на компетентните органи да защитят накърнените имуществени права на ищеца е засегната неимуществената му сфера – накърнено е чувството му за справедливост, изпитвал е безсилие, гняв от бездействието на компетентните органи, обида от незачитането на правото му като пострадал от престъпление да бъде извършено бързо и адекватно разследване на извършеното по отношение на него престъпно посегателство. Справедливото обезщетение е определено, като са взети предвид претърпените вреди и особеностите на конкретния случай. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Третия поставен от касатора въпрос е решен в обжалваното решение в съответствие с практиката на ВКС – решение № 161/15.03.2021 г. по гр. д. № 105/2020 г., ІІІ г. о., в което е прието, че времето, през което е останало спряно досъдебното производството до установяване и издирване на извършителя на престъплението от органите на МВР, се включва в продължителността на релевантния период на производството, като обстоятелство от значение за преценката за разумен срок – чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, и при основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващия я процесуален субституент – Прокуратурата, за вредите от осъщественото забавяне, доколкото прокурорът е ръководно – решаващият орган в хода на предварителното производство. Ето защо, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 55/13.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3041/2021 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: