Върховен касационен съд

2

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав
при участието на секретаря Емилия Петрова
като разгледа докладваното от съдията Бранислава Павлова
гражданско дело N 1085 / 2016 г. по описа на Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.
П. Б. К. чрез процесуалния представител адв. И. Н. е обжалвал с касационна жалба вх. № 35271 от 08.12.2013г. въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1705 от 30.10.2015 по гр.д.№ 819/2015г.
С втора касационна жалба вх. № 36485 от 18.12.2015г. въззивното решение е обжалвано и от С. И. И. чрез процесуалния представител адв. Сп. Джаберова.
Ответниците Д. Ц. Ц. и С. Т. А. са подали отговори на касационната жалба, в които изразяват становище, че решението на въззивния съд е правилно и молят да бъде оставено в сила.
Касационните жалби са приети за допустими и са допуснати за разглеждане по същество с определението по чл. 288 ГПК № 389 от 21.06.2016г. на основание чл. 280 ал.1 т.3 ГПК по правния въпрос дали волята на завещателя по отношение самоличността на бенефициера следва да се разкрие само въз основа на писмения текст на документа, или съдът трябва да съобрази всички факти по делото и установи отношенията между завещател и бенефициер, предхождащи съставянето на завещанието.
Върховният касационен съд, първо гражданско отделение обсъди доводите на страните по основанията за допускане на касационното обжалване и по основателността на касационните жалби, и намира следното:
С обжалваното решение Пловдивският окръжен съд е отменил решението на Пловдивския районен съд № 4991 от 23.12.2014 г., по гр.д.№ 3777/2013 г. и е решил делото по същество като е уважил предявените от С. Т. А. и Д. Ц. Ц. срещу П. Б. К. и С. И. И. искове с правно основание чл. 108 ЗС.
Въззивният съд е приел, че завещанието, от което ответниците твърдят, че черпят права, не е породило правно действие. В него е изразено изявление от едно лице, че завещава всичко свое на други две лица, индивидуализирани – едното само с лично име, а другото - с две имена. Авторът на изявлението не е посочен в документа, но е доказано в процеса, че то е написано и подписано от Д. С. Ц., тъй като документът е намерен в дома му след неговата смърт. Според въззивния съд от текста на завещанието е останало неясно кои са облагодетелстваните лица. Прието е, че е недопустимо това да се изяснява чрез данни, събрани в хода на исковото производство, доколкото всички те са допълнителни и стоят извън документа на разпореждане. Изхождайки само от съдържанието на документа, съдът е приел, че волята на завещателя е останала неизразена и непълна, поради липсата на индивидуализация за ползващите се от завещанието лица. По тези съображения съдът е отрекъл правата на ответниците като наследници по завещание и е приел, че по реда на наследяването, собственици на процесните имоти са наследниците по закон на Д. С. Ц. , част от които са ищците по делото С. Т. А. и Д. Ц. Ц. и предявените от тях ревандикационни искове са уважени.

1. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, Върховният касационен съд, намира следното:
Завещанието е формална едностранна сделка, с която едно лице се разпорежда в полза на друго или други лица със своето имущество за след смъртта си. Формата на саморъчното завещание е уредена в чл. 25 ЗН – то следва да е написано изцяло ръкописно от завещателя, да носи дата и да бъде подписано след датата. На основание чл. 44 ЗЗД по отношение на сделката завещание, намират приложение правилата за договорите. Когато завещателните разпореждания са неясни, те подлежат на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД - действителната воля на завещателя следва да се разкрие чрез тълкуване на отделните клаузи в завещанието в тяхната връзка , като всяка от тях се схваща в смисъла, който произтича от целта на сделката - разпореждане с част или цялото имущество на завещателя за след смъртта .
Поради строго формалния характер на завещанието, тълкуването му следва да се ограничи в рамките на писмения текст и само по изключение волята на завещателя може да се доразкрие чрез обкръжаващи факти. Облагодетелстваното лице не трябва непременно да бъде посочено - с пълните му имена, но трябва да бъде означено така, че да бъде определяемо – например с едно или две имена и/или посочване на връзката със завещателя. Така установяването кое е облагодетелстваното лице ще се извърши въз основа на посочените в завещанието признаци, които го правят разпознаваемо - решение № 106 по гр.д.№ 2654/2014г. на ВКС, ІІ г.о. Ако завещателят не е посочил името на облагодетелстваното лице, но е посочил неговото качество, което го определя по несъмнен начин /например съпруг, единствен брат и др./ , волята е ясно изразена и завещанието е валидно. Поради строго формалния характер на завещанието , е недопустимо ако бенефициерът е недостатъчно индивидуализиран, тълкуването на завещанието да се извърши чрез установяване на лицата, които са роднини или близки на завещателя и имат имена съвпадащи с тези, посочени в завещанието, защото това би могло да се установи само при съдебен спор чрез събиране на доказателства. Недостатъчната индивидуализация на бенефициера с посочване само на едно или две имена, които са популярни и не съдържат елемент на безспорна определяемост, следва да се приравни на липса на означение на бенефициера, ако чрез тълкуване на текста на завещанието не би могло да се установи кое е това лице.
Аналогична е и съдебната практика за тълкуване на волята на завещателя по отношение на обекта на завещателното разпореждане– решение № 380 по гр.д.№ 580/2010г. на ВКС, І г.о., според което е допустимо тълкуване и въз основа на данни, съдържащи се в други доказателства по делото, ако в текста на завещанието се съдържа определен признак, който прави обекта обективно определяем.
По изложените съображения следва да се приеме, че завещателното разпореждане не може да произведе правно действие ако от данните в него не може да се определи с безспорност кои са облагодетелстваните лица.
По основателността на касационната жалба.
С оглед разрешението на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, изводът на въззивния съд , че в завещанието, от което ответниците поддържат, че в черпят права, липсва съществен елемент от волята на завещателя – ясно означение на облагодетелстваните лица, който не може да се разкрие чрез тълкуване на текста на завещанието, е правилен.
Писмената форма на чл. 25 ЗН се отнася за всички елементи от съдържанието на едностранната сделка завещание , което включва неговия автор, лицата, в полза на които се разпорежда за след смъртта си завещателят и имуществото, предмет на разпореждането. Подписът е завършващ елемент от фактическият състав на завещанието и с него се документира, че именно лицето, посочено като негов автор е направило изявлението. При спор за истинността на завещанието следва да се установи дали подписът е на лицето, посочено като негов автор, но е недопустимо авторът да се установи чрез изследване на подписа. Най-краткото допустимо съдържание на завещанието включва името на завещателя, имуществото, което се завещава и имената на облагодетелстваните лица като от текста на завещанието следва несъмнено да се установява кой, на кого и какво завещава, както и че волята на завещателя , изразена в завещанието е окончателна и непоколебима. Завещание, в което липсва името на лицето, което го е съставило, а облагодетелстваните лица са неопределяеми, не представлява валиден завещателен акт поради липса на съществени елементи от съдържанието му. В случая в представеното завещание не е посочен завещателят, което също е основание за неговата нищожност, за която като свързана с приложение на императивни правни норми, касационната инстанция следи служебно.
По тези съображения, въззивното решение е законосъобразно в частта, в което е прието, че ищците по делото са собственици на имота на поддържаното от тях основание – наследяване по закон на Д. С. Ц. до размер на по 1/7 идеална част от процесните имоти.
Основателни са доводите на касаторите за необоснованост на решението по ревандикационния иск в неговата осъдителна част. По правилото на чл. 154 ГПК ищецът по ревандикационния иск следва да докаже, че е собственик на имота, както и че ответникът упражнява фактическа власт върху имота, а ако ответниците са няколко, следва да бъде установено срещу всеки от тях, че владее имота. Владението на имота от ответниците подлежи на доказване от ищеца дори и когато те не са оспорили изрично твърденията в исковата молба, отнасящи се до осъдителната част на ревандикационния иск, освен ако съдът изрично ги е приел за ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146 т.4 ГПК .
Мотивите на съда, в обжалваното решение, че е доказан факта на владението на имотите от двамата ответници, са необосновани. Установените от свидетеля И. Х. факти, на които е основал изводите си въззивния съд, не доказват несъмнено владение на имотите от двамата ответници към настоящия момент. Обстоятелството, че след смъртта на Д. Ц., П. К. е получил ключ от имота в [населено място], без да е доказано, че той го ползва, както и че ответникът С. И. посещава имота в [населено място], за да храни кучето, не установяват владение като трайно упражнявана фактическа власт. Владение на земеделските земи също не може да се обоснове с факта , че ответниците са депозирали в Общинската служба по земеделие документ за собственост и на това основание е отказано издаване на скица за земите. С оглед на изложеното, решението, с което ответниците са осъдени да предадат владението на имотите следва да се отмени и делото да се реши по същество от касационната инстанция като в осъдителната част ревандикационните искове се отхвърлят.
При този изход на спора, с оглед частично уважаване на предявените искове и касационните жалби, на ищците по делото се дължат съразмерно разноски за всички инстанции както следва: на С. Т. А. 996 лв. за първата инстанция, за въззивната инстанция 4528 лв. и за касационната инстанция 3333 лв. общо 8857лв. , а на Д. Ц. Ц. 996 лв. за първата инстанция, 628 лв. за въззивната инстанция и 633 лв. за касационната инстанция общо 2257 лв.
Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1705 от 30.10.2015 по гр.д.№ 819/2015г. в частта, в която е прието за установено по отношение на П. Б. К. и С. И. И. , че С. Т. А. и Д. Ц. Ц. са собственици на по 1/7 ид.ч. на следните имоти:
1. Поземлен имот с идентификатор 56784.521.57 по КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед РД -18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място] [улица], заедно с построената в този имот сграда с идентификатор 56784.521.57.1
2. Масивна жилищна сграда от призем и етаж със застроена площ от 80 кв.м. в [населено място], [община] , построена, в УПИ VІІІ-475 от кв.28 по ПУП на селото.
3. Нива от 2.210 дка, в землището на [населено място] , ЕКАТТЕ 06361, [община], област П. , представляваща имот № 071034;
4. Нива с площ от 6.701 дка, в землището на гр. [населено място] ЕКАТТЕ 06361, имот № 27034 по плана за земеразделяне.
5. Нива с площ от 7.399 дка, в землището на [населено място], ЕКАТТЕ 06361, [община], област П., представляваща имот № 078035 по плана на земеразделяне,
6. Нива с площ от 6.575 дка, в землището на [населено място], ЕКАТТЕ 06361, [община], област П.., представляваща имот № 035046 и
7. Поземлен имот – иглолистна гора в землището на гр. Б., ЕКАТТЕ 06361, [община], област П.., с площ от 10,999 дка, представляваща имот № 520094 и е
отменен констативен нотариален акт за собственост № 61 от 22.02.2013 г., том І, рег.№ 287, нот.дело № 51/2013 г. на нотариус И. И. с район на действие Пловдивски районен съд, с който П. Б. К. и С. И. И. са признати за собственици при равни права на гореописаните имоти.
ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1705 от 30.10.2015 по гр.д.№ 819/2015г. в частта, в която П. Б. К. и С. И. И. са осъдени на основание чл. 108 ЗС да предадат на С. Т. А. и Д. Ц. Ц. владението върху тези имоти и ОТХВЪРЛЯ иска в тази част..
Отменя въззивното решение в частта за разноските и ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П. Б. К. и С. И. И. да заплатят на С. Т. А. сумата 8857 лв. /осем хиляди осемстотин и петдесет лева/ за всички инстанции.
ОСЪЖДА П. Б. К. и С. И. И. да заплатят на Д. Ц. Ц. сумата 2257 лв. /две хиляди двеста петдесет и седем лева/ разноски за всички инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: