Върховен касационен съд

3

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение , в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:


при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2023 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:


Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. В. И., представляван от адв. Ч. Д., срещу решение № 1299 от 08.06.2017г. по т.д. № 4859/16г. на САС, 3 състав, с което е потвърдено решение № 5169 от 20.06.2016г. по гр.д. № 66616/2015г. на СГС, ГК, I-1 състав в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД на основание чл.79, ал.1 вр. чл.430, ал.1 и 2 ТЗ сумите 143 239,38 лева- главница, договорна лихва в размер на 13 876,50 лева за периода от 12.06.2010г. до 26.08.2011г., наказателна лихва в размер на 13 372,28 лева за периода от 12.05.2010г. до 26.08.2011г., както и заемни такси в размер на 95 лева, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 26.08.2011г. до окончателното изплащане на сумите, на основание неизпълнение на договор за ипотечен кредит от 28.09.2007г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като едновременно с предявения по реда на чл.422 ГПК иск е предявен и евентуален осъдителен иск за същото вземане при същите страни в същия размер и на същото основание – настъпила предсрочна изискуемост, и тъй като не е била внесена в пълен размер дължимата по този иск държавна такса. Твърди, че предявеният евентуален осъдителен иск, предвид факта, че се явява идентичен с предявения установителен иск, е недопустим поради законовата забрана в чл.299 ГПК за разглеждането му като по-късно заведен. Поддържа още, че при обжалване на разпореждането за издаване на заповедта за незабавно изпълнение по реда на чл.419 ГПК СГС е отменил разпореждането за издадената заповед, като е разпоредил обезсилване на изпълнителния лист, и с оглед на това правният интерес от водене на установителен иск не е отпаднал при наличие на заповед за незабавно изпълнение, която не е обезсилена. Предвид изложеното счита за недопустимо в исковото производство по чл.422 ГПК да се преминава от установителен към осъдителен иск. Поддържа, че в едно съдебно решение има две противоречиви взаимно изключващи се решения – влязло в сила решение в частта по главния иск и решение по евентуален осъдителен иск. Твърди още, че въззивното решение в обжалваната му част е и неправилно поради незаконосъобразност на изводите на съда относно направеното искане за обявяване на нищожност на чл.7 от договора за кредит от 28.09.2007г. и чл.9.1 от ОУ. Сочи, че клаузите, даващи възможност банката да изменя едностранно БЛП, рефлектират върху размера на анюитетните вноски и по този начин банката е формирала „изкуствено просрочие“. Твърди, че процесният договор за ипотечен кредит е потребителски договор, тъй като страна по него е физическо лице, което използва кредита за свои лични нужди, и поради това по отношение на него са приложими разпоредбите на Закона за защита на потребителите. Твърди, че ищецът едностранно е изменял лихвения процент без негово съгласие, без да го уведоми и без да е подписан нов погасителен план. Поради това счита, че се явява изправна страна, тъй като е изплащал задълженията си съобразно договореното в договора за ипотечен кредит, а банката е удържала и компенсирала за минали периоди вноски, които са довели до изкуствено просрочие. Сочи, че това се установява от съдебно-счетоводната експертиза, според която надвнесените лихви по договорения лихвен процент е 1789,62 лева. Поддържа, че банката-кредитор се е възползвала от неравноправни клаузи по т.7 от договора и чл.9.1. от общите условия към него да измени едностранно лихвения процент. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено и да бъдат обявени за нищожни клаузите на чл.7 от договора за кредит и чл.9.1. от общите условия, неразделна част от него. Претендира разноски.
Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД не представя отговор на касационната жалба.
С определение № 260 от 26.01.2018г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, по материалноправния въпрос за прилагане на изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП по отношение на неиндивидуално уговорена в договор за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел, че исковете с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК, предявени от кредитора в заповедното производство за установяване съществуването на вземанията му срещу длъжника, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, са неоснователни. След като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел, че не е доказана твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на кредита. Изложил е съображения, че правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за това. Приел е, че в случая правото на кредитора не е надлежно упражнено с волеизявление, достигнало до кредитополучателя преди подаване на заявлението, а обективният факт – неплащане на месечни погасителни вноски – не е достатъчен да обоснове изискуемост на вземането.
С оглед извода за неоснователност на предявените главни искове, въззивният съд е приел, че дължи произнасяне по предявените евентуални осъдителни искове. Приел е, че тези искове са процесуално допустими, като е изложил съображения, че при отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК за ищеца е налице интерес да претендира вземането си на друго основание – чрез осъдителен иск, включително съединен с иска по чл.422 ГПК. Възивният съд е приел, че, за разлика от установителното исково производство по чл.422 ГПК, в производство по осъдителен иск исковата молба има характера на уведомление и покана до длъжника за настъпването на предсрочната изискуемост, тъй като препис от нея се връчва на длъжника. Поради това е достигнал до извод, че нарочно волеизявление за отнемане на преимуществото на срока е достигнало до знанието на длъжника чрез предявяване на исковата молба и връчването на препис от нея на ответника.
След обсъждане на събраните по делото доказателства, в това число заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въззивният съд е приел, че на 28.09.2007г. между страните е сключен валиден договор за ипотечен кредит, по силата на който банката е предоставила на ответника кредит в размер на 145 000 лева срещу задължението му да заплаща съответни месечни вноски при годишна лихва, уговорена в т.7, в размер на 8,29% и с краен срок за погасяване 360 месеца, считано от датата на първото усвояване на кредита – 12.10.2007г. Приел е за доказано, че кредитът е усвоен, но ответникът не е изпълнил паричното си задължение по договора за заплащане на месечните погасителни вноски, като е преустановил плащането им, считано от 12.05.2010г. – незаплатена вноска по договора в размер на 559,50 лева. С оглед на това е счел за осъществени предпоставките на чл.20.2 от Общите условия към договора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като правото на кредитора да се възползва от тази възможност е упражнено с исковата молба, съдържащо такова изрично изявление. По тези съображения е достигнал до извод за основателност на осъдителния иск за главница в размер на 143 239,38 лева, както и за договорна лихва върху неплатените вноски за периода от 12.06.2010г. до 26.08.2011г., които съгласно заключението на ССЕ са в размер на 13 876,50 лева, за наказателна лихва за периода от 12.05.2010г. до 26.08.2011г. в размер на 13 372,28 лева и за заемни такси в размер на 95 лева.
Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията за нищожност на клаузи от договора за ипотечен кредит поради противоречие на чл.143 – чл.147 ЗЗП и на Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. Изложил е съображения, че, за да е нищожна като неравноправна, клауза в договор, сключен с потребител, тя трябва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл.143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл.144 ЗЗП. Приел е, че процесните договорни клаузи – чл.7 от договора за ипотечен кредит и чл.9.1 от общите условия към него не са индивидуално уговорени, доколкото са част от стандартни, изготвени предварително условия на банката и ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Приел е обаче, че тези клаузи не осъществяват фактическия състав на чл.143, т.9 и т.14 ЗЗП, тъй като ответникът е имал възможност да се запознае с договорните клаузи преди сключването на договора, макар и да не е имал възможност да влияе на съдържанието им, както и поради факта, че в договора за кредит не е предвидено едностранно изменение без основание на предвидените в него характеристики на предоставяната финансова услуга, т.е. изменението е свързано с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Изложил е и съображения за неоснователност на твърденията, че лихвеният процент е променян неправомерно едностранно от банката, като е приел, че според Общите условия в чл.25.3 е уговорено право на банката едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, при наличие на някое от следните условия: При изменение от поне 1% за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; При изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; При изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени на България (CPI); Въвеждане на рестрикции от страна на Централната Банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК; Промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната Банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; При изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната Банка; Съществена промяна в паричната политика на Централната Банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите. С оглед на това е приел, че банката правомерно и в съответствие с нормативните си документи е променяла лихвения процент, а ответникът като кредитополучател се е съгласил с тези условия, подписвайки Общите условия.
По поставения материалноправен въпрос е формирана по реда на чл. 290 ГПК константна практика на ВКС, обективирана в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове. Съгласно тази практика една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Във формираната постоянна практика е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП . В решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП не може да бъде приложена. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Прието е, че разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143, т.7, 10 и 12 ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца. Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо че ощетената при увеличение на цената страна, винаги е по-слабата - потребителят, чиито права са предмет на закрила. Изключението е въведено следователно при презюмирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е. недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП, което следва както от целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка с чл.144,ал.4 ЗЗП - при клауза в потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец предпоставя „методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в договора”. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147,ал.1 ЗЗП. То е гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
Настоящият състав споделя напълно дадените разрешения по поставения правен въпрос.
По основателността на касационната жалба:
По допустимостта на обжалваното въззивно решение и направените във връзка с това оплаквания настоящият състав се е произнесъл в определението по чл.288 ГПК.
С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, въззивното решение е неправилно.
В чл.7 на сключения между страните договор за ипотечен кредит от 28.09.2007г. ответникът като кредитополучател се е задължил да заплаща първоначална лихва за период от 3 години, считано от датата на усвояване на кредита, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, и надбавка в размер на 1,40 процентни пункта, а за останалия срок на кредита се е задължил да заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК Уют. Посочено е, че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора, като към датата на сключване на договора е 4,19 %, а стандартната надбавка е в размер на 4,1 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо 8,29%. В чл.9.1 от Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити, версия септември 2007г., е предвидено, че кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в договора, както и че кредиторът има право да променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателите по подходящ начин. Съгласно чл.25.3 от Общите условия кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, като промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните условия: При изменение от поне 1% за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; При изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; При изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени на България (CPI); Въвеждане на рестрикции от страна на Централната Банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК; Промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната Банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; При изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната Банка; Съществена промяна в паричната политика на Централната Банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите.
Клаузите на чл.7 от договора за кредит, предвиждаща, че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора и на чл.9.1 от Общите условия, предвиждащ, че кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в договора, като кредиторът има право да променя базовия лихвен процент, са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. Промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е посочена методика за промяната му, с която да може да се аргументира основателна причина по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или зависимост от външни фактори съгласно чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, поради което по отношения на тези клаузи посочените изключения не са приложими. В клаузата на т.25.3 от ОУ, на която се е позовал въззивният съд, за да обоснове крайния си извод за неоснователност на възражението на ответника за неравноправен характер на посочените клаузи, се съдържа единствено изброяване на обективните фактори като условия, при които банката може да извърши промяната, но не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за промяната.
По изложените съображения следва да се приеме, че клаузите на чл.7 от договора за ипотечен кредит и на т.9.1. от ОУ са нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство, с протокол на КУАП от 20.03.2008г. е одобрено, считано от 02.04.2008г., увеличение на БЛП на жилищните и ипотечни кредити на физически лица от 4,19% на 4,69%, а с протокол на КУАП от 16.10.2008г., е одобрено, считано от 21.10.2008г., увеличение на същия от 4,69% на 5,69%. С оглед формирания извод за нищожност на клаузите от договора и ОУ, касаещи възможността за едностранно изменение на БЛП, по делото не са събрани доказателства дали към датата на връчване на препис от исковата молба, съдържаща изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съгласно извършените плащания и валидните уговорки между страните са налице неизпълнени задължения, които да са обусловили упражняването на правото на кредитора по т.20.2 от ОУ. За определяне на размера на непогасената, но изискуема с настъпването на падежите на отделните вноски част от кредита е необходимо назначаване на икономическа експертиза, поради което след отмяната на обжалваното решение на основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от въззивния съд.
При новото разглеждане въззивният съд следва да назначи експертиза, която да определи размера на вземането съобразно уговорения в договора размер на възнаградителната лихва и евентуално според преференция по програма ДСК „Уют“, ако такава е ползвана, но без да съобразява измененията в лихвения процент по решения на КУАБ от 20.03.2008г. и от 16.10.2008г.; след определяне размера на задължението вещото лице да посочи направените плащания от кредитополучателя и определи размера на непогасените задължения; да посочи дали към момента на връчване на препис от исковата молба са налице неизпълнени задължения, които да са обусловили упражняването на правото на кредитора по т.20.2 от ОУ; ако такива са налице, да определи размера на дължимите предсрочно изискуема главница, договорна лихва за периода от 12.06.2010г. до 26.08.2011г. и наказателна лихва за периода от 12.05.2010г. до 26.08.2011г.
На основание чл.294, ал.2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе по разноските в исковото производство, включително в касационното производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.3 ГПК

ОТМЕНЯ решение № 1299 от 08.06.2017г. по т.д. № 4859/16г. на САС, 3 състав, с което е потвърдено решение № 5169 от 20.06.2016г. по гр.д. № 66616/2015г. на СГС, ГК, I-1 състав в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД на основание чл.79, ал.1 вр. чл.430, ал.1 и 2 ТЗ сумите 143 239,38 лева- главница, договорна лихва в размер на 13 876,50 лева за периода от 12.06.2010г. до 26.08.2011г., наказателна лихва в размер на 13 372,28 лева за периода от 12.05.2010г. до 26.08.2011г., както и заемни такси в размер на 95 лева, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 26.08.2011г. до окончателното изплащане на сумите, на основание неизпълнение на договор за ипотечен кредит от 28.09.2007г.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: