Върховен касационен съд

2



О П Р Е Д Е Л Е Н И Е



№ 488
София, 29.10.2018 г.



В ИМЕТО НА НАРОДА



Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ

като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 1305 по описа за 2018 г. приема следното:


Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 8151 от 20.12.2017 г. и молба- уточнение № 496 от 22.01.2018 г. на А. Н. И., М. Ю. И. и Н. А. Н. (малолетен и представляван от неговите родители и законни представители А. Н. И. и М. Ю. И.) срещу решение № 290 от 17.11.2017 г. по гр.д.№ 222 от 2017 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение, с което е обезсилено решение № 96 от 08.08.2016 г. по гр.д.№ 288 от 2014 г. на Тервелския районен съд в частта, с която е признато на основание чл.194, ал.2 ГПК, че представеният от ищците нотариален акт № 360, том I, дело № 493 от 28.02.1995 г. на Тервелския районен съд е нищожен, поради което е изключен от доказателствата по делото и е признато за доказано оспорването на истинността на представено писмено доказателство-пълна история на имот № 021019 към 19.10.2015 г.- нива с площ 24,995 дка, в частта му относно записването по т.2 от същото, поради което го изключва от доказателствата по делото.
Обжалват решението и в частта му, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за допускане до делба на четирите делбени имота /1. дворно място с площ от 1520 кв. м., съставляващо парцел X, пл.№ 185 в кв.17 по регулационния план на [населено място], [община], 2. дворно място с площ от 1070 кв. м., съставляващо УПИ X-185 в кв.16 по регулационния план на [населено място], общ. Т., ведно с построеното в него жилище със застроена площ от 65,00 кв.м., 3. нива с площ от 25,010 дка, представляваща имот № 012002 по земеразделителния план на землището на [населено място], [община] и 4. нива с площ от 24,995 дка, представляваща имот № 021019 по земеразделителния план на землището на [населено място], [община]/ между съделителите Ф. С. С., М. С. Д., Д. С. Д., Н. С. З., Р. С. И., Р. С. М., А. С. Д. и Н. А. Н. при следните квоти: за първите два имота: по 1/7 ид.ч. за първите седем съделителя като деца на наследодателите им С. С. Д., починал на 04.12.2002 г. и С. Х. Д., починала на 31.01.2013 г., за третия имот: по 1/8 ид.ч. за първите шест съделителя и 2/8 ид.ч. за съделителя А. Д. и за четвъртия имот: по 1/8 ид.ч. за първите шест съделителя и 2/8 ид.ч. за съделителя Н. А. Н..
Обжалва се решението и в частта за отмяна на основание чл.537, ал.2 ГПК на издадените в полза на А. С. Д. констативни нотариални актове: 1.нотариален акт № 6, том III, рег. № 2310 по нот.д. № 318 от 09.07.2013 г., 2.нотариален акт № 74, том III, рег. № 286 по нот.д. № 262 от 19.06.2014 г. и 3.нотариален акт № 71, том II, рег.№ 1018 по нот.д.№ 227 от 11.04.2014 г. до размер на притежаваните от ищците идеални части от делбените имоти.
В касационната жалба се твърди, че решението на Добричкия окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуални норми и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с посочена практика на ВКС /решение № 66 от 25.04.2013 г. по гр.д.№ 807 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 296 от 20.12.2017 г. по гр.д. № 784 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 135 от 03.06.2010 г. по гр.д.№ 820 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 151 от 29.10.2015 г. по гр.д.№ 2271 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о, решение № 770 от 05.11.2010 г. по гр.д.№ 173 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 193 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 1068 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о / по следните правни въпроси:
1. Допустимо ли е съдът да се произнесе с диспозитива на решението по редовно открито производство по оспорване на документ и представлява ли такова произнасяне свръхпетитум?
2. Представлява ли валидно доказателство за материалноправната легитимация на ищците представения препис от магнитен носител на протоколно решение на поземлената комисия, чийто оригинал не съществува и което не съдържа необходимите подписи на председател, секретар и членове?
3. Подписите на председателя и секретаря на поземлената комисия представляват ли необходими реквизити за валидността на решението на поземлената комисия като решение на колективен орган ?
По втория от поставените въпроси се сочи евентуално наличието на основание за допускане по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Твърди се и че въззивното решение е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.
В писмен отговор от 02.03.2018 г. съделителите Ф. С. С., М. С. Д., Д. С. Д., Н. С. З., Р. С. И. и Р. С. М. оспорват касационната жалба. Молят касационната жалба да не бъде допускана до касационно разглеждане или евентуално- да бъде оставена без уважение. Претендират за направените пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по основанията за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делба на процесните имоти между Ф. С., М. Д., Д. Д., Н. З., Р. И., Р. М., А. Д. и Н. Н. при посочените квоти, въззивният съд е приел, че между съделителите е възникнала съсобственост на основание наследствено правоприемство и транслативни сделки с идеални части от сънаследствените имоти в полза на трето лице. Наследодателят на ищците и на ответника А. С. Д.- С. С. Д. е притежавал правото на собственост върху процесните имоти на основание давностно владение (за дворните места) и реституция (за земеделските земи), което след смъртта му през 2002 г. е преминало в патримониума на наследниците му по закон: неговата съпруга С. Х. Д. (починала през 2013 г.) и неговите деца- ищците по делото, сега ответници по касационната жалба и ответника А. С. Д..
Прието е за недоказано от събраните гласни доказателства А. Д. да е упражнявал фактическата власт върху делбените имоти, за които се е снабдил с констативни нотариални актове, изключително за себе си с намерението да ги свои и да е довел това свое намерение до знанието на останалите сънаследници.
По отношение на процесните земеделски земи е прието за неоснователно твърдението на касаторите, че не е възникнала съсобственост по наследство, понеже по отношение на наследодателя С. Д. не е налице твърдяното придобивно основание- реституция, тъй като представеното по делото копие от решение № 2 от 24.06.1992 г. на Общинска служба по земеделие- [населено място] било нищожно, като несъдържащо подписите на издателите му и не представлявало действителен административен акт, който да породи присъщото му гражданскоправно действие за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ. Според съда, представеният официално заверен препис на решението на ОбСЗ- [населено място], като официален документ, се ползва с присъщата материална доказателствена сила и в тежест на оспорващата страна е да докаже, че е неистински, каквото доказване в производството по чл.193, ал.2 ГПК не е сторено.
Приети са за неоснователни и направените във въззивното производство възражения, че решението не легитимира наследодателят С. Д. като собственик, понеже било постановено от орган, конституиран не по надлежния ред и в незаконен състав и процедурата по реституция не била проведена, предвид на това че при постановяването на решението на ОбСЗ не е имало влязъл в сила план за земеразделяне на [населено място]. Според съда, разпоредбата на чл.60, ал.4 ППЗСПЗЗ определя състава, реда и органа, който назначава поземлените комисии /ОбСЗ/, но не регламентира необходимия брой членове, които заседават при вземане на решение. Твърдението, че планът за земеразделяне не е влязъл в сила към момента на постановяване на решението на ОбСЗ- [населено място] от 24.06.1992 г., също е прието за недоказано. В самото решение за възстановяване на собствеността процесните земеделски земи били описани като номера на парцели, посочено част от кои масиви са, кои са техните граници и съседи- също с номера, което сочело, че към момента на постановяване на решението на ОбСЗ- [населено място] такъв план е бил приет и одобрен. Като допълнителен аргумент, въззивният съд е посочил, че дори планът за земеразделяне да е влязъл в сила в по-късен момент от постановяване на решението на ОбСЗ- [населено място], това не прави решението нищожно и не е пречка за придобиване на имота по реституция, понеже титул за собственост е решението на поземлената комисия, а планът за земеразделяне е от значение само за индивидуализация на имота и за настъпване на конститутивното действие на решението, което към момента на завеждане на исковото производство за делба е настъпило.
За да обезсили първоинстанционното решение частично /в частта му, с която е признато на основание чл.194, ал.2 ГПК, че представеният от ищците нотариален акт № 360, том I по нот.д.№ 493 от 28.02.1995 г. на Тервелския районен съд е нищожен и е признато за доказано оспорването на истинността на представеното писмено доказателство- пълна история на имот № 021019 към 19.10.2015 г. за нива с площ 24,995 дка, в частта му относно записването по т.2 от същото/ въззивният съд е приел, че в тази част произнасянето на първоинстанционният съд е свръхпетитум и че по направеното оспорване съдът е дължал произнасяне само в мотивите си, но не и в диспозитива на решението.

При така изложените мотиви не са налице основания за допускане на касационно обжалване на това решение по поставените от касаторите въпроси:
1. Първият от поставените въпроси /допустимо ли е съдът да се произнесе с диспозитива на решението по редовно открито производство по оспорване на документ и представлява ли такова произнасяне свръхпетитум/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда в решението за допускане на делбата. Макар въззивният съд да се е произнесъл по този въпрос /като е обезсилил решението на първата инстанция, с което е постановен изричен диспозитив по направените оспорвания от страна на ответниците по реда чл.194, ал.2 ГПК на представените в делбеното производство писмени доказателства/, решаващата му воля, относно това следва ли да се допусне делба на описаните в исковата молба четири имота и при какви квоти, не е обусловена от приетото за недопустимо произнасяне от районния съд в тези части на решението. Въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция за допускане на делбата, приемайки че при условията на пълно и главно доказване ищците са установили възникналата между тях и касатора Н. А. Н. съсобственост по отношение на нива с площ от 25,010 дка и нива с площ от 24,995 дка, за която е проведено реституционно производство, приключило с издаване на решение на ОбСЗ- [населено място], което решение е валидно и законосъобразно и е породило своето реституционно действие. За този извод на въззивният съд без правно значение е дали издаденият въз основа на това решение констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 360, том I по нот.д.№ 493 от 28.02.17995 г. е нищожен, нито дали е установена неистинността на представеното писмено доказателство- пълна история към 19.10.2015 на имот № 021019- нива с площ 24,995 дка, в частта му относно записването по т.2 от същото.
2. По втория поставен въпрос /представлява ли валидно доказателство за материалноправната легитимация на ищците представения препис от магнитен носител на протоколно решение на поземлената комисия, чийто оригинал не съществува и което не съдържа необходимите подписи на председател, секретар и членове/ не са налице релевираните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следнотно: Като титул за собственост в производството за допускане на делба, ищците са представили официално заверен от Общинската служба по земеделие- [населено място] препис на копие от издаденото на наследодателя С. Д. решение от 24.06.1992 г., с което е възстановено правото му на собственост върху да от процесните имоти. За него въззивният съд е приел, че има силата на официален документ, неоспорен от насрещната страна. Обстоятелството, че представения препис не носи подписите на своя издател, е счетено за ирелевантно за валидността на решението на ОбСЗ, понеже преписът е снет от електронен документ на магнитен носител, който не съдържа подписи, а след като на собственика на възстановения имот се връчи оригиналът на решението, при административния орган може да остане екземпляр от него, който не носи подпис на издателя. Поради това от значение за валидността на решението, според съда, е дали подпис носи оригиналният документ, а не неговия препис, а възражение за липса на такова решение или за неговата нищожност касаторите не са релевирали. В този смисъл е прието, че представеното копие на решението на ОБСЗ е годно доказателство за легитимацията на ищците като съсобственици.
Решението в тази му част не противоречи на сочената практика по чл.290 ГПК. В решение № 151 от 29.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2271 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че принципно положение е преписите от документи да се издават само въз основа на оригинала. След като няма оригинално решение като административен акт, не е възможно и да се издаде заверен препис от него. Предвид изводите на съда, че по настоящото дело не се твърди липсата на издадено оригинално решение или неговата нищожност, цитираната практика е неотносима към конкретния случай.
Искането за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос се обосновава и с приложното поле на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За да е налице това основание, трябва разглеждането на въпроса да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване на правната разпоредба съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за създаването на практика по прилагането на законите, когато те са непълни, неясни или противоречиви. Видно от сочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и в молбата- уточнение аргументи, това основание не е налице. От една страна касаторите твърдят, че по въпроса е създадена практика, на която се позовават и с която аргументират тезата си за наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От друга страна- не твърдят наличието на обстоятелства, които да налагат промяната или осъвременяването на тази съдебна практика с оглед настъпили промени в обществените условия.
3. Третият поставен въпрос /подписите на председателя и секретаря на поземлената комисия представляват ли необходими реквизити за валидността на решението на поземлената комисия като решение на колективен орган/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. В него, напълно в съответствие с практиката на ВКС /например № 327 от 10.02.2012 г. по гр.д.№ 1588 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о./ въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответниците, сега касатори, за недействителност на решението на ОбСЗ- [населено място] от 24.06.1992 г. като постановено от орган, конституиран не по надлежния ред и заседаващ в незаконен състав с аргумент, че действащата към момента на издаване на това решение разпоредба на чл.60, ал.4 ППЗСПЗЗ определя състава на поземлените комисии, които са се назначавали и уволнявали от министъра на земеделието, но не регламентира в какъв състав комисиите следва да заседават при вземане на решенията. Въззивният съд не се е произнасял относно това от кого е следвало да бъде подписано решението на ОбСЗ- [населено място] и съответно дали то носи подписите на председателя и на секретаря на ОбСЗ. Той и не е бил длъжен да се произнася по този въпрос предвид обстоятелството, че по делото не е било представено оригиналното решение на ОбСЗ- [населено място] от 24.06.1992 г., а негов официално заверен препис, който не е подписан, но който, според съда, се ползва с присъщата материална доказателствена сила на официалните документи и като такъв доказва, че оригиналното решение е подписано от председателя и секретаря на ОбСЗ- [населено място] /тъй като оспорващата страна, в чиято тежест е било това, не е доказала в производството по чл.193, ал.2 ГПК, че този документ е неистински/.

Не е налице поддържаната от касаторите предпоставка по чл.280, ал.2 предложение трето ГПК за допускане на касационно обжалване. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост.
Сочените от касаторите пороци на съдебният акт не покриват критериите на чл.280, ал.2, предложение трето ГПК. Решението не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за наследството /ЗН/, на Закона за собствеността /ЗС/ и на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Доводите, че в нарушение на правилата на формалната и правна логика въззивният съд е приел, че ищците са представили необходимите и годни доказателства за установяване на правото им на собственост върху спорния имот, аргументират наличие на основание за неправилност на решението, което е основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Добричкия окръжен съд не следва да се допуска.
Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 500 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 290 от 17.11.2017 г. по гр.д. № 222 от 2017 г. на Добричкия окръжен съд, гражданско отделение.

ОСЪЖДА А. Н. И., М. Ю. И. и Н. А. Н. и тримата със съдебен адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес]0, чрез адв.Е. Ф. да заплатят на Ф. С. С., М. С. Д., Д. С. Д., Н. С. З., Р. С. И. и Р. С. М. всички със съдебен адрес: [населено място], ул.“Д-р К.С.“ № 5, ет.1, кантора № 4, чрез адв.Т. А. Т. на основание чл.78 ГПК сумата 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.