Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на петнадесети юли две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ

изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч.т.дело № 1085/2022 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на А. Г. А.-П. и Х. З. П., срещу определение от 09.02.2022 г. по в.гр.д. № 2486/2021 г. на Софийски градски съд.
Ответникът по частната жалба – „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място], чрез пълномощника си – адв. М. Я. оспорва жалбата, поддържайки лаконично, че цитираната от жалбоподателя европейска практика е неприложима.
Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното:
С определението, предмет на обжалване, състав на СГС е оставил без уважение подадената от А. Г. А.-П. и Х. З. П. молба за изменение на постановеното въззивно решение, в частта му за разноските. Молителите са обосновали искането си с разрешения дадени с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз. За да постанови този резултат, съдът приел, че не е налице нормативно предвидено изключение от общия принцип на чл. 78 ГПК и че националната уредба не прави разграничение относно начина на разпределяне на отговорността за разноски в съдебните производства съобразно страните и предмета на делото. Отчитайки нормата на чл. 633 ГПК, придаваща задължителна сила на решенията на СЕС по тълкуване на правото на ЕС за националните юрисдикции, решаващият въззивен състав е мотивирал, че в случая не е налице практическа невъзможност или прекомерна трудност в упражняване на правото на ищците /потребители/ да искат връщане на плащанията, извършени въз основа призната за неравноправна клауза в договора за кредит. Посочено е още, че предявените реституционни претенции частично били отхвърлени поради изтичане на петгодишния давностен срок по отношение на тях, който резултат ищците са могли разумно да съобразят.
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване валидно определение.
Частните жалбоподатели излагат несъгласие с гореизложените изводи на съда, акцентирайки върху разбирането си, че с възлагането в тежест на потребителя на разноски по дела за връщане на даденото по обявена за неравноправна клауза се създават неоснователни пречки пред упражняване на правата на потребителите, което от своя страна стимулира кредитните институции да включват неравноправни клаузи в договорите си. Отново се позовава на решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз, с което е изяснено, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Частната жалба е основателна.
Разбирането на решаващият състав за неотносимост на решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз към настоящия спор е неправилно. Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за връщане на платена без основание възнаградителна лихва по договор за ипотечен кредит въз основа на клауза, обявена за нищожна като неравноправна. С решение № 265239/05.08.2021 г. по в.гр.д. № 2486/2021 г. на СГС е прието, че клаузата за лихви по т. 11.1.3 от раздел II по сключения между страните договор за банков и ипотечен кредит № TR70668688 от 10.10.2007 г. е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Претенцията за възстановяване на недължимо платените въз основа нищожната клауза лихви обаче е уважена за сумата 10669,16 лв., частично от пълния претендиран размер от 12301,38 лв., тъй като за горницата съдът е приел, че искът е погасен по давност. Съдът е разпределил отговорността за разноските между страните, съобразно общото правило на чл. 78, ал. 3 ГПК – съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Предметът на делото изцяло попада в обхвата на въпросите, намерили отговор с решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз. В т. 96 от решението СЕС е приел за необходимо да се произнесе по въпроса дали е съвместимо с принципа на ефективност, възлагането на потребителя на съдебните разноски в зависимост от върнатите му суми, при положение, че искът му е уважен в частта относно неравноправния характер на спорната клауза. В т. 95 от решението е обосновано, че разпределянето на разноските по съдебно производство пред националните юрисдикции попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, при условие че са спазени принципите на равностойност и на ефективност. Съобразявайки принципа на ефективността, СЕС е приел, че обвързването на разпределението на съдебните разноски в това производство само с недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, може обаче да възпре потребителя да упражни посоченото право, предвид разноските, до които води предявяването на иск по съдебен ред /т. 98 от решението/. С оглед на всички изложени съображения СЕС е решил, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния ѝ характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Горепосоченото решение е следвало да бъде съобразено от състава на СГС. Директивата по правило няма директен ефект в правоотношението между частните лица. Но, по въпроса за нейното приложение е формирана константна практика на ВКС, споделена и от настоящия състав / напр.решение № 2/17.03.2021 г. по т.д. № 2364/2019 г. на ВКС, II т.о.и др. /, съгласно която е налице задължение на националния съдия, произтичащо от задължението за лоялно сътрудничество на държавите-членки, предвидено в чл. 4, пар. 3 от ДЕС, да тълкува нормите на вътрешното законодателство съответно на тълкуването на актовете на Европейския съюз, включително така както е извършено в решенията на Съда на Европейския съюз и с оглед целите, които са предвидени за постигане от посочената директива. Това задължение е разяснено и в практиката на СЕС/ напр. решението по делото Von Colson, посочващо, че всички директиви създават „задължение за националния съдия да даде на закона, приет в изпълнение на директивата тълкувание и приложение, съобразно изискванията на Общностното право“, както делото Marleasing , съгласно което „националните юрисдикции са длъжни при тълкуване на разпоредбите на националното си право – предварително или/и последващо да го тълкуват, доколкото е възможно, в светлината на буквата и духа на директивата, с оглед постигането на определените в нея цели и в изпълнение на чл. 289 от ДЕИО“.
По настоящото дело е уважен установителен иск за нищожност на договорна клауза поради нейния неравноправен характер, но частично е отхвърлен искът за възстановяване на недължимо платените суми, като отговорността за разноски е разпределена само въз основа на недължимо платените суми, чието връщане е разпоредено, съобразно уредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК. Както е прието в решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз, подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, поради което същата не е съобразена с европейското законодателство и не следва да се прилага в конкретния случай. Даденото разрешение съобразно нормата на чл. 633 ГПК следва да бъде съобразено от националните съдилища, независимо че е постановено по преюдициално запитване, отправено от друга юрисдикция /в този смисъл и формираната практика на ВКС- определение № 262/11.08.2020 г. по ч.т.д. № 844/2020 г. на ВКС, I т.о./
С оглед изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено а по същество следва да бъде оставена без уважение молбата на банката за присъждане на разноски за отхвърлената част на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОТМЕНЯ определение от 09.02.2022 г. по в.гр.д. № 2486/2021 г. на Софийски градски съд и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА :
ИЗМЕНЯ решение № 265239/05.08.2021 г. по в.гр.д. № 2486/2021 г. на СГС в частта за разноските, като:
ОТМЕНЯ решение № 265239/05.08.2021 г. по в.гр.д. № 2486/2021 г. на СГС, III-Б състав, В ЧАСТТА , с която А. Г. А.-П. и Х. З. П. са осъдени да заплатят на „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство за възнаграждения за вещи лица и възнаграждение за един адвокат в размер на 510.84 лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 32.64 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 191.60 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНВЯВА :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място], за присъждане на съдебно-деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за първоинстанционното и въззивното производство като неоснователно.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: