Върховен касационен съд

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи февруари две хиляди и дванадесета година, в състав :



ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ПАВЛИНА ПАНОВА
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА



при секретаря Лилия Гаврилова
и в присъствието на прокурора Руско Карагогов
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 2989/2011г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационни жалби, срещу въззивно решение № 259 от 11.07.2011г., постановено по внохд № 482/11г. по описа на САС, както следва:
-жалба от адв.Г., защитник на подсъдимия С. Ф.. В жалбата се изтъкват касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подзащитния му;
-жалба от подсъдимия В. Д., чрез защитника му адв.Т. с оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и такива на процесуалните правила.Прави се искане в условията на алтернативност, а именно за оправдаване на подсъдимия Д. или връщане на делото за ново разглеждане;
-жалба от подсъдимия В. Д. с аналогични оплаквания и искания, като тези в жалбата, подадена чрез защитника му.
В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Адвокат Г., защитник на подсъдимия С. Ф. поддържа касационната жалба , с релевирани основания по чл348, ал.1, т.1 и 2 от НПК.Твърди, че отношенията на подсъдимите и така наречен „пострадал” са в сферата на гражданскоправните и не могат в един момент да преминат в наказателноправни, както е приел САС.Като процесуално нарушение се сочи ограничаване възможността на подсъдимия за последна дума.
Адвокат Т., защитник на подсъдимия В. Д. поддържа жалбата по изложените в нея съображения.Оплакванията, които се правят са за нарушение на материалния закон, както и процесуалния такъв. Процесуалните нарушения са досежно липсата на мотиви и нарушаване правото на защита, а нарушенията на материалния закон се свързват с ангажиране наказателната отговорност на подзащитния му при установени граждански правоотношения и липсата на доказателства за извършено от него престъпление.Моли за признаване на подс.Д. за невиновен или връщане на делото за ново разглеждане.
Повереникът на частния обвинител, адв.Я. оспорва касационните жалби и моли да бъдат оставени без уважение.Изразява становище, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно.
Подсъдимият С. Ф. моли за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.
Подсъдимият В. Д. моли за отмяна решението на Софийски апелативен съд.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
С присъда № 231 от 21.06.2010г., постановена по нохд №505/10г., СГС е признал подсъдимия С. Х. Ф. за виновен в това, че през периода от м.март 2000г. до 20.01.2003г., в [населено място], в съучастие с В. Д., като съизвършители, с цел да набави за себе си и за Д. имотна облага, възбудил и поддържал у Т. Л. Т. заблуждение и с това му причинил имотна вреда в размер на 27 823,79лв., представляваща равностойността на 14 330щ.д., като вредата е в големи размери, поради което и на основание чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението с изпитателен срок от пет години.
Със същата присъда, подсъдимият В. П. Д. е признат за виновен в това, че през периода от м.март 2000г. до 20-01.2003г., в [населено място], в съучастие със С. Ф. , като съизвършители, с цел да набави за себе си и за Ф. имотна облага, възбудил и поддържал у Т. Л. Т. заблуждение и с това му причинил имотна вреда в размер на 27 823,79лв., представляваща равностойността на 14 330щ.д., като вредата е в големи размери, поради което и на основание чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години, като на основание чл.66 от НК е отложил изпълнението с изпитателен срок от пет години.
Двамата подсъдими са били признати за невиновни в това да са използвали неопитността, неосведомеността и заблуждението на Т. Т., както и да са извършили престъплението през периода втората половина на м.ноември 1999г. - м.март 2000г., поради което и на основание чл.304 от НПК са оправдавани по тези обвинения.
Подсъдимият Т. Н. Т. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал., вр. ал.1 от НК.
В тежест на подсъдимите Ф. и Д. са били възложени деловодните разноски.
С въззивно решение № 458 от 17.12.2010г., постановено по внохд № 662/11г., Софийският апелативен съд е потвърдил, атакуваната пред него първоинстанционна присъда.
С решение № 249 от 17.05.2011г., постановено по н.д. №1395/11г., ВКС, НК- ІІ н.о. е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане.
С решение № 259 от 11.07.2011г., САС, НО-8 въззивен състав е потвърдил първоинстанционната присъда на СГС.

І.По отношение на твърденията за допуснати процесуални нарушения.
1.В трите касационни жалби се поддържат идентични оплаквания за нарушение правото на защита на двамата подсъдими, изразяващо се в лишаване им от право на последна дума пред въззивната инстанция. Това оплакване не намира доказателствена опора в материалите, съдържащи се в кориците на делото.Съдебният протокол, отразяващ проведеното на 22.06.2011г. открито заседание на апелативната инстанция установява по несъмнен начин, че на подсъдимите е била предоставена последна дума, при което те са отправили искане към съда, а именно да бъдат оправдани. Данните от съдебния протокол, който е изготвен в съответствие с изискваният на чл.311 от НПК, установяват по категоричен начин, че въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл.333, ал.3 от НПК и не е лишил подсъдимите от възможността след завършване на съдебните прения, в последната си дума да изразят своето окончателно отношение към обвинението.

2.Въззивната инстанция не е допуснала нарушения на правилата, касателно съдържането на въззивния съдебен акт.Последният е в унисон с изискваният на чл.339 от НПК.Съдът е изпълнил указанията, дадени с отменителното решение за извършване оценка на доказателствената съвкупност, каквато изцяло е липсвала при предходното въззивно разглеждане на делото.Анализът на доказателствата, направен от съда е правилен, задълбочен и съответен на изискванията, визирани в разпоредбите на НПК.Това от своя страна е обусловило и вярно установяване на фактите, които имат релевантно отношение за правилното прилагане на материалния закон.Тук е мястото да се посочи, че касаторите не оспорват правилността на установената фактология, която както беше отбелязано, е вярно изведена от доказателствената съвкупност.

3.Възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения при изготвяне на обвинителния акт, са били обсъдени от въззивния съд, който правилно е приел, че допуснатата неточност при формулиране на обвинението , с включване в правната квалификация на деянието на конкуриращите се състави на чл.209, ал.1 и ал.2 от НК е било отстранено с първоинстанционната присъда, с която подсъдимите са оправдани по обвинението по чл.209, ал.2 от НК.Правото на защита на подсъдимите не е било нарушено, тъй като същите в хода на наказателното производство са имали възможност за адекватна защита срещу ясно възведените в обвинителния акт фактически положения.

ІІ.По отношение на твърденията за нарушения на материалния закон.

1. Във връзка с оплакванията на касаторите за неизпълнение на указанията, дадени от ВКС по приложението на материалния закон, е необходимо да се отбележи, че изложените от предходния състав на настоящата инстанция разсъждения във връзка с правилното тълкуване на относимите институти на гражданското право, касаещи настоящият казус, неправилно се възприемат от страните като указания по приложението на материалния закон. Същите, както е отбелязано, са в принципен аспект, тъй като пълната липса на доказателствен анализ е препятствала възможността за надлежна проверка на правните изводи.

2. По делото е безспорно установено, че подсъдимият Ф. се е договорил да даде на свидетеля Т. сумата от 6 000 щатски долара, при условие, че той му прехвърли собствеността на апартамента си, находящ се в [населено място],[жк], бл.57. Непосредствено преди сключване на прехвърлителната сделка, подсъдимият Ф. уведомил пострадалия Т., че поради лични причини собствеността на посочения апартамент ще се прехвърли не на него, а на неговия приятел подс.В. Д., но финансовите отношение оставали в сила между двамата. В резултат на тези уговорки, пострадалият получил сумата от 6 000щ.д. и на 03.12.1999г. между него и съпругата му от една страна и подс. Д. от друга били сключени два договора-договор за покупко-продажба на горепосочения апартамент и предварителен договор за обратно изкупуване на същия имот. В предварителния договор било уговорено, че св.Т. следва да заплати сумата от 13 200долара, на месечни вноски за срок от една година, с което той ще постигне обратното прехвърляне на собствеността върху жилището си. Сумата била формирана като сбор от получения от св.Т. заем от подс.Ф. в размер на 6 000щ.д. и 10% лихва за период от една година. Съгласно чл.2, ал.3 от предварителния договор, в случай, че купувачът/свидетелят Т./ не заплати договорената цена до 03.12.2000г. или забави две от вноските, договорът се счита за автоматично прекратен. Платените до момента авансови суми остават в полза на продавача/подсъдимия Д./. Не се спори, че нотариалното прехвърляне на собствеността на жилището от св.Т. на подс.Д. е следвало да послужи като обезпечение за връщане на дадения от подс.Ф./в качеството на физическо лице/ заем от 6 000щ.д. Свидетелят Т. внесъл първата сума от 600щатски долара на 02.03.2000г., като съгласно клаузите на договора той би следвало да направи първите вноски на 03.01.2000г. и на 03.02.2000г. Междувременно подс.Д. на 10.02.2000г. депозирал молба до СРС за издаване на изпълнителен лист за въвод във владение, след което било образувано и изпълнително дело. Последвали няколко въвода, спирани поради постигнато споразумение за внасяне на поредните вноски. На 14.02.2001г. бил насрочен въвод във владение, при който подсъдимият Д. и съдия-изпълнител посетили апартамента, обитаван от Т., но след като подс.Д. получил от него сумата от 1940щ.д., въводът бил отложен. Също така е установено, че след първата вноска, пострадалият продължил с различна ритмичност да внася суми по договора, тъй като подсъдимият Ф. го уверил, че независимо от клаузата на чл.2, ал.3 от предварителния договор, той може да продължи да се издължава , включително и след изтичане на уговорения краен срок. На 05.04.2001г., Т. издължил общо сумата от 14 330щ.д. След внасянето на тази сума, пострадалият поискал от подс.Ф. да бъде финализирана сделката по обратно изкупуване на апартамента, който той продал на подс.Д., като Ф. дал обещание затова, но след изплащане на още 4 000щ.д., като с времето тази сума нараснала на 10 000щ.д. Освен към подс.Ф., пострадалият Т. отправил горните претенции и към подсъдимия Д., който му заявил, че не желае да се занимава с тези въпроси, тъй като вече бил станал съдия. На 11.12.2002г. свидетелят Т. и семейството му били принудително извадени от жилището, а подс.Д. въведен във владение. На 19.02.2003г. подс.Д. продал апартамента на св.К..
При горните фактически констатации, направени от решаващите съдилища, последните са извели и правилни правни изводи, а именно, че двамата подсъдими са осъществили за времето от м.март 2000г. до 20.01.2003г. състава на престъплението по чл.210, ал.1, т.5, вр. чл.209, ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК, като единствено настоящият състав намира за незаконосъобразни изводите за участие на подс.Д. в осъществяване на изпълнителното деяние-въвеждане в заблуждение.
Правилно въззивната инстанция е приела, че уговорената прекратителна клауза в чл.2, ал.3 от предварителния договор е напълно действителна, предвид принципа, залегнал в разпоредбата на чл.9 от ЗЗД за автономия на волята на страните при определяне съдържанието на договора.Това не се променя и от факта, че страните са договорили платените до момента на прекратяването суми да останат в полза на продавача, която клауза е в противоречие на закона. Също така, настоящият състав на касационната инстанция споделя изложеното във въззивния акт разбиране за разграниченията между различните способи за преустановяване действието на един договор и в частност на хипотезите за прекратяването му, което е по-широко понятие от това за разваляне на същия. Последното е само една от възможните причини за прекратяване на облигационната връзка, като при договорите, които нямат вещно прехвърлителен ефект, какъвто е процесният предварителен договор, настъпва като последица от едностранното изявление на изправната страна по договора. В тази връзка следва да се посочи, че разпоредбата на чл.87 от ЗЗД е диспозитивна по своя характер и не изключва възможността страните да уговарят , че развалянето на договора може да стане без даване на нов срок или дори автоматично, без отправяне на изявление.Освен практиката и доктрината приема, че разпадането на облигационната връзка може да бъде най-напред последица от изрично съглашение, постигнато между самите страни още при договарянето, каквато клауза се приема за допустима.
Поначало, наличието на облигационен договор е способ за осъществяване на престъплението измама, когато той се използва за въвеждане в заблуждение на лицето, което извършва имуществено разпореждане в полза на дееца или други лице, от което се причиняват вреди на измамения или другиму.За разлика от гражданската измама, при наказателната такава деецът от самото начало на сключване на договора няма намерение да изпълни поетите ангажименти. В настоящото производство не сме изправени пред подобна хипотеза, поради което правилно решаващите съдилища са приели, че взаимоотношенията на подсъдимите и пострадалия от момента, в който последният се е свързал с подс.Ф., сключил е с подс.Д. горепосочените договори до 02.03.2000г., когато вече са налице две забавени вноски, са в сферата на гражданскоправните отношение.Известна непрецизност съдържа твърдението, че след това отношенията са преминали в наказателноправни. Последните в случая възникват и се развиват от момента, в който предварителният договор е следвало да се счита за прекратен и са обусловени не от самата клауза на договора, с която да е възбудено и поддържано заблуждение у пострадалия, а от поведението и действия на двамата подсъдими, които са причина за неизпълнението й, и именно тези техните действия са измамливи по своя характер.След 02.03.2000г. е отпаднало правното основание за внасяне на суми по предварителния договор от страна на пострадалия, като за подсъдимите е съществувала възможност да предприемат действия, които да доведат до въвод във владение на имота, придобит от Д. чрез покупко-продажба.Независимо от това, те продължили да получават суми от пострадалия, като подс.Ф. го убеждавал, че може да продължи да се издължава, без оглед на клаузата за прекратяване на договора, което създало убеждение в Т., че той действително продължава да изпълнява договореното с предварителния договор и така ще си върне обратно собствеността върху имота. Това първоначално въвеждане в заблуждение е било поддържано до 20.01.2003г, като подсъдимият Ф. е убеждавал пострадалия, че собствеността върху апартамента му ще бъде прехвърлена обратно, но той следва да продължи да се издължава независимо от изтеклия първоначално срок на договора, независимо от предприетите от подс.Д. действия при съдия-изпълнител, както и от извършения въвод във владение на Д.. Действия по поддържане на формираното в пострадалия заблуждение са извършени и от подс.Д.. Последният на 10.02.2000г./още преди фактическото плащане на първата вноска от пострадалия/ подал молба в СРС за издаване на изпълнителен лист на основание чл.237б от ГПК/отм./.След това било образувано изпълнително дело, по което били насрочвани няколко въвода, но впоследствие спирани поради постигнато споразумение, след като подсъдимият внасял поредни вноски, една от който - за сумата от 1940щ.д. била получена лично от подс.Д.. Стигнало се и до принудително изваждане на семейството на пострадалия от жилището, като подс.Д. бил въведен във владение.Това станало след като св.Т. вече бил издължил договорената сума от 14 330щ.д. и когато той отправил претенция за обратно прехвърляне на имота, подс.Ф. му поискал нова сума, а подс.Д. заявил, че вече е съдия и не може да се занимава с неговите претенции, след което продал жилището.
От гореизложеното е видно, че двамата подсъдими са извършили действия, мотивирали пострадалия да счита, че предварителният договор продължава да действа и, че той ще получи обратно жилището си след като изплати договорената сума, което от своя страна го е мотивирало да прави съответните вноски през инкриминирания период. Настоящата инстанция, проследявайки в хронологически аспект действията на подсъдимите счита, че същите по несъмнен начин установяват осъществяване от обективна страна на двете изпълнителни деяния на престъплението по чл.209, ал.1 от НК от страна на подс.Ф., а по отношение на подсъдимия Д. само на едно от тях, а именно поддържане на възбуденото заблуждение. Последният извод не се променя от факта, че пострадалият е комуникирал преимуществено с подс.Ф., а с подс.Д. е имал само няколко срещи, при които няма данни за вербално въздействие върху пострадалия. От значение е обстоятелството, че обективните действия на подсъдимия Д. са от естество, което наред с обещанията на другия подсъдим утвърждават, създадената в пострадалия увереност, че ще получи жилището си, ако изплати договорената в предварителния договор сума. Наличието на съучастническа престъпна дейност, като съизвършители между двамата подсъдими не изисква тяхното участие едновременно и в двете изпълнителни деяния. За ангажиране на наказателната им отговорност е достатъчно, и само единият от тях да е възбудил заблуждение у пострадалия, а другият да е участвал в неговото поддържане. Следва да се отбележи, че правилно съдилищата са преценили, че имотната вреда като елемент от състава на престъплението „измама” за пострадалия е досежно платените 14 330щ.д, с левова равностойност от 27 823,79лева.
Неоснователно е твърдението на защитниците за недоказаност на субективната страна на инкриминираното престъпления, която изисква наличие на пряк умисъл и специална цел. Това е така, тъй като от горепосочените обективни действия, предприети от подсъдимите от момента, в който се е задействала прекратителната клауза на предварителния договор, прецени в тяхната взаимна връзка сочат на съзнание при тях затова, че вследствие на въздействието им върху пострадалия Т. у него е възникнала неправилна представа за продължаващи облигационни отношения между тях, която те поддържат във времето. Освен това подсъдимите са предвиждали, че той ще извърши акт на имуществено разпореждане, в резултат на което ще претърпи имотна вреда, както се е и случило. Доказана е и целта, която са имали, а именно да се облагодетелства неправомерно.
Всичко изложено по-горе сочи, че при постановяване на съдебния си акт, апелативният съд не е допуснал нарушения на материалния закон, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.
В касационните жалби не се правят оплаквания за явна несправедливост на наказанията.
Предвид гореизложеното, касационната инстанция, намира, че следва да измени въззивното решение, като оправдае подс.В. Д. по обвинението за възбуждане в заблуждение у пострадалия Т.. В останалата част решението следва да бъде оставено в сила
Водим от горното, ВКС, първо наказателно отделение


ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 259 от 11.07.2011г., постановено по внохд № 482/11г. по описа на АС-София, като оправдава подсъдимия В. П. Д. по повдигнатото му обвинение за възбуждане в заблуждение на Т. Т..
ОСТАВЯ В СИЛА горепосоченото решение в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.





Председател:

Членове: