С определение от 06.02.2018 г. по т. д. № 7/2017 г. Общото събрание на Наказателната колегия (ОСНК) на Върховния касационен съд (ВКС) отклонява като недопустимо искането на главния прокурор за даване на отговор на въпроса: „Какви са пределите на доказване на прекия умисъл и специалната цел, като елементи на субективната страна на престъпните състави по чл. 282 НК?“ и прекратява производството по тълкувателното дело.
Върховните съдии приемат, че искането на главния прокурор, макар и направено от легитимен субект по чл. 125 НПК, следва да се отклони, а образуваното дело – да бъде прекратено. В мотивите на определението пише: „Прегледът на обобщената в случая съдебна практика показва, че е общо становището на съдилищата, че специалната цел по чл. 282 от НК трябва да бъде доказана, като в едни случаи доказателства за нея действително са извеждани от самата конкретика на фактите относно несъобразеното с длъжността поведение, а в други случаи (преобладаващата част) съдебната преценка е правена след съпоставка на фактите относно противодлъжностното поведение с други от установените по делото факти. Констатираното от вносителя противоречие е само привидно, доколкото различният подход при доказването на субективните елементи от поведението на дееца е манифестиран от съдебните състави при различни от фактическа страна казуси, като съответно е подчинен и е обусловен от строгата специфика на всеки конкретен казус“. Според върховните съдии ползваният в съдебните актове езиков изказ и структуриране на изложението са индивидуални, но вложеният смисъл е общ и е ясен – по несъмнен начин следва да са установени всички елементи от състава на престъплението по чл. 282 от НК – от обективна и от субективна страна.
В определението се подчертава, че волята на конституционния законодател, закрепена в чл. 124 от Конституцията на Република България, е тълкувателните правомощия на ВКС да се осъществяват по отношение на законите, а не на фактически въпроси, като това правомощие не конкурира инстанционната компетентност на ВКС по наказателни, граждански и пр. дела, а съществува редом с нея, като има своите характерности, типични особености. „Внесеното в случая искане не третира правен въпрос, респективно начина, по който определено правило от закона следва да се разбира и прилага. Формулираният в него въпрос и съпътстващите го аргументи в същността си са ориентирани не към преодоляване на противоречиви съдебни разрешения по едни и същи правни въпроси, а насочват към третиране на фактическата страна от общата задача на наказателния процес по чл. 1, ал. 1 НПК, свързана с доказването, доколкото понятието „предели на доказване“ е тясно свързано с една от основните процесуални категории на доказването – неговия предмет“ – категорични са върховните съдии.
Формулираният в искането въпрос може да получи отговор единствено чрез казуално тълкуване, като част от правораздавателния процес, но не и по пътя на общо и абстрактно тълкуване от ОСНК на ВКС в хипотезите по чл. 124 от ЗСВ, като не предполага възможност за даване на принципно разрешение, общо важимо за практиката на съдилищата по прилагането на чл. 282 от НК.
Пълният текст на определението е публикуван в страницата на ВКС в интернет, рубрика „Тълкувателни дела“.