С Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022 г. по Тълкувателно дело № 1/2021 г. Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) реши:
При прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба.
Тълкувателното дело е образувано поради противоречива практика на съдебни състави на ВКС по въпроса: „При прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт ограничена ли е в рамките на претендираната от пострадалия с исковата молба сума или размерът на справедливото обезщетение, което се намалява според установеното съпричиняване, не е обусловен от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума?“. Според едното становище при формиране на преценката относно размера на претърпяната неимуществена вреда от деликт размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при определяне на справедливия размер на обезщетението, респективно при неговото намаляване поради съпричиняване. Съгласно другото становище в случаите, когато ищецът претендира пълно обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, при определянето на размера на обезщетението съдът е обвързан и ограничен от обективираната в исковата молба оценка на ищеца за справедливия размер на дължимото му се обезщетение, поради което не може да определи по-голям размер на същото и да извърши намаляването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД с оглед на този размер.
Според ОСГТК правилно е първото становище. Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Делинквентът дължи обезщетение за вреди, доколкото те са възникнали в причинна връзка с противоправното му поведение, а когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, то е основание за намаляване на дължимото от делинквента обезщетение на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. В мотивите на тълкувателното решение се казва, че основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. В съответствие с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД съдът следва да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, а в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд е указано, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.
„Оценката на увредения по отношение на претърпените неимуществени вреди, която намира своя израз в петитума на исковата молба, не е и не може да бъде ограничителен критерий за свободното определяне на размера на справедливото обезщетение от страна на съда“, категорични са върховните съдии. Съдът, при доказан по основание иск и при установено съпричиняване, не може да обезщети само част от неимуществените вреди от деликта с мотив, че с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес е недопустимо при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД да се намалява обезщетение, което не е поискано. В мотивите се подчертава, че диспозитивното начало е водещо в гражданския процес и съобразно с този принцип предметът на съдебното производство и участниците в процеса се определят по волята на търсещото защита лице, но същият не изключва задължението на съда да направи своите изводи за това дали юридическите факти, на които страните основават правата си, са се осъществили и са породили твърдените от тях правни последици, както и да се съобрази с принципа за справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Пострадалият следва да посочи ясно обстоятелствата, от които може да се направи извод за накърняване на негови неимуществени блага, а съдът по вътрешно убеждение определя обезщетението за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, и спрямо определения по справедливост размер прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. При постановяване на решението съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, от значение за размера на вредите, настъпили след предявяване на иска, тъй като продължаващите в хода на процеса болки и страдания не са ново правопораждащо основание.
Поради тези съображения ОСГТК приема, че когато са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, съдът следва да намали обезщетението спрямо размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му поради принос на пострадалия. Размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване, тъй като претендираното обезщетение може да не е равно по размер на определеното от съда по справедливост. С оглед на забраната за присъждане plus petitum съдът следва да присъди обезщетение до размера на исковата претенция, ако след намаляването му при предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД същото надхвърля по размер претендираното.
Пълният текст на тълкувателното решение е публикуван в страницата на ВКС в интернет – секция „Тълкувателни дела“.