С Тълкувателно решение № 4/2024 г. от 24 февруари 2026 г. по Тълкувателно дело № 4/2024 г. Общото събрание на Гражданската колегия на Върховни касационен съд (ВКС) реши:
Актът, с който районният съдия е разпоредил вписване в особената книга на съда на последицата по чл. 51, ал. 2 ЗН, не подлежи на отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК.
Актът, с който съдът по реда на чл. 51 ЗН е разпоредил вписване в книгата по чл. 49 ЗН на изявлението на призования към наследяване за приемане или отказ от наследство, респективно последицата, че правото му да приеме наследството е изгубено, ако не е отговорил в определения срок, не подлежи на обжалване.
Не е налице законово основание съдът, при постъпило искане за вписване на отказ от наследство, да изисква обективиране на волеизявлението в писмена форма с нотариална заверка на подписа.
Налице е законово основание (чл. 534 ГПК) съдът да постанови личното явяване на молителя, от чието име са отказът от наследство и молбата за вписване на същия в особената книга на съда и делото да се разгледа в открито заседание, ако е налице основателно съмнение дали писменото изявление за отказ от наследство, респ. молбата за вписването му, действително изхождат от лицето, посочено като техен автор.
Тълкувателното дело е образувано поради наличието на противоречива практика по въпросите: 1. Подлежи ли на отмяна на основание чл. 303 ГПК актът на районния съд по чл. 51, ал. 2 от Закона за наследството (ЗН)? 2. Подлежи ли на обжалване съдебният акт, с който съдът по реда на чл. 51 ЗН е разпоредил вписване в книгата по чл. 49 ЗН на изявлението на призования към наследяване за приемане или отказ от наследство, респективно, че правото му да приеме наследството е изгубено, ако не е отговорил в определения срок? 3. Налице ли е законово основание съдът, при постъпило искане за вписване на отказ от наследство, да изисква обективиране на волеизявлението в писмена форма с нотариална заверка на подписа, респективно да постанови личното явяване на молителя за потвърждаване на авторството на изявлението.
Според чл. 51, ал. 1 от ЗН по искане на всеки заинтересован районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото. Според чл. 51, ал. 2 от ЗН, ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството, а според чл. 51, ал. 3 изявлението на наследника се вписва в книгата по чл. 49, ал. 1 от ЗН.
По отношение на първия въпрос върховните съдии поясняват, че въпреки изброените в мотивите им особености на производството по чл. 51, ал. 2 от ЗН, по своята същност то е охранително, тъй като е едностранно (няма две насрещни страни като в исковия процес или в спорната администрация на гражданските правоотношения), безспорно (не се разрешава правен спор), насочено е към съдействие за упражняване на граждански права на молителя и не цели засягане на чужда правна сфера. В тълкувателно решение се посочва, че основен принцип на охранителните производства е да не се допуска отмяна на вече издаден охранителен акт и заличаване на вписването му, без спорът да се разреши предварително със сила на пресъдено нещо и да се въведе установеност в отношенията между страните с участие на лицата, чиито права и интереси актът и отмяната му засягат. Към изричната уредба на чл. 540 от ГПК, която изключва пътя на отмяната по чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК за акта по чл. 51, ал. 2 от ЗН, върховните съдии добавят и съображенията, произтичащи от задължителната практика на съда. Съгласно т. 2 от ППВС № 2/29.09.1977 г. по гр. д. № 1/1977 г. на отмяна подлежат само актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо, т. е. които са задължителни за страните, техните правоприемници и наследници и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани. Изрично е постановено, че по тази причина не подлежат на отмяна актовете по охранителните производства. Разбирането, че на отмяна по чл. 303 и сл. от ГПК подлежат само актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо, е потвърдено и в ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, както и в ТР № 6/20.05.2022 г. по тълк. д. № 6/2020 г. на ВКС, ОСГТК. „Въпреки вписването на последицата по чл. 51, ал. 2 ЗН, правото на засегнатото лице да приеме наследството може да бъде защитено, като се приложат общите правила на охранителните производства – чрез защитата по чл. 537, ал. 2 ГПК, а не чрез отмяната по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК“, пише още в мотивите.
По въпроса подлежи ли на обжалване съдебният акт, с който съдът по реда на чл. 51 от ЗН е разпоредил вписване в книгата по чл. 49 от ЗН на изявлението на призования към наследяване за приемане или отказ от наследство, респективно, че правото му да приеме наследството е изгубено, ако не е отговорил в определения срок, в решението се пояснява, че съгласно чл. 274, ал. 1 от ГПК срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби, когато преграждат по-нататъшното развитие на делото или когато възможността за обжалване е предвидена изрично в закона. Актът на съда по чл. 51, ал. 2 от ЗН нито е преграждащ, нито в закона е предвидена неговата обжалваемост. Това е акт, с който производството по чл. 51 от ЗН приключва, т. е. той не прегражда развитието на делото. От друга страна, в чл. 537, ал. 1 от ГПК изрично е предвидено, че решението, с което молбата за издаване на искания охранителен акт се уважава, не подлежи на обжалване. „Следователно молителят в производството по чл. 51 ЗН, чиято молба е уважена, не може да обжалва постановения охранителен акт. Призованият наследник, на когото актът по чл. 51, ал. 2 ЗН се противопоставя, също не може да го обжалва. Охранителните актове, с които се уважава искането, независимо от техните особености, не подлежат на обжалване, а могат само да се атакуват по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК“, приемат върховните съдии. Те допълват, че когато срокът по чл. 51 от ЗН е определен в хода на висящ исков процес, доводите, свързани с нарушение на процедурата по чл. 51 от ЗН, могат да се правят и при обжалване на акта, с който исковото производство приключва (определение за прекратяване или съдебно решение) или с който се прегражда възможността за участие на някоя от страните в процеса.
По третия, поставен за тълкуване въпрос, Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС приема, че не е налице законово основание съдът, при постъпило искане за вписване на отказ от наследство, да изисква обективиране на волеизявлението в писмена форма с нотариална заверка на подписа. За да е действителен, отказът следва да бъде направен в писмена форма пред съда, в района на който е открито наследството, и да е вписан в специалната книга на съда (чл. 52 от ЗН). „Други императивни изисквания към формата на изявлението и реда за неговото извършване законът не поставя“, поясняват върховните съдии.
По тълкувателното дело са депозирани особени мнения.
Пълният текст на тълкувателното решение е публикуван в сайта на ВКС – секция „Тълкувателни дела“.