С разпореждане на председателя на Върховния касационен съд (ВКС) е образувано Тълкувателно дело № 1/2026 г. за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданската колегия (ОСГК) на ВКС по въпроса: „Какви са задължителните материалноправни предпоставки за реализиране на потестативното право на държавата за отнемане на незаконно придобито имущество? Къде са нормативно регламентирани?“.
Тълкувателното дело е образувано след постъпило искане от изпълняващия функциите председател на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ) за приемане на тълкувателно решение поради съществуваща противоречива съдебна практика по прилагането на Закона за отнемане на незаконно придобитото имущество (ЗОНПИ). В искането пише, че анализът на постановената след Тълкувателно решение № 4/18.05.2023 г. по Тълкувателното дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС съдебна практика разкрива съществени противоречия не само по отделни въпроси, а по основните елементи на материалноправните предпоставки за провеждане на производството по чл. 153 и сл. от ЗОНПИ. Изтъкнати са два основни проблема: противоречиво тълкуване на легалната дефиниция за „значително несъответствие“ в пар. 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ; прилагане на различни стандарти относно изискването за наличие на „обосновано предположение“ за незаконен произход на придобитото имущество.
По отношение на първия проблем се твърди, че в съдебната практика са възприети три различни подхода при прилагане на изискването за „значително несъответствие“ в имуществото на проверяваното лице. Съгласно първия, когато няма достатъчно по размер имущество за отнемане в края на проверявания период, е безпредметно изследването на останалите материалноправни предпоставки за уважаване на предявения иск, независимо от размера на установеното несъответствие, тъй като „незаконното обогатяване“ се измерва не чрез несъответствието между доходи и разходи, а чрез крайната стойност на наличното имущество. В искането се посочва, че при този подход, дори при огромно несъответствие между доходите и преминалото през патримониума на проверяваното лице имущество в периода на проверката, като краен резултат исковете се отхвърлят като неоснователни, ако лицето се е разпоредило с активите си в края на проверявания период. При втория подход се достига до същия правен резултат, но чрез различна правна конструкция. Изхожда се от легалната дефиниция, установена с пар. 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ, по смисъла на която „нетни доходи“ са доходи, приходи или източници на финансиране, намалени с размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му. Въз основа на тази дефиниция се приема, че нетният доход е единствено превишението на общия размер на приходите (т. нар. брутен доход) над общия размер на разходите през проверявания период, т. е. – оставащите свободни, разполагаеми средства, които могат да са нулева, но не и отрицателна величина. Председателят на КОНПИ изразява несъгласие с така възприетото тълкуване. Приема, че ако нетният доход е отрицателна величина, то това е показател, че лицето се е издържало от източници с неустановен и предполагаемо незаконен произход, поради което и тази стойност би следвало да се прибавя към стойността на наличното имущество към края на проверявания период. Като трети вариант на прилагане на закона се сочи отричането на необходимостта имуществото да надхвърля стойността от 150 000 лв. като самостоятелна предпоставка за провеждане на производството по чл. 153 и сл. от ЗОНПИ. Поддръжниците на този подход намират за неправилно да се отъждествява притежаваното в края на периода имущество с понятието „значително несъответствие“, което да дава право на КОНПИ да направи обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито и да образува производство за неговото отнемане. По смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ „значително несъответствие“ е онзи размер на несъответствието между имуществото и нетния доход, който надвишава 150 000 лв., като законът ясно посочва съотносимост на две величини.
По отношение на втория проблем в искането се твърди, че съдебната практика е противоречива по въпроса дали за уважаване на иска по чл. 153 от ЗОНПИ е необходимо да се установява връзка между имуществото и конкретна престъпна дейност. Поставят се въпросите: дали автономността на производството по ЗОНПИ позволява прилагането му независимо от установяване на връзка с престъпления; дали целта на закона изисква връзка с конкретна престъпна дейност, или е достатъчно установяването на значително несъответствие; дали съществува императивна материалноправна норма (в ЗОНПИ или ЕКПЧ), която да въздига връзката с престъпна дейност като задължителна материалноправна предпоставка за уважаване на иска. В искането се твърди, че съществуват три подхода в съдебната практика. В първия случай обоснованото предположение за връзка между придобитото имущество и конкретната престъпна дейност се формира на база естеството на извършеното престъпление – такова, което да е годно да генерира приходи и същевременно с това липсата на установен законен източник за придобиване на имуществото, чието отнемане се иска. Във втората група съдебни актове се прилага строг подход, като се изисква конкретно и пряко доказване на връзката между престъпната дейност и получените от нея средства и влагането им в придобиването на имуществото, чието отнемане се иска. Като трета група актове на съда са обособени такива, в които изискването за връзка с престъпна дейност не се разглежда като материалноправна предпоставка за уважаване на иска по чл. 153 от ЗОНПИ. Според председателя на КОНПИ създадената противоречива съдебна практика поражда необходимостта от изясняване на въпроса: „Представлява ли липсата на императивна норма за връзка между престъпната дейност и придобитото имущество непреодолима пречка за въздигането ѝ като материалноправна предпоставка за основателност на иска?“. Застъпено е становището, че третият подход най-точно отразява превантивния характер на ЗОНПИ и автономността на производството по този закон, закрепена в чл. 5, ал. 3, като противното прави невъзможно прилагането на този закон в случаите на липса на пряко документиране на престъпните средства, съответно влагането им в конкретно имущество, дори при установено тежко престъпление и драстично несъответствие между доходи и имущество.