С Решение № 258/01.10.2026 г., постановено по търговско дело № 2320/2025 г., тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) обезсилва решението от 10.10.2025 г. по в.ф.д. № 5/2025 г. на Софийския апелативен съд и отмененото с него решение от 10.07.2025 г. по ф.д. № 25/2022 г. на Софийския градски съд. Съдебният състав на ВКС връща делото за ново разглеждане на предявените искове от друг състав на Софийския градски съд. Решението не подлежи на обжалване.
Делото пред ВКС е образувано по касационна жалба на „Българска православна старостилна църква“ срещу решението по в.ф.д. № 5/2025 г. на Софийския апелативен съд (САС), с което е отменено решение на Софийския градски съд и вместо него е открито производство по ликвидация и заличаване на религиозната институция „Българска православна старостилна църква“. За да постанови обжалваното решение, САС е приел, че производството е образувано по искания на прокурора и на Дирекцията „Вероизповедания“ на Министерския съвет с правно основание § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на Закона за вероизповеданията (ЗВ) да бъде открито производство по ликвидация на религиозната институция. Направил е извод, че производството за разглеждане на тези искания е охранително, поради което като страна в него участват само молителите, но не и религиозната институция.
В мотивите на ВКС се пояснява, че разпоредбите, на които се основават исканията, са приети със Закона за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията, обн. ДВ, бр. 10 от 2025 г. и в сила от 04.02.2025 г. С § 4, ал. 1 е въведено задължение за регистрираните вероизповедания и заявителите по неприключилите производства за първоначална регистрация в двумесечен срок от влизане в сила на закона да променят наименованието и уставите си в съответствие с изменените изисквания към тях и да заявят промяната за вписване в регистъра на вероизповеданията. В § 4, ал. 3 е регламентирана последицата при неизпълнение на това задължение от регистрираните религиозни институции, която е, че те се прекратяват. С тези разпоредби е създадено едно ново основание за прекратяване на религиозната институция, извън посочените в нормата на чл. 20а от ЗВ, в която се съдържа общата законова уредба на основанията и реда за прекратяване на този вид юридическо лице.
Върховните съдии посочват, че в § 4, ал. 3 няма изрична регламентация на реда за прекратяване на религиозната институция на нововъведеното основание, поради което той трябва да се определи според установените в чл. 20а от ЗВ общи правила. В тази разпоредба редът за прекратяване е разграничен според това дали то настъпва по волята на самата религиозна институция, или при осъществяване на изрично предвидени в закона предпоставки, свързани с нейната дейност. Прекратяването по § 4, ал. 1 и ал. 3 не е предпоставено от волята на религиозната институция за това и спрямо него се прилага редът, отнасящ се за втората група основания. Той е уреден в чл. 20а, ал. 3 и ал. 4 от ЗВ и е чрез провеждане на исково производство по предявен конститутивен иск. Това следва на първо място от нормата на чл. 20а, ал. 4 от ЗВ, в която е предвидено, че решението на съда за прекратяване на религиозната институция на основанията по чл. 20а, ал. 1, т. 2 – 4 от ЗВ подлежи на обжалване по общия ред. „Общият ред е този, регламентиран в ГПК за обжалване на съдебните решения, постановени в исковия процес, което означава, че и самото искане за прекратяване се разглежда в исково производство“, категоричен е съдебният състав на ВКС. От значение за определяне на реда за прекратяване на религиозната институция на обсъжданата група основания е и това, че съгласно чл. 20а, ал. 3 от ЗВ решението за това се постановява по искане на трети спрямо нея лица, които са прокурорът и Дирекцията „Вероизповедания“ на Министерския съвет. В мотивите пише още: „Прекратяването накърнява правото на религиозната институция да съществува като самостоятелен субект и да бъде титуляр на граждански права. То ограничава и упражняването на конституционно регламентираното лично право на вероизповедание на всяко физическо лице, неин член, в съдържанието на което се включва и правомощието за свободно сдружаване на религиозна основа чрез регистриране на религиозна общност с избрани от членовете наименование, структура и органи. Засягането на посочените права трябва да се допусне само след като се даде възможност на религиозната институция да ги защити в процеса по разглеждане на направените искания за прекратяване. Тази защита следва да се осъществи в исково производство, в което при условията на състезателност и равнопоставеност всяка от страните ще може да изложи твърдения за конкретни обстоятелства от фактическия състав на основанията по чл. 20а, ал. 1, т. 2 – 4 ЗВ и да представи доказателства за тях“.
Съдебният състав на ВКС заключава, че редът за прекратяване на религиозната институция на основанието по § 4, ал. 1 и ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ е чрез предявяване на иск от прокурора или Дирекцията „Вероизповедания“ на Министерския съвет, с който се упражнява предвиденото в закона право да се поиска от съда да постанови прекратяването и по който ответник е религиозната институция, чийто правен статут се засяга. Това означава, че изводът на въззивния съд, че прекратяването в тази хипотеза настъпва по силата на закона, е направен в нарушение на разпоредбите на § 4, ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ и чл. 20а, ал. 3 и ал. 4 от Закона за вероизповеданията.