С Решение № 50003/08.05.2025 г. по наказателно дело № 535/2022 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) оставя в сила присъда № 1001/29.03.2022 г. по в.н.о.х.д. № 420/2020 г. на Софийския апелативен съд – Наказателно отделение. Решението е окончателно.
Делото е образувано по протест срещу присъдата от 29.03.2022 г. по в.н.о.х.д. № 420/2020 г. на САС. С нея е отменена осъдителната част на присъдата по н.о.х.д. № С-155/2011 г. на Софийския градски съд, с която Елизабет Месинг и Дмитрий Абрамкин са признати за виновни по повдигнатите им обвинения, като вместо това са признати от САС за невиновни.
Касационното производство е второ поред. В предходното производство пред ВКС (наказателно дело № 776/2019 г.) делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане поради наличие на съществени процесуални нарушения, освен в частта, с която е потвърдено оправдаването на Елизабет Месинг по обвинението по чл. 251, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
С първоинстанционната присъда Елизабет Месинг е призната за виновна за извършени престъпления по чл. 253, ал. 7 вр. ал. 5 вр. ал. 3, т. 2 и т. 3 вр. ал. 2 от НК (длъжностно лице, в кръга на службата му, получило повече от два пъти имущество – пари в особено големи размери – 1 590 378 418,08 лева, за които знаело, че е придобито чрез престъпление, което не попада под наказателна юрисдикция на Република България), по чл. 250 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК (превеждане на суми извън страната по банков път, използвайки неистински, преправен документ или документ с невярно съдържание) и по чл. 251, ал.1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК (неизпълнение на задължение за деклариране на парични средства, пренасяни през границата на страната, която е външна граница на Европейския съюз, и стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери). С присъдата Дмитрий Абрамкин е признат за виновен за извършени престъпления по чл. 253, ал. 7 вр. ал. 5 вр. ал. 3, т. 2 и т. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4 от НК (извършване на финансова операция или сделка с имущество или прикриване на произхода, местонахождението, движението или действителните права върху имуществото – пари в особено големи размери – 1 590 378 418,08 лева, за което извършителят знае или предполага, че е придобито чрез престъпление и което не попада под наказателна юрисдикция на Република България), по чл. 250 вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 26, ал. 1 от НК (превеждане на суми извън страната по банков път, използвайки неистински, преправен документ или документ с невярно съдържание, в качеството на помагач). На подсъдимите е наложено общо най-тежко наказание – по 10 години „лишаване от свобода“ за всеки от двамата, към което е присъединено наказанието „глоба“ в размер от по 698 982 056,01 лв. за всеки, както и наказанието по чл. 37, т. 6 и т. 7 от НК – лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност и лишаване от право за упражняване на определена професия, за всеки поотделно.
С атакуваната пред ВКС присъда по в.н.о.х.д. № 420/2020 г. на САС подсъдимите са признати за невиновни.
В касационния протест се твърди, че са допуснати съществени процесуални нарушения при решаването на делото от въззивния съд, довели до неправилно прилагане на материалния закон, а постановената от него присъда е неправилна и незаконосъобразна.
Съдебният състав намира касационния протест за неоснователен. В мотивите си касационните съдии считат, че касационният протест е базиран на отказ да се проучат внимателно и задълбочено мотивите за оневиняването на двамата подсъдими, като аргументите на прокурора са категорично дистанцирани както от формираните от въззивния съд фактически изводи по делото, така и от правните негови съображения за постановената и оспорена по касационен ред присъда. Същевременно протестът е вътрешно противоречив. Според върховните съдии от една страна в него се съдържа настояване за неправилно установяване на фактите поради неправилен доказателствен анализ, игнориране на едни от доказателствата и превратно тълкуване на съдържанието на други от тях, а от друга страна в него се поддържа, че приетите за установени фактически положения въззивният съд е оценил извън действителното им съдържание и поради това неправилно е приложил материалния закон.
Според протеста на прокурора съществен процесуален недостатък на въззивната присъда представлява отсъствието в нея на нарочен анализ на показанията на останалите свидетели, приобщени чрез прилагане на процесуалната техника по чл. 281, ал. 10 НПК. В своето решение върховните съдии приемат, че „въззивният съд е констатирал, че макар и многобройни, гласните доказателствени източници не противостоят помежду си като съдържание и между тях няма разнопосочност при установяването на фактите, изискваща нарочен коментар. Възражения за доказателствени противоречия не са били изтъкнати пред него от страните. Не се сочат и в касационния протест“.
В мотивите си върховните съдии констатират, че „апелативният съд по ясен и убедителен начин и с прецизно поднесени аргументи е дал отговор на изложените пред него съществени възражения срещу фактическата и юридическата правилност на първоинстанционната присъда и следвайки зададените от закона и утвърдени от съдебната практика стандарти в това отношение, е защитил обосноваността на приетите от него за установени фактически положения от доказателствата по делото, както и правните си изводи“.
Според ВКС приетите от въззивния съд факти практически остават неоспорени по касационен ред, като не са назовани в протеста доказателства, установяващи нещо различно, останало необсъдено и несъобразено от въззивния съд. Тези факти показват, че инкриминираните парични суми не са били придобивани от подсъдимите или от свързани с тях търговци, а са били на руски компании и физически лица – клиенти на Абрамкин и са били предназначени за плащания към техни търговски партньори, респективно за превалутиране на средства на отделни физически лица при по-изгоден валутен курс. За целта е било използвано посредничеството на т.нар. инструментални компании. Доказателствено неуязвима е констатацията на САС, че тези средства са били на клиентите на Абрамкин, по отношение на които обвинението не твърди да са ги придобили чрез престъпление. С превеждането на парични суми по сметките на инструментални компании, нито те, нито Абрамкин са получавали в своя полза фактическа власт (действителна или привидна) да се разпореждат с тях. Касае се за етап от предикатната дейност, която съвсем не е приключвала с постъпването на съответните суми по сметките на двете дружества, а целта е била по-нататъшното трансфериране на тези суми към търговски партньори на съответните руски компании или предаването им в брой след превалутирането им на направилите съответна заявка физически лица в Русия“. „Целта на тези парични преводи не е била „да се придаде законност на извършените банкови операции“, както се твърди в протеста, а да се изпълнят приетите заявки. А доколкото от тази дейност е бил реализиран доход (който в случая не е инкриминиран), той е бил свързан с изпълнението на цялата предикатна дейност“, поясняват в своето решение върховните съдии.
Заключенията на изготвените и приети по делото съдебно-счетоводни експертизи и събраната чрез реализираните съдебни поръчки информация по проверка на сделките САС е преценил като подкрепящи извод, че всички проверени по делото банкови преводи са били извършени на валидно основание. По отношение на паричните преводи, за които не е била извършена проверка и не са били представени от обвинението доказателства, въззивният съд правилно е приел, че е недоказано подозрението за отсъствие на такова валидно основание за тяхното извършване, доколкото обвинителните факти в наказателния процес е невъзможно да се презюмират, а трябва да бъдат доказани.
Върховните съдии обобщават, че изложените в касационния протест възражения не назовават нито действително допуснати пороци в процесуалната дейност на въззивния съд, нито грешки в прилагането на материалния закон.