С Решение № 411/13.10.2025 г. по наказателно дело № 660/2025 г. тричленен състав на Върховния касационен съд (ВКС) оставя в сила въззивно решение № 70/12.06.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 114/2025 г. от Апелативен съд – Велико Търново. Решението е окончателно.
Делото е образувано по касационна жалба на подсъдимия Начо Пантелеев срещу решението на въззивния съд, като са заявени всички основания за проверка по чл. 348, ал. 1 от НПК и са направени искания при условията на алтернативност за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или за изменение на атакуваното решение в посока намаляване на размера на наказанието.
С присъдата на Окръжен съд – Велико Търново по н.о.х.д. № 344/2024 г. подсъдимият Начо Пантелеев е признат за виновен в това, че на 11.11.2023 г. при управление на моторно превозно средство (МПС) нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 21, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), движейки се със скорост 165 км/ч при разрешена скорост за движение извън населено място 90 км/ч и предизвикал пътнотранспортно произшествие с движещия се в същата посока към гр. Велико Търново лек автомобил, управляван от Ферарио С., с което по непредпазливост причинил смъртта му, като деянието представлява особено тежък случай. На подсъдимия са наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от 5 години и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 5 години. Той е признат за невиновен и е оправдан по обвинението в останалата му част – да е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП (водач, който изпреварва, е длъжен по време на изпреварването да осигури достатъчно странично разстояние между своето и изпреварваното превозно средство).
С обжалваното решение на Апелативен съд – Велико Търново първоинстанционната присъда е изменена в санкционната част, като срокът на наказанието „лишаване от свобода“ е увеличен от 5 на 9 години, а този на наказанието „лишаване от право да управлява МПС“ – от 5 на 11 години. Присъдата е потвърдена в останалата ѝ част.
Съдебният състав на ВКС намира подадената касационна жалба за допустима, но неоснователна. Според върховните съдии въззивният съд е възприел изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която не е оспорена от страните, и законосъобразно е приел, че не е необходимо да бъдат събирани и проверявани нови доказателства. Неоснователно се явява основното възражение в жалбата за допуснато нарушение на материалния закон по отношение на квалифициращият признак на извършеното престъпление – „особено тежък случай“. Касационният състав напълно споделя и изцяло се солидаризира с така възприетата от предходните инстанции правна квалификация, тъй като детайлно са обсъдени начинът на осъществяване на самото деяние, тежестта на вината, личността на пострадалия и пр., въз основа на което с основание е прието, че с оглед обективните си свойства и елементи извършеното надхвърля обикновените случаи на същите такива престъпления.
Според върховните съдии въззивният съд правилно е приел, че престъплението е извършено при по-тежката форма на непредпазливост - престъпна самонадеяност, което само по себе си завишава както обществената опасност на деянието, така и на дееца.
По отношение на възражението за явна несправедливост на наложеното наказание върховните съдии намират оплакването в тази насока за неоснователно. Касационният състав не констатира при индивидуализацията на наказанието да е пропуснато някое от смекчаващите обстоятелства или да е подценено тяхното значение и намира, че те адекватно са оценени от въззивния съд.
Съдебният състав на ВКС счита, че извършеното деяние се характеризира с висока степен на обществена опасност с оглед настъпилите вредни последици, изключително грубото нарушение режима на скоростта, несъобразяване с конкретната пътна обстановка, метеорологичните условия на пътя, както и със застрашаването безопасността на останалите участници в движението. Посочените множество предишни нарушения на правилата по ЗДвП, преобладаващата част от които са за превишаване на максимално разрешената скорост, в своята съвкупност налагат извода, че процесното деяние не е инцидентна проява на несъобразяване с нормативно установените правила, а е реализация на тяхната неизбежна кулминация, за което административно-наказателната отговорност не е оказала необходимото поправително и възпитателно въздействие. Поради това определеното при условията на чл. 54 от НК наказание е справедливо и в максимална степен ще съдейства за постигане на визираните в чл. 36 от НК цели, поради което неговото намаляване би било проява на необосновано снизхождение.