История на ВКС

На 26 май 1879 г. тържествено е открит Върховният съд на Княжество България. Пръв негов председател е Димитър Греков, а членове - Марко Балабанов, Христо Стоянов и Иван Пенчович. Касационното производство е въведено със Закона за устройство на съдилищата от 1880 година. Тогава съществуващият Върховен съд е преобразуван във Върховен касационен съд. Неговото предназначение е било да осъществява висш съдебен надзор на всички съдилища в страната. Съдът не е решавал делата по същество, а задачата му е била да следи за точното спазване на закона и еднаквото му прилагане от останалите съдебни органи. Бил е компетентен да решава въпросите за възобновяване на приключили наказателни и граждански дела. Дисциплинарните дела срещу съдиите са се разглеждали от Общото събрание на Върховния касационен съд. При Върховния касационен съд е имало един прокурор и негови помощници, броят на които е бил определян съобразно нуждите на съда.

Най-съществени структурни и организационни изменения в работата на Върховния касационен съд настъпват след приемането на Закона за устройство на съдилищата от 1899. Съдиите са били разпределени в четири отделения - две наказателни и две граждански. Едно от отделенията е било председателствано от председателя на ВКС , а останалите три - от председателите на отделения. За първи път законодателят е подчертал ролята на ВКС за уеднаквяване на съдебната практика на по-долните съдилища. Съдът е бил овластен да се произнася по въпроси, които в практиката са повдигали спорове и са били решавани различно. Неговите тълкувателни актове, по разпореждане на министъра на правосъдието са били обнародвани в Държавен вестник “за сведение и ръководство на съдилищата”.

димитър греков

христо стоянов

Димитър Греков

  Христо Стоянов

След края на Втората световна война България попада в съветската зона на политическо влияние. Установява се властта на доминирания от комунистите Отечествен фронт. С Наредби-закони на новото правителство започва унищожаване на конституционно формираните съдебни институции. Така се въвеждат извънредните “народни съдилища”, чиято очевидна цел е премахването на хиляди противници на новия режим. Отстранени са повечето заварени съдии, прокурори, следователи и преподаватели. Някои от тях са интернирани, а други -дори и ликвидирани физически. По силата на т.нар. “Димитровска конституция” от 1947 г. Върховният касационен съд престава да съществува като висша съдебна институция. Мястото му се заема от Върховния съд на Народната република, чиито членове са избирани от Народното събрание, изцяло доминирано от Комунистическата партия. Затова повечето съдии са били членове на БКП или поне на казионния БЗНС. Висшите партийни функционери стават недосегаеми за съдилищата и в основни линии действията им са поставени над закона.

След падането на тоталитарния режим през 1989 г. се взема решение за свикване на Велико Народно събрание, което да изработи и приеме нова демократична конституция. Конституцията от 1991 г. възстановява Върховния касационен съд като последна съдебна инстанция по наказателни и граждански дела. На съда е възложено осъществяването на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Председателят на Върховния касационен съд се назначава от президента на републиката за срок от седем години по предложение на относително независимия от изпълнителната власт Висш съдебен съвет. През 1996 г. за първи път за председател на Върховния касационен съд е назначен Румен Янков. Той заема поста до избирането си за съдия в Конституционния съд на Република България.