Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесети април през две хиляди и двадесет и втората година, в състав:
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА при участието на секретаря Райна Стоименова, като разгледа гр.д. № 2712 по описа за 2021 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. В. Т., с адрес в [населено място], представлявана от адв.Р. Р., против въззивното решение № 260079 от 11 март 2021 г., постановено по в.гр.д. № 1077/2021 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, с което е потвърдено решение № 260431 от 15 декември 2020 г., постановено по гр.д. № 1435/2020 г. по описа на Районен съд Стара Загора, за отхвърляне на предявеният от Т. против „Булсатком“ ЕАД иск с правно основание чл. 66, ал. 2 КТ за заплащане на сумата 50880 лева, представляваща обезщетение по т. 9 от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015 г. към трудов договор № 1182/31.03.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 48 от 28 януари 2022 г. по настоящото дело, за да се провери допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС по въпроса следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им. Основанието за допускане на касационното обжалване е намерено в практиката на ВКС, изразена в решение № 505 по гр.д. № 1476/2011 г., IV г.о. и решение № 81 по гр.д. № 700/2012 г., IV г.о.
По поставения за тълкуване въпрос съдебната практика приема, че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които договорът е сключен, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните.
При този отговор на въпроса, който настоящия съдебен състав възприема изцяло, следва да се приеме, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК. Въззивният съд не е подложил на тълкуване договора, по чието изпълнение страните спорят, съобразно посоченият по-горе начин. Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено и спорът се реши по същество от касационния съд при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
По делото не се спори, че Е. Т. е заемала длъжността „организатор офис“ в ответното дружество по сключен трудов договор № 1182/31.03.2009 г. В течението на трудовото правоотношение страните са подписвали множество допълнителни споразумения. С допълнително споразумение № 1023/01.04.2015 г., т. 9, е уговорено, че при прекратяване на трудовия договор работодателят ще дължи на работника/служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на работника/служителя в пълен размер, еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора. В последващите допълнителни споразумения тази клауза не е възпроизведена. На 30.01.2020 г. Т. е отправила едномесечно предизвестие по чл. 326 КТ до изпълнителния директор на „Булсатком” ЕАД, с което го е известила, че считано от 01.03.2020 г. трудовият й договор следва да бъде прекратен. На 02.03.2020 г. Т. е получила заповед № 56/28.02.2020 г., с която работодателят е прекратил трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ, считано от 01.03.2020 г.
Договорната свобода (принцип на гражданското право), е ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и добрите нрави, а при трудовите правоотношения законът в чл. 66, ал. 2 КТ допълнително поставя като забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Сочената забрана обаче не отрича възможността страните по трудовия договор да уговорят и други условия, които са по-благоприятни за работника от изрично установените със закон или с колективен трудов договор, както правилно е прието и в обжалваното решение. Изводът, че уговорката по т. 9 от соченото допълнително споразумение, предвиждаща задължение за работодателя да заплати обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, дори когато прекратяването е инициирано от работника, е недействителна поради противоречието й с добрите нрави, защото такава уговорка би била валидна, когато прекратяването на трудовото правоотношение е по причина на работодателя, но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника, е неправилен. Така съдът е приел, че една и съща клауза, уреждаща едно и също право, може да е действителна и недействителна в зависимост от това какви факти допълнително са настъпили в отношенията между страните. Макар да е вярно, че в частта й, в която обезщетението се уговаря „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, уговорката в т. 9 от допълнителното споразумение от 01.04.2015 г., е частично недействителна като противоречаща на добрите нрави в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника, поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката. При това положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е факт, преценяван във всеки конкретен случай – работникът е недобросъвестен например в случаите, когато поради виновно негово поведение е предприето дисциплинарното му уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Такива обстоятелства в процесния случай не се установяват. Не може да се приеме, че работникът е недобросъвестен, само защото е прекратил договора с едностранно волеизявление, без наличие на виновно поведение от страна на работодателя, тъй като такова действие е в съответствие с гарантираните в основния закон право на труд и забрана за принудителен труд. Злоупотребата с това право е възможна, но в конкретния случай такива твърдения не са въведени. Ето защо неправилен е и изводът на съда, че работникът, по чиято инициатива се прекратява трудовият договор, би се облагодетелствал неоснователно, тъй като би получил обезщетение за прекъсване на трудовоправната връзка, настъпило в резултат на собствените му действия.
В случая уговорката в допълнителното споразумение от 01.04.2015 г., т. 9, е валидна (с изключение на частта, в която възникването на задължението не е ограничено от основанието за прекратяване на трудовия договор) и не би могло да бъде тълкувана в различен от ясно изразения в нея смисъл: работодателят поема задължение, а работникът придобива право да получи 12 дължими месечни възнаграждения при прекратяване на трудовия договор независимо от останалите обезщетения, които работодателят дължи. Постигането на съгласие за тези неблагоприятни за работодателя последици е напълно обяснимо, като се вземе предвид, че със същото допълнително споразумение работникът се е съгласил месечното му трудово възнаграждение да бъде намалено двукратно – с предхождащо допълнително споразумение от 31.10.2014 г. страните са договорили за заемане на същата длъжност възнаграждение от 7000 лева месечно, което пък е намалено със сумата от 2000 лева по споразумение от 29.06.2012 г., с което за същата длъжност е уговорено заплащане от 9000 лева. Затова постигнатата договореност не е неясна, нито абсолютно нищожна. С постигнатото съгласие страните са уредили по-благоприятни последици за работника при прекратяване на правоотношението в сравнение със законоустановените и такава договорка законът допуска. Тя обвързва валидно страните. С отговора на исковата молба работодателят не оспорва, че към датата на прекратяването на трудовото правоотношение трудовото възнаграждение на Т. е възлизало на 4000 лева с допълнително възнаграждение за придобит стаж и професионален опит в размер на 5,4 %, поради което предявеният иск следва да се уважи изцяло.
При този изход на спора е основателно искането на касатора за присъждане на сторените за съдебното производство разноски, заплатени по договор за правна защита и съдействие пред първата инстанция и касационния съд в общ размер на 4456 лева. Ответникът следва да бъде осъден да заплати и държавна такса от 4070,40 лева за трите инстанции.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о. ,

ОТМЕНЯ въззивното решение № 260079 от 11 март 2021 г., постановено по в.гр.д. № 1077/2021 г. по описа на Окръжен съд Стара Загора, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Булсатком ЕООД“, ЕИК[ЕИК], да заплати на Е. В. Т., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 50880,00 (петдесет хиляди осемстотин и осемдесет) лева , представляваща обезщетение по т. 9 от допълнително споразумение № 1023/01.04.2015 г. към трудов договор № 1182/31.03.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Булсатком ЕООД“, ЕИК[ЕИК], да заплати по сметката на Върховния касационен съд държавна такса от 4070,40 (четири хиляди и седемдесет цяло и четиридесет стотни) лева държавна такса за трите инстанции.
ОСЪЖДА „Булсатком ЕООД“, ЕИК[ЕИК], да заплати на Е. В. Т., с посочен адрес, сумата от 4456,00 (четири хиляди четиристотин петдесет и шест) лева разноски за съдебното производство.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: