Върховен касационен съд

Съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е

Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е 

 

№ 186

 

София, 21 април 2009 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на четиринадесети април 2009 г. в състав :

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ

                                                           ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА

                                                                       СЕВДАЛИН МАВРОВ

 

при секретаря ............Л. Гаврилова...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........И. ЧОБАНОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 159/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

            Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитника на осъдения Е. К. М. за възобновяване на наказателно дело № 1914/2008 г. по описа на Районен съд – гр. С., по което е одобрено споразумение с определение от 18.06.2008 г., с което молителят се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл. 251 ал.1 от НК за това, че на 14.06.2008 г. в София на Митница – Аерогара София нарушил разпоредби на закон и на обнародван акт на Министъра на финансите и БНБ – чл. 11 ал.1 , ал.2 и ал.5 от Валутния закон, чл. 2 ал.2 и чл. 8 ал.1 от Наредба №10/16.12.2003 г. на министъра на финансите относно режима на износ на валутни ценности и задълженията за тяхното деклариране, като не е декларирал изнасяната от него валута -106 700 евро - и стойността на предмета на престъплението е в особено големи размери – 208 688,86 лева., като е бил наказан с „лишаване от свобода” за срок от шест месеца, изпълнението на което е било отложено на осн. чл. 66 ал.1 от НК за срок от три години. Със споразумението страните са се споразумели и за отнемане в полза на държавата на предмета на престъплението – сумата от 106 700 евро.

В искането се изтъкват доводи за наличие на основанията по чл. 422 ал.1 т.5 във вр. чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК и се иска отмяна на определението по реда на възобновяването и оправдаването на осъдените. Същественото нарушение на материалния закон се аргументира с липсата на директна приложимост на нормата на чл. 3 пар.1 от Регламент 1889/2005 г., а същественото нарушение на процесуалните правила – с постигането на споразумение в срока на 72-часовото задържане, постановено от прокурор, което е изиграло ролята на принуда спрямо осъдения, както и в одобряването на споразумението от незаконен състав на съда. С допълнение към искането се посочва и друго процесуално нарушение, изразило се в разглеждането на делото от незаконен състав.

Осъденият не се явява в съдебно заседание пред ВКС. Неговият пълномощник поддържа искането с изложените в него съображения.

Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно, поради което предлага да бъде оставено без уважение.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на материалите по делото , намери следното:

Искането е допустимо, тъй като е направено в законоустановения по чл. 421 ал.1 от НПК срок и е насочено срещу съдебен акт, който по принцип не подлежи на касационен контрол.

 

Разгледано по същество, то е неоснователно.

 

По същество в него се твърди наличие на допуснати съществени процесуални нарушения при изготвянето на споразумението и разглеждането на делото от съда с оглед неговото одобрение, доколкото обвиняемият Е. М. е бил задържан по това време по силата на постановление на прокурор за срок от 72 часа. Фактическото задържане на осъдения за периода от 14.06.2008 г. до 17.06.2008 г. е факт по силата на постановление на прокурор от Софийска районна прокуратура. В рамките на това задържане е протекло досъдебното производство под формата на бързо производство, приключило с мнение на разследващия орган за предаване на обвиняемия на съд. След изтичането на срока на задържането на 18.06.2008 г. е било изготвено споразумение между прокурор от СРП и защитник на обвиняемия, което е било внесено в съда за одобрение. Следователно в момента на постигане на споразумение между страните от досъдебното производство и одобрението на това споразумение от съда Е. М. не е бил задържан под стража, като мярка за процесуална принуда. Няма данни по делото върху волята на осъдения да е повлияло каквото и да е обстоятелство, принудило го към нежелано от него процесуално поведение, а именно – съгласие за подписване на споразумение. Налице е писмена декларация от лицето, че се отказва от съдебно разглеждане на делото по общия ред и съгласие за прекратяване на делото със споразумение, която удостоверява и доброволността на действията му. Същите обстоятелства са потвърдени и в съдебно заседание от обвиняемия М. в присъствие на упълномощения от него защитник. Спазени са били всички изисквания на закона, визирани в чл. 381 ал.6 изр.2 и чл. 382 ал.4 от НПК, които са гаранция са неопорочаване на волята на обвиняемия да подпише споразумението, с което се признава за виновен. С оглед на това ВКС не констатира да е налице съществено процесуално нарушение – наличие на процесуална принуда върху осъдения, поради което липсва основание за възобновяване на делото.

Не се констатира и другото твърдяно нарушение на процесуалните правила – разглеждането на делото от незаконен състав. Споразумението е внесено за разглеждане в съда от прокурора незабавно след приключване на досъдебното производство. В този случай съдът разглежда същото и се произнася еднолично съгласно разпоредбата на чл. 382 ал.2 от НПК за разлика от случаите, в които споразумение бъде постигнато в съдебната фаза на наказателния процес, когато процедурата по неговото одобрение следва да бъде извършена от съдебния състав, компетентен да разгледа делото / чл. 384 от НПК/.

С оглед на това липсват основания за възобновяване, попадащи в обсега на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК.

ВКС не споделя твърдението за неправилно приложение на материалния закон. Регламентът /№1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността/, на който се позовава пълномощникът на осъдения, действително като акт на институциите на Европейския съюз съгласно чл. 249 пар.2 от ДЕО е акт с общо приложение, задължителен в своята цялост и пряко приложим на територията на всички държави-членки. Този регламент има за свой предмет уредбата на задълженията на лицата, влизащи и напускащи територията на ЕС, да декларират носените от тях пари в брой в размер над 10 000 евро и повече. Нормата, чиято директна приложимост в случая претендира защитата на осъдения, е тази на чл. 3 пар.1 от Регламента. Тя обаче има за предмет установяването на декларативен режим при влизането и излизането от рамките на ЕС, при който всяко лице носещо в себе си сума от 10 000 и повече евро, е длъжно да я декларира пред компетентните органи на съответното държава-членка. В случая обаче осъденият М. не е бил лице, което е влизало на територията на Общността, нито такова, което я е напускало. Той е пътувал от Р. България за Кралство Испания, като при митническата му проверка, извършена на Митница – Аерогара – София, е било констатирано, че той пренася укрити в себе си 106 700 евро, които не е декларирал при излизане от България. Следователно чл.3 пар.1 от Регламент № 1889/2005 г. е бил неприложим. Поради това не е била налице норма на материален закон, която е следвало да бъде приложена, а това да не е било направено от съда, одобрил споразумението.

Прилагането на националното право на Р. България в случая - чл. 11 ал.1 , ал.2 и ал.5 от Валутния закон, чл. 2 ал.2 и чл. 8 ал.1 от Наредба №10/16.12.2003 г. на министъра на финансите относно режима на износ на валутни ценности и задълженията за тяхното деклариране, не противоречи на общностното право и в частност на Регламент № 1889/2005г. Съгласно съображение 3 от Преамбюла на този регламент хармонизацията между законодателствата на държавите-членки на ЕС, към която той е насочен, с цел да се гарантира еднакво ниво на контрол на движенията на пари в брой, „не бива да засяга възможността държавите-членки да прилагат, в съответствие със съществуващите разпоредби от Договора, националните методи за контрол на движението на пари в брой в рамките на Общността.” Базирайки се на тази разпоредба и на съществуващата разпоредба на чл. 58 пар.1 б. Б от Договора за създаване на Европейската общност /ДЕО/, България е привела своето вътрешно законодателство в съответствие с нормите на общностното право и в частност с Глава ІV от Договора. Въведеният декларативен режим на изнасяната от територията на България валута в брой над 10 000 евро, не нарушава чл. 56 от Договора и въведеният с него принцип на свободно движение на капитали в рамките на Общността. Чл.58 от Договора е изключение от принципа на чл. 56 от него и дава право на всяка държава –членка да предприеме всички необходими мерки за предотвратяване на нарушенията на националните законови и подзаконови норми или да предвиди процедури за декларирането на движението на капитали за целите на статическата или административна информация.

Чл. 11 ал.1 , ал.2 и ал.5 от Валутния закон и чл. 2 ал.2 и чл. 8 ал.1 от Наредба №10/16.12.2003 г. на министъра на финансите относно режима на износ на валутни ценности и задълженията за тяхното деклариране регламентират именно такива национални мерки. Нормите, които ги уреждат, са изменени през 2006г , респ. 2007 г. с оглед привеждането на националното законодателство, уреждащо свободното движение на капитали, в съответствие с правото на ЕС с оглед членството на България в този съюз. Те не противоречат на правото на Общността, поради което са напълно приложими към настоящите материалноправни отношения.

Не почива на обективното законодателство и възражението на защитата, че националното право не е изменено по начин, че да гарантира свободното движение на капитали в Общността. Задължението за деклариране на внасяната в и изнасяната от държавата валута, включително и когато това става с цел пътуване до държава-членка на ЕС, не пречи на лицата да пренасят съответните капитали, доколкото съществувалият преди измененията регистрационен режим за това е бил отменен /чл. 4 и чл.5 от Валутния закон/, като е заменен само с декларативен такъв /чл.11 от валутния закон/, който принципно се вмества в допустимите ограничения по чл. 58 от Договора.

Предвид на изложеното материалният закон е бил приложен правилно в производството по одобряване на споразумението, с което Е. Караскел М. се е признал за виновен в извършване на престъпление по чл. 251 ал.1 от НК.

По изложените съображения ВКС намери, че не са налице основанията за възобновяване по чл. 422 ал.1 т.5 вр. чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК на наказателното производство, поради което искането не следва да бъде уважено.

Предвид горното и на основание чл. 425 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

 

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване на наказателното производство по НД № И-1914/2008 г. по описа на Районен съд – гр. С..

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

2.