Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА при участието на секретаря Даниела Цветкова, като разгледа гр.д. № 1883 по описа за 2021 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Н. Д. Т., с адрес в [населено място], представляван от адв. Р. Р., против въззивното решение № 260037 от 24 февруари 2021 г., постановено по в.гр.д. № 511/2020 г. по описа на Окръжен съд Шумен, с което се отменя решение № 260132 от 26 октомври 2020 г., постановено по гр.д. № 1185/2020 г. по описа на Районен съд Шумен, и вместо него е отхвърлен като неоснователен предявеният от Т. против „Булсатком“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в [населено място], иск с основание чл. 66, ал. 2 КТ за осъждане на дружеството да заплати сумата 31110 лева, представляваща уговорено между страните обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, предвидено в т. 9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г. към трудов договор № 2173/06.06.2011 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба, и в тежест на касатора са присъдени разноски.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 60737 от 12 ноември 2021 г., постановено по настоящото дело, за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им, с практиката на ВКС, обективирана в решение № 505 по гр.д. № 1476/2011 г., IV г.о., и решение № 81 по гр.д. № 700/2012 г., IV г.о. Според цитираната практика на касационния съд при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното ѝ място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и да се изследват обстоятелствата, при които е сключен договорът, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това тяхно поведение, както и поведението им след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните.
Това тълкуване на правния въпрос се споделя от настоящия съдебен състав, като допълнително следва да се посочи, че договорната свобода (принцип на гражданското право), е ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и добрите нрави, а при трудовите правоотношения законът в чл. 66, ал. 2 КТ допълнително поставя като забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Сочената забрана обаче не отрича възможността страните по трудовия договор да уговорят и други условия, които са по-благоприятни за работника от изрично установените със закон или с колективен трудов договор, както правилно е прието и в обжалваното решение.
Касационната жалба е основателна. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, касационният съд постановява решение по съществото на спора.
По делото е установено, че между страните по спора е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 2011 г., изменяно впоследствие с допълнителни споразумения от 2012 г., 2013 г., 2016 г. и 2018 г., като с т. 9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г. страните се съгласили, че при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на работника/служителя обезщетение в размер на дванадесет месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор, което обезщетение е платимо на работника/служителя в пълен размер, еднократно до петнадесет календарни дни от прекратяване на договора; трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 24.02.2020 г., на основание чл. 326, ал. 1 КТ, до който момент касаторът е заемал длъжността „регионален мениджър“ с основно месечно трудово възнаграждение от 2488 лева и допълнително възнаграждение за трудов стаж и придобит професионален опит в размер на 89,57 лева.
При правилно установена фактическа обстановка от въззивният съд следва да се приеме, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК. Въззивният съд не е подложил на тълкуване договора, по чието изпълнение страните спорят, съобразно посочения по-горе начин. Изводът, че уговорката по т. 9 от соченото допълнително споразумение, предвиждаща задължение за работодателя да заплати обезщетение във всички случаи на прекратяване на трудовия договор, дори когато прекратяването е инициирано от работника, е недействителна поради противоречието й с добрите нрави, защото такава уговорка би била валидна, когато прекратяването на трудовото правоотношение е по причина на работодателя, но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника, е неправилен. Така съдът е приел, че една и съща клауза, уреждаща едно и също право, може да е действителна и недействителна в зависимост от това какви факти допълнително са настъпили в отношенията между страните. Макар да е вярно, че в частта й, в която обезщетението се уговаря „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, уговорката в т. 9 от допълнителното споразумение от 01.08.2016 г., е частично недействителна като противоречаща на добрите нрави в хипотезите на прекратяване на трудовоправната връзка поради виновно поведение на работника, поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува самостоятелно и без тази част на уговорката. При това положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е факт, преценяван във всеки конкретен случай – работникът е недобросъвестен например в случаите, когато поради виновно негово поведение е предприето дисциплинарното му уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Такива обстоятелства в процесния случай не се установяват. Не може да се приеме, че работникът е недобросъвестен, само защото е прекратил договора с едностранно волеизявление, без наличие на виновно поведение от страна на работодателя, тъй като такова действие е в съответствие с гарантираните в основния закон право на труд и забрана за принудителен труд. Злоупотребата с това право е възможна, но в конкретния случай такива твърдения не са въведени. Ето защо неправилен е и изводът на съда, че работникът, по чиято инициатива се прекратява трудовият договор, би се облагодетелствал неоснователно, тъй като би получил обезщетение за прекъсване на трудовоправната връзка, настъпило в резултат на собствените му действия.
Касационният съд намира, че в случая уговорката в допълнителното споразумение № 95/01.08.2016 г. е валидна (с изключение на частта, в която възникването на задължението не е ограничено от основанието за прекратяване на трудовия договор) и не би могло да бъде тълкувана в различен от ясно изразения в нея смисъл: работодателят поема задължение, а работникът придобива право да получи дванадесет дължими месечни възнаграждения при прекратяване на трудовия договор без оглед на останалите обезщетения, които работодателят дължи, като постигнатата договореност не е неясна, нито абсолютно нищожна. С постигнатото съгласие страните са уредили по-благоприятни последици за работника при прекратяване на правоотношението в сравнение със законоустановените и такава договорка законът допуска, като тя обвързва валидно страните. По делото не се спори, че поетото от работодателя задължение не е изпълнено, поради което искът следва да бъде уважен за целия предявен размер, доколкото работодателят изрично е заявил в отговора на исковата молба, че не оспорва иска по размер.
С оглед изхода на спора, в тежест на ответника в касационното производство (преобразувано от ЕАД с ЕИК[ЕИК], в ЕООД с ЕИК[ЕИК]) следва да се възложат дължимите разноски за държавна такса в размер на 1896,60 лева за производството пред първата и касационната инстанция, както и разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред първата и касационната инстанция в размер на 4800 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о. ,

ОТМЕНЯ решение № 260037 от 24 февруари 2021 г., постановено по в.гр.д. № 511/2020 г. по описа на Окръжен съд Шумен, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Н. Д. Т., с адрес в [населено място], [улица], ет. 4, ап. 19, сумата 31110,00 (тридесет и една хиляди сто и десет) лева , представляваща уговорено между страните обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, предвидено в т. 9 от допълнително споразумение № 95/01.08.2016 г. към трудов договор № 2173/06.06.2011 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 0 3.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати по сметка на ВКС държавна такса от 1896,60 лева (хиляда осемстотин деветдесет и шест лева и шестдесет стотинки) за производството пред първата и касационната инстанция.
ОСЪЖДА „Булсатком” ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на Н. Д. Т., с посочен адрес, сумата 4800,00 (четири хиляди и осемстотин) лева разноски за адвокатско възнаграждение за първата и касационната инстанция.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: