Върховен касационен съд

10

№ 35
София, 12.08.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3901 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
С определение № 60644/06.10.2021 г. по касационна жалба на „Голд лизинг“ ООД, чрез адв. К. Б., е допуснато касационно обжалване на решение № 1515 от 19.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 6402/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд в [населено място] в частта, с която като е потвърдено частично решение № 4525 от 22.06.2017 г., постановено по гр.д. № 1890/2015 г. по описа на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от касатора срещу Прокуратура на Република България искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разликата над 802 408,92 лв. до пълния предявен размер от 1 638 441,99 лв. и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000,00 лв.
Касаторът - ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК.
Насрещната страна – Прокуратура на Република България, в отговор на жалбата поддържа становище за неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност на обжалваното решение.
Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по следните уточнени и конкретизирани от касационния съд въпроси: 1/Прекъсва ли се причинно-следствената връзка между противоправното поведение на длъжника и причинените вреди, когато кредиторът не извърши действия, които могат да бъдат квалифицирани като необичаен търговски риск и 2/ Кои са критериите, въз основа на които следва да бъде определено обезщетение за претърпени от юридически лица неимуществени вреди в хипотезите на нарушаване на правото на Европейския съюз от незаконосъобразни актове и действия/бездействия на държавата.
По първия повдигнат въпрос настоящият състав на ВКС приема следното:
За да отхвърли претенцията на ищеца за присъждане на вземанията по с. „Клиенти“ в размер на 218 910,27 лв. въззивният съд е приел, че това са вземания, дължими текущо от лизингополучателите по действащи договори за лизинг, т.е. такива, които не са били развалени или прекратени на предвидено в закона или договора основание, но в крайна сметка са били отписани по решение на ОС на съдружниците при дружеството-ищеца, без да се предприемат действия за събирането им по съдебен ред. Въззивният съд е изложил становище, че това не са вреди, за които отговорност носи Прокуратурата на РБ, тъй като дори и оригиналите на договорите за лизинг и съпътстващите ги документи /записи на заповед, погасителни планове и др./ да са били в държане на органите на прокуратурата, което безспорно е затруднявало в голяма степен процесите на отчитане на договорите и плащанията по тях, за ищеца е била налице възможност да заведе съответни съдебни производства по реда на чл.410 ГПК, които не изискват представяне на доказателства за претендираното със заявлението вземане, а впоследствие, при условие, че се развие исково производство по реда на чл.422 ГПК, да поиска чрез съда представяне на необходимите за успешното провеждане на иска оригинали на документите или заверени преписи от тях по реда на чл.186 ГПК. Приел е, че дори и да са налице имуществени вреди, то за тях не следва да отговаря ответника. Видно от изложените мотиви въззивният съд е приел, че липсва причинно-следствена връзка между претърпяната загуба от ищеца, изразяваща се в отписване на вземанията по с.с. „Клиенти“ поради изтекла погасителна давност, и противоправното поведение на прокуратурата.
За да прецени правилността на изводите на въззивния съд е необходимо да се изследват три основни понятия, които се намират във връзка с повдигнатия въпрос, а именно причинно-следствена връзка, необичаен търговски риск и ограничаване на вредите от кредитора. Относно причинно-следствената връзка в практиката си ВКС използва два основни способа за установяване на причинна връзка между противоправното деяние и настъпилите вреди – на първо място се прилага т.нар. теория за равноценността, съгласно която е налице причинна връзка между вредите и извършеното деяние, когато последното се явява необходимо условие за настъпването на вредите / така решение № 9 от 2.02.2018 г. по гр.д. № 1444/2017 г. на III г.о./. Наличието на причинната връзка се проверява като мисловно се отстрани деянието от цялата съвкупност от условия, предизвикали вредите. Ако вредите настъпват и без да е налице деяние, то причинна връзка не е налице и обратното – ако вреди не настъпват без да е налице деяние, то причинна връзка е налице. За определяне размера на преките вреди се използва т.нар. адекватна теория – преки са само онези вреди, които типично адекватно настъпват вследствие извършеното противоправно деяние. С оглед приетото от въззивния съд, че причинната връзка между поведението на прокуратурата и претърпените вреди е била прекъсната от обстоятелството, че ищецът не е предявил вземанията си към клиентите, се налага да се изследват причините, поради които ищецът не е предявил съдебно вземанията си. Търговският закон налага по-висок стандарт за дължимата грижа от общото гражданско право към търговците – това е грижата на добрия търговец-чл.302 ТЗ. Грижата на добрия търговец се разбира като степента на грижа на професионалната група, към която лицето принадлежи. Тя поставя по-високи изисквания към адресата от грижата на добрия стопанин, тъй като тази грижа трябва да се полага от професионалист. Дължимата грижа трябва да бъде съобразена и с риска, на който е подложено дружеството. Колкото е по-голям очаквания приход, толкова е по-голям рискът, който може да се поеме от дружеството. По правило управителят трябва да се стреми дейността на дружеството да е съобразена с обичайния за нея риск. От така изложеното следва, че ищцовото дружество /или по-конкретно на неговия управител/ е било длъжно при събиране на своите вземания да съобрази риска от предявяването на искове без наличие на оригиналните документи, на които да основат своите претенции, за да бъде съобразен наложения спрямо търговците мащаб на дължимата грижа. В този смисъл е и практиката на СЕС, която приема, че причинната връзка между претърпените вреди и противоправното поведение на длъжника не се прекъсва когато кредиторът не извърши определено действие, с което да предотврати настъпването на вредите, когато това действие представлява необичаен търговски риск /дело Т-178/98, потвърдено от СЕС по дело С-472/00 Р/.
За да се прецени дали е налице необичаен търговски риск е необходимо съдът да съпоставя възможностите, които са били налице пред кредитора, когато е вземал решение да извърши, респ. да не извърши определено действие. За тази преценка е необходимо да се вземат предвид следните критерии – вероятността предприетото действие да доведе до желания от кредитора резултат, възможните загуби които би претърпял при неуспех на предприетото действие, доколко евентуалните загуби биха влошили финансовото състояние на дружеството, както и съотношението между възможните загуби и евентуалните печалби. При съобразяване на тези кумулативно дадени критерии може да се прецени дали е налице необичаен търговски риск, като преценката следва да е винаги конкретна при обсъждане на всички относими доказателства по делото.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно чл.83, ал.2 ЗЗД длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижата на добрия стопанин. Действително тази разпоредба намира своето приложение при договорната отговорност, но тя има принципно значение, доколкото отразява някои от основните начала на облигационното право, като напр. принципа на добросъвестността /разбирана като честност и почтеност/ - чл.63 ЗЗД.
Въз основа на изложеното, отговорът на повдигнатия въпрос е , че причинно-следствената връзка между противоправното поведение и претърпените вреди не се прекъсва, когато кредиторът не извърши определени действия, които могат да бъдат квалифицирани като необичаен търговски риск.
При така даденият отговор на въпроса, изводите на въззивния съд, че липсва причинно-следствена връзка между претърпяната загуба от ищеца, изразяваща се в отписване на вземанията по с.с. „Клиенти“ в размер на 218 910,27 лв., поради изтекла погасителна давност, и противоправното поведение на прокуратурата, се явява неправилен. От събраните по делото доказателства се установява, че ищцовото дружество е било изправено пред необичаен търговски риск – шансовете му да бъдат спечелени делата без да разполага с оригиналите на документите и при отказ на прокуратурата да ги представи по реда на чл.186 ГПК, са били минимални. Алтернативата да се подаде заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, без дружеството да разполага с документите по сключените с клиентите му договори за лизинг, води на практика до същия резултат, доколкото при едно възражение на длъжника по чл.414 ГПК, за което законът не изисква да бъде мотивирано, кредиторът ще бъде длъжен да предяви иск по реда на чл.422 ГПК. Следва да се отчете и обстоятелството, че с оглед вероятната загуба на делата, ищецът следва да понесе всички такси и разноски за тези производства, т.е. да носи отговорност по чл.78, ал.3 ГПК. Освен това следва да се добави и че през разглеждания период дейността на ищцовото дружество на практика е била блокирана поради иззетите от прокуратурата документи и компютърни конфигурации. В конкретния случай, като не е предявило искове или заявления по чл.410 ГПК, без наличие на оригиналните документи, на които се основават претенциите му, ищцовото дружество е ограничило размера на вредите си, предизвикани от неправомерното поведение на прокуратурата. В случай, че ищецът беше предявил такива искове, размерът на вредите, които би претърпял неминуеми биха се увеличили, а оттам и претенцията му към ответника за обезщетяване на същите. Ако се следва логиката на въззивния съд, то причинно-следствената връзка между поведението на прокуратурата и вредите, не би се прекъснала ако ищцовото дружество беше предявило съдебно претенциите си, а това би довело до вече описания резултат – до по-голям размер на вредите, които търпи ищецът, а оттам и до по-голям размер на претендираното обезщетение. Така на практика се стига до положение, при което ищецът се санкционира, загдето е положил дължимата грижа и е ограничил размера на собствените си вреди, а оттам и размера на дължимото от длъжника обезщетение.
По отношение на отписаните вземания по сметка 443 „Съдебни спорове“ в размер на 274 205,97 лв. и по сметка 498 „Други дебитори“ в размер на 342 916,83 лв., крайният извод на въззивния съд, че ответникът не носи отговорност за тези вреди, е правилен.
От данните по делото се установява, че вземанията по сметка 443 са формирани от два договора за финансов лизинг - № 474/27.06.2007 г., сключени със „Сердика Турист“ ЕООД и № 597/20.02.2009 г., сключен с „Аква Фактор“ ЕООД. Вземанията по първия договор са предявени частично през 2014 г. от ищеца пред Арбитражния съд при БТПП, София, който с решение от 19.12.2014 г. по ВАД № 90/2014 г. е отхвърлил претенциите като погасени по давност на основание чл.111, б.“в“ и чл.119 ЗЗД, като е намерил за неоснователно твърдението на ищеца, че за периода от 10.02.2010 г. /изземване на оригиналите на документите и електронните носители, съдържащи информация за процесните вземания/ до 22.08.2013 г./датата на връщане на документите/, давност не е текла. С решение на ВКС по т.д. №1575/2015 г. е отхвърлен предявения от ищцовото дружество срещу „Сердика Турист“ ЕООД иск за отмяна по реда на чл.47 ЗМТА на арбитражното решение. Вземанията по втория договор за лизинг са предявени пред Районен съд Варна по реда на чл.410 ГПК през 2012 г., като заповедното производство е преминало в исково по реда на чл.422 ГПК. С решение от 29.04.2014 г. на Окръжен съд Варна по в.т.д. № 1661/2013 г. въззивният съд е обезсилил изцяло като недопустимо постановеното от първата инстанция решение, с което установителните искове на ищеца са отхвърлени и е прекратил производството по делото. Видно от мотивите на решението, в исковото производство ищецът е навел различни основания за вземанията от основанията, заявени в заповедното производство, поради което защитата на тези вземания би могла да се търси само чрез осъдителен иск, включително чрез преминаване от установителен към осъдителен иск, от която възможност обаче ищецът-въззивник не се е възползвал въпреки дадената му от въззивния съд възможност. Така постановеното решение е подлежало на касационно обжалване, но по делото няма данни, а и твърдения, че ищецът е обжалвал въззивното решение пред ВКС. При така установените факти, настоящият състав приема, че в случая не е налице причинно-следствената връзка между противоправното поведение на ответника и настъпилите вреди. Последните не са настъпили в резултат на неправомерното задържане на оригиналите на документите по двата договора за финансов лизинг, а са в резултат от предприетото от ищеца съдебно предявяване на погасени по давност вземания по първия договор и в резултат на процесуалното му бездействие за отстраняване нередовността на исковата молба пред въззивния съд относно претендираните вземания по втория договор за лизинг.
От данните по делото не може да се обоснове пряка и непосредствена причинна връзка между взаимоотношенията на ищцовото дружество с „Ест“ АД /мажоритарен съдружник в „Голд Лизинг“ ООД/ по повод сключения рамков договор за финансова помощ и последвалото обратно изкупуване на несъбраните вземания по договорите за заеми, сключени с 42 лизингополучатели и поведението на ответника и по - конкретно с неправомерното задържане на документите на дружеството, т.е. последното не се явява необходимо и достатъчно, при обичайни обстоятелства, условие за настъпването на вредите.
С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, решението на въззивния съд в частта, с което е отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разликата над 802 408,92 лв. до размера от 1 021 319,19 лв., т.е. за сумата от 218 910,27 лв., следва да бъде отменено, а искът – уважен до посочения размер, а в останалата обжалвана част – оставено в сила.
По втория повдигнат въпрос, настоящият състав на ВКС намира следното:
На първо място следва се отбележи, че българската юриспруденция десетилетия наред отричаше правото на юридическите лица да претендират неимуществени вреди. В последните години Върховният касационен съд присъжда обезщетения за претърпени неимуществени вреди на юридически лица – решение № 16 от 2.03.2021 г. по гр.д. № 1914/2020 г. на IV г.о., решение № 29 от 10.03.2020 г. по гр.д. № 1690/2019 г. на IV г.о., решение № 206 от 26.03.2019 г. по гр.д. № 4762/2017 г. на III г.о.. Липсата на доктринерни разработки, както и на съдебна практика относно критериите, по които може да бъде определено обезщетението за претърпени от юридическите лица неимуществени вреди, налага тълкуване на вътрешните разпоредби съответно на правото на ЕС и по този начин да бъдат изведени критерии за определяне на това обезщетение от практиката на Съда на ЕС. Отделно от това е необходимо са се съобрази и практиката на Европейския съд по правата на човека относно критериите за определяне обезщетението за претърпени от юридически лица неимуществени вреди.
В някои свои решения СЕС се е задоволявал с това да установи противоправното поведение, което е довело до съответната неимуществена вреда /напр. засягане на доброто име и реномето/, като обезщетението се определя по справедливост – „ex aequi at boni“ по терминологията на СЕС, т.е. без да посочват конкретни критерии по които СЕС е използвал. Пример в тази насока е дело Т-88/09, където в т.76 е постановено, че „…с оглед на всички изложени в т.71-75 по-горе съображения и при липса на по-точна информация от страна на ищците относно обхвата на понесеното от Idromacchine засягане на доброто му име и реноме, Общият съд счита, че сумата от 20 000 евро представлява справедливо обезщетение“. В други решения, постановени от СЕС се посочват критерии съобразно които е определено обезщетението за претърпените неимуществени вреди. По дело С-45/15 Р , т.52 /Safa Nicu Sepahan Co. срещу Съвет на Европейския съюз/ е посочено следното : „ в т.88-91 от обжалваното съдебно решение Общият съд постановява, че за да се определи размерът на обезщетението за неимуществени вреди в случая, следва да се вземат предвид в частност тежестта на констатираното нарушение, неговата продължителност, поведението на Съвета и ефектът пред трети лица на твърдението за участието на Safa Nicu Sepahan в иранското ядрено разпространение. В това отношение Общият съд по същество приема, че твърдението на Съвета по отношение на Safa Nicu Sepahan е с особена тежест, че то въпреки това не е подкрепено с релевантни данни или доказателства и че Съветът не е проверил по своя инициатива или в отговор на протестите на Safa Nicu Sepahan дали споменатото твърдение е основателно, за да ограничи произтичащите от него вредоносни последици за това предприятие.“ В някои случаи СЕС постановява, че е достатъчно изплащането на символично парично обезщетение - Решение по от 14 юни 1979 т., V/Комисия (18/78, EU:С71979:154, т.19) или че може да бъде предоставено непарично обезщетение – Решение от 10 май 2006 г., Galileo International Technology/Комисия (Т-279/03, EU:Т:2006:121, т.63). В други случаи СЕС не е присъждал обезщетение в конкретна форма, тъй като е приемал че отмяната на неправомерния акт или самото установяване в съдебното решение, че е налице неправомерно поведение, може да представлява задоволително обезщетение по смисъла на член 340 ДФЕС – (Т-47/03, EU:Т:2007:207; Hochbaum и Rawesrr/Комисия (44/85, 77/85, 294/85 и 295/85, EU:С:1987:348, т.22).
В практиката си ЕСПЧ, също се е опитал да формулира критерии съобразно които да бъде определено обезщетението за претърпени неимуществени вреди от юридически лица – така в т.59 от Решение от 4.03.2014 г. по делото „Микроинтелект“ ООД срещу България е постановено, че „що се отнася до иска за неимуществени вреди, Съдът отбелязва, че не е изключвал възможността на търговско дружество да се присъди обезщетение за неимуществени вреди на основания, които в по-голяма или по-малка степен са „обективни“ или „субективни“. Сред тях следва да са репутацията на компанията, несигурността в планирането и вземането на решения, разцеплението в управлението на дружеството и на последно място, макар и в по-малка степен, безпокойството и неудобството, причинено на членовете на управленския екип.“ В решение от 6.04.2000 г. на ЕСПЧ по делото Комингерсол срещу Португалия, т.29, съдът е възприел подобни критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като при преценката на обезщетението, съдът взема под внимание наред с имуществените вреди, т.е. загубите, понесени като директен резултат от твърдяното нарушение, и неимуществените вреди, т.е. репарация за безпокойството, неудобството или несигурността, причинени от нарушението, както и други неимуществени вреди; както и т.35 от същото решение, където е посочено, че „претенциите за неимуществени вреди, претърпени от такива фирми, могат да включват искания, които са в по-голяма или по-малка степен „обективни“ или „субективни“. Следва да се отчитат фирмената репутация, несигурността при планиране, нарушение в управлението на фирмата, като тук няма точен метод за изчисляване на последствията, и на последно място, макар и в по-малка степен, безпокойството и неудобството, причинено на членовете на ръководството на фирмата.
От изложеното е видно, че съществуват три подхода при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от юридическите лица в практиката на европейските съдилища. При първия обезщетението се определя по усмотрение на съда без да се посочват конкретни критерии. Подобен подход следва да се отхвърли понеже създава несигурност, а също така чрез него се внася неяснота в правните очаквания на увредените субекти. При вторият подход се счита, че обезщетението може да се изрази в самата отмяна на неправомерният акт или самото установяване в съдебното решение, че е налице неправомерно поведение. Този подход също следва да се отхвърли доколкото основен принцип на българската гражданска отговорност е паричното обезщетяване на претърпените вреди. Следователно единственият възможен подход е при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезите на нарушаване на правото на Европейския съюз от незаконосъобразни актове или действия/бездействия на държавата е да се изброяват примерни критерии, като преценката всякога да бъде оставена на решаващия съд при съобразяване на всички релевантни по делото факти и обстоятелства. Такива примерни критерии могат да бъдат: тежестта на констатираното нарушение, неговата продължителност, поведението на държавният орган, ефектът пред трети лица, който е породил незаконосъобразния акт или противоправното действие/бездействие на държавата, степента на накърняване на фирмена репутация, несигурността при планиране, нарушението в управлението на дружеството, безпокойството и неудобството, причинено на членовете на ръководството на фирмата.
В заключение на повдигнатия въпрос може да се отговори, че примерни критерии въз основа на които следва да бъде определено обезщетение за неимуществени вреди в хипотезите на нарушаване на правото на Европейския съюз от незаконосъобразни актове или противоправни действия/бездействия на държавата, претърпени от юридическите лица са: тежестта на констатираното нарушение, неговата продължителност, поведението на държавният орган, ефектът пред трети лица, който е породил незаконосъобразния акт или противоправното действие/бездействие на държавата, степента на засягане на фирмена репутация, несигурността при планиране и нарушението в нормалното управлението на дружеството, безпокойството и неудобството, причинено на членовете на ръководството на фирмата.
Отчитайки именно посочените по-горе критерии, настоящият състав на ВКС приема, че обезщетението за неимуществени вреди, изразяващи с в накърнена репутация на дружеството и в нарушаване на нормалното му управление за продължителен период от време, следва да се определи в размер на 10 000 лв.
С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, решението на въззивния съд в частта, с което е отхвърлен иска за разликата над 3 000 лв. до 10 000 лв., следва да бъде отменено, а искът – уважен до посочения размер.
Предвид крайния изход на спора, на касатора се дължат разноски за държавни такси и за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 7 637,29 лв., както и неприсъдената част от разноските за първите две инстанции съобразно уважената част на исковете в размер на 21 784,44 лв., или общо в размер на 29 421,73 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

ОТМЕНЯ решение № 1515 от 19.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 6402/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от „Голд Лизинг“ ООД, ЕИК[ЕИК] срещу Прокуратура на Република България искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за разликата над 802 408,92 лв. до размера от 1 021 319,19 лв. и за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 3 000 лв. до 10 000 лв., като вместо него постановява:
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на „Голд Лизинг“ ООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 218 910,27 лв.- обезщетение за имуществени и сумата от 7 000,00 лв.- обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, ведно със законната лихва върху главниците от 10.02.2015 г. до окончателното им изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1515 от 19.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 6402/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, в останалата обжалвана от „Голд Лизинг“ ООД част.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на „Голд Лизинг“ ООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 29 421,73 лв. – разноски за трите съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: