Върховен касационен съд

Съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е

№ 414

София, 12.10.2010г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и десета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : Лидия Стоянова


ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева

Жанина Начева
при секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора Лаков изслуша докладваното от съдията Е. Авдева
наказателно дело № 378 /2010 г.

Производството по делото е образувано на основание чл. 349 , ал.1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Я. П. против присъда № 123 от 29.03.2010 г.по внохд № 152/10 по описа на Софийския градски съд , наказателно отделение, дванадесети въззивен състав.
В жалбата се цитират всички касационни основания , посочени в чл. 348 , ал.1 от НПК – нарушение на закона, съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наложените наказания.
Касаторът изтъква , че са ценени доказателства, събрани в нарушение на НПК, а част от доказателствения материал е била игнорирана във вреда на подсъдимия. Жалбоподателят смята, че съдът неправилно е квалифицирал извършеното от подсъдимия деяние като престъпление в нарушение на Регламент /ЕО/ № 1889/2005 г. за контрола на паричните средства, които се въвеждат в Общността или я напускат. Атакува се също така и постановеното от съда отнемане на предмета на престъпление с аргументи, че той не принадлежи на подсъдимия.
Явната несправедливост на наказанието се аргументира с подценяване на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства – младата му възраст и статута на чужденец, незапознат с българския валутен режим.
В заключение се отправя искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия с последица връщане на отнетата в полза на държавата сума.
В съдебното заседание пред касационния съд защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения.
Прокурорът пледира в подкрепа на обжалвания съдебен акт.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 237, ал.1 от НПК, установи следното :
Софийският районен съд с присъда от 11.11.2009 г. по нохд № 12415 по описа за 2007 г. признал подсъдимия Я. П. за невинен и го оправдал по обвинението за престъпление по чл. 251, ал.1 от НК.
Софийският градски съд, наказателно отделение, дванадесети въззивен състав, с присъда № 123 от 29.03.2010 г. по внохд № 152/10г. отменил първоинстанционната присъда и вместо нея постановил нова присъда, с която признал подсъдимия Я. П. за виновен в това , че на 23.03.2007 г. в[населено място], на митница „Аерогара София”, в салон за пътници ”Заминаване” нарушил разпоредби на закон и на обнародван акт на министъра на финансите и Б. народна банка /БНБ/, а именно - чл. 11, ал.1, ал.2 и ал.6 от Валутния закон и чл. 2, ал.2 и чл. 8, ал.1 от Наредба № 10/16.12.2003 г. на министъра на финансите, съгласувана с БНБ, относно режима на внос и износ на валутни ценности и задълженията за тяхното деклариране / цитирана по-долу като Наредба № 10/, като в качеството на чуждестранно лице не е декларирал пред митническите органи във валутна митническа декларация изнасяната валута в особено големи размери – 21 000 евро с левова равностойност 41 072,43 лева, поради което и на основание чл. 251, ал.1 и чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил за срок от четири години от влизане на присъдата в сила.
На основание чл. 251, ал.2 от НК съдът отнел в полза на държавата предмета на престъплението - сумата от 21 000 евро. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски.
Жалбата срещу така постановения въззивен акт е неоснователна по следните съображения:
Касационната проверка не установи посочените от касатора съществени нарушения на процесуалните правила, поради което настоящият съдебен състав не споделя изразеното становище за ограничаване правото на подсъдимия на защита в резултат на опорочена въззивна процедура. Въззивният съд правилно не е изключил от доказателствената съвкупност писмените доказателства, създадени в рамките на административното производство по Закона за митниците - акт за митническо нарушение, протокол за личен преглед, разписка и декларация /л. 6-11 от досието от досъдебното производство/. Доводът на защитата срещу тяхната процесуална годност поради отсъствието на преводач се опровергава от показанията на свидетелите Субев, Р. и Д., които единодушно твърдят, че контактували с подсъдимия на руски и английски. Комуникацията между Я. П. и митническите служители се установява и от протокола за разпит, съставен при констатиране на нарушението. Според него подсъдимият отговорил ръкописно на поставени от свидетеля Т.Р. на руски език въпроси. Направеният от заклет преводач превод потвърждава, че П. разбирал съдържанието на питанията. Отговорите му напълно съвпадат и с отразеното в акта за митническо нарушение описание на инкриминираното поведение.Ето защо съдебният състав правилно отхвърлил възраженията на защитата на подсъдимия за манипулиране на писмените доказателства при митническата проверка поради неравностойното положение на нарушителя, обусловено от качеството му на чужденец, невладеещ български език.
Не намира подкрепа в разпоредбите на НПК и претенцията на касатора за предварително разрешение или последващо одобряване от съдия на протокола за изземване на недекларираната от подсъдимия валута. Намерените в Я. П. 21 000 евро са приобщени към делото като веществени доказателства чрез акта за установяване на митническо нарушение на основание чл.41 от ЗАНН, съгласно който при констатиране на административни нарушения актосъставителят може да изземва и задържа веществените доказателства, свързани с установяване на нарушението. Към момента на извършване на митническата проверка - 23.03.2007 г.,митническите служители вече не ползвали статута на разследващи органи, поради което извършените от тях действия правилно са третирани от съда като част от административна, а не наказателна процедура, обвързана от правилата на НПК.
Настоящият състав не споделя и аргументацията на жалбоподателя за пренебрегване на доказателства и доказателствени средства, опровергаващи обстоятелствата на обвинението.Изследваният по делото видеофайл не съдържа технически обозначения за времето , през което е направен, поради което съдът не е имал основание да свърже с него данни, изключващи инкриминираните действия. На следващо място показанията на свидетелите Р. и Д. са ценени в контекста на целия доказателствен материал. Съдът коментирал показанията им , оценявайки ситуацията , в която те са възприели правнорелевантните факти. Длъжностното им качество на митнически служители не обуславя априорно заинтересованост за свидетелстване във вреда на подсъдимия, ако тези съмнения на защитата не са подкрепени с доказателства. Предходната инстанция не е установила каквито и да било данни за тенденциозност в показанията на тези свидетели и не е нарушила процесуалните правила, като кредитирала съдържащата се в тях информация.
Касационната жалба акцентира върху писмо изх.№ 11/607 от 19.06.2009 г. на директора на Агенция „Митници” като придава на съдържанието му доказателствено значение, което съдът законосъобразно не е възприел като оневиняващо подсъдимия. Мнението в писмото относно правната регламентация на движението на капитали в ЕО няма нормативен характер и обвързва единствено автора .
Основното оплакване на защитата на подсъдимия е за нарушение на материалния закон поради субсидиарното прилагане на Регламент/ЕО/ 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 г. относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността.
Според жалбоподателя общностното право изключва обективна съставомерност на инкриминираното деяние. Върховният касационен съд е имал възможността многократно Вж.Решение № 52 от 19.03.2009 г.на ВКС по н.д.№ 758/2008 г., І н.о., НК , Решение № 186 от 21.04.2009 г. на ВКС по н.д. № 159/2009 г., ІІІ н.о., и др. да обоснове становището , че установеният с националното ни законодателство чрез Валутния закон и Наредба № 10 декларативен режим на износ и внос на пари в наличност е съвместим с разпоредбите на общностното право и не ограничава свободата на движение на капитали в общността. Цитираният от касатора принцип на субсидиарност идва да подкрепи приложимостта на националните мерки за контрол на движението на пари в брой , тъй като те са допустими по силата на чл. 58, пар.1, б.”Б” от Договора за създаване на Е. общност.
Не намира подкрепа в данните по делото и позицията на жалбоподателя за несъставомерност на деянието по чл. 251, ал.1 от НПК в субективно отношение. Съдът е направил изводите се за наличието и обхвата на умисъла на дееца от установените фактически обстоятелства - достъпно оповестен режим на деклариране чрез табели на езици, ползвани от подсъдимия, позната обстановка на летището, през което той вече преминал при влизане в страната и професионалният му опит с платежни средства.
Неоснователно е и твърдението на касатора, че съдът неправилно е отнел иззетата сума от 21 000 евро, тъй като тя не е собственост на подсъдимия.
Безспорно е по делото, че недекларираната валута е била във владение на Я. П. в момента на митническата проверка. Тя е намерена в личния му багаж и чрез нея той е засегнал обществените отношения, охранявани от нормата на чл. 251, ал.1 от НК, поради което дефинитивно е предмет на умишлено престъпление . Вярно е направеното от защитата припомняне, че съгласно чл. 53, ал.1, б.”б” от НК на отнемане в полза на държавата подлежат само тези вещи, които са били предмет на умишлено престъпление в изрично предвидените в особената част на НК, ако принадлежат на виновния. Настоящият състав изразява разбирането, че в посочените в Особената част на НК случаи осъществяването на фактическата власт върху вещи – предмет на умишлени престъпления, е достатъчна предпоставка за прилагане на института на тяхното отнемане, ако това действие не води до неоправдано засягане на интересите на трети лица. Такава би била например хипотезата, ако недекларираната сума е придобита по престъпен начин – например открадната или присвоена. Тогава тя подлежи на връщане на пострадалия собственик, а в полза на държавата се присъжда равностойността й. Отнемането в полза на държавата и в двете хипотези на чл. 53, ал.1 от НК е своеобразна санкция, но не е наказание по смисъла на наказателното право. Ето защо, макар да съдържа елементите на „своеобразно възмездие за извършеното престъпление” Вж.Лазар Груев, Санкционната система по българското наказателно право, СИБИ, 1997 г.стр.93 в целите й превалира превантивния ефект. Чрез отнемането се препятства достъпа на виновният до вещи, улеснили престъпната му дейност, и се ограничава възможността му да се ползва от тях.Така очертаната правна същност на отнемането е базисната отправна точка, която ръководи съда при постановяване на отнемането на вещи -средство или предмет на престъплението, и гарантира постигане на санкционния и превантивен ефект на тази принудителна мярка без да се накърнява правнозащитената сфера на други лица.
Доказателствата в настоящия казус не разкриват противоречие между това разбиране за приложението на чл. 53, ал.1 , б.”б” от НК и постановеното от съда отнемане на недекларираната от подсъдимия П. валута. Цитираният от защита ордер за изплащане на сумата като комисионна на лицето Я. Ейдингс / представен от подсъдимия на 20.04.2007 г./ не изключва връзката на принадлежност /по смисъла на чл.53, ал.1 , б.”б” от НК/ между предмета на престъплението и подсъдимия. Според неговата позиция /защитена от адвоката му/ парите са служебни и е следвало да бъдат пренесени до Латвия. Независимо от обстоятелството, че с извършеното престъпление сумата е отклонена от очаквания /според подсъдимия/ оборот, Я. П. продължил да е носител на поетото към работодателя му задължение, тъй като парите са заместими вещи . Ето защо тяхното отнемане е законосоъбразно, а претенциите на евентуалния им собственик би следвало да се реализират според облигационната или трудовоправна връзка, на които се позовава подсъдимия. С отнемането на недекларираната сума се постига баланс между търсената от чл. 251, ал.2 от НК санкционна и превантивна цел и вещните права на лица извън настоящето наказателно правотношение.
На последно място неоснователно е позоваването на касатора на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК.
Не е налице очевидно несъответствие между наказанието, наложено на подсъдимия, от една страна и обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга. При индивидуализация на санкцията въззивният съд е подложил на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне на обема на наказателната принуда . Той се е съобразил с информацията за влошеното здраве на подсъдимия и с чистото му съдебно минало, посочени в касационната жалба. В атакуваната присъда законосъобразно е подчертана високата степен на обществена опасност на престъплението, обусловена от значителното превишаване на съставомерния размер на контрабандираната сума. Смекчаващите отговорността обстоятелства / включително младата възраст на подсъдимия / с установените от предходната инстанция характеристики по вид и тежест не са в многобройни по смисъла на чл.55, ал.1 от НК. Освен това по делото не се констатира по-ниска степен на обществена опасност на деянието и дееца, които да правят и най-лекото, предвидено от закона наказание несъразмерно тежко. Наложената санкция като вид, размер и начин на изтърпяване съответства на целите по чл. 36 от НК и не подлежи на ревизия в желаната от касатора насока.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 123 от 29.03.2010 г.по внохд № 152/10 по описа на Софийския градски съд , наказателно отделение, дванадесети въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :


ЧЛЕНОВЕ : 1.


2.