№ 60260
гр. София, 19.08.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 267 102/01.10.2020 година, подадена от „Юробанк България“ АД [населено място], срещу решение № 5136/25.08.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8497/2018 година.
С обжалваното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение № ІІІ-144-359906/13.03.2018 година на Софийски районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 144-ти състав, постановено по гр. д. № 24057/2016 година е отхвърлен предявения от „Юробанк България“ АД [населено място] срещу П. Т. А. с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че А. дължи на банката сумата от 15 558.61 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година, заедно със законната лихва за периода от 28.05.2015 година до окончателното плащане, както и възнаградителна лихва в размер на 3963.46 лева за периода от 28.02.2013 година до 10.05.2015 година; мораторна лихва в размер на 1526.03 лева за периода от 30.03.2013 година до 19.08.2015 година; мораторна лихва в размер на 1201.92 лева за периода от 30.03.2013 година до 19.08.2015 година по договор за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година, анекс № 1/04.02.2010 година и анекс № 2/30.09.2011 година, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 06.01.2016 година по ч. гр. д. № 50 700/2015 година по описа на Софийския районен съд.
В подадената от „Юробанк България“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от нея срещу П. Т. А. искове с правно основание чл. 422 от ГПК, да бъдат уважени.
Ответникът по касационната жалба П. Т. А. е подал отговор на същата с вх. № 299 269/07.12.2020 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
„Юробанк България“ АД [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 01.09.2020 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 267 102/01.10.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С определение № 341/26.04.2021 година, постановено по ч. гр. д. № 489/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. производството по частното дело е присъединено за разглеждане към настоящото производство.
Присъединеното производство е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 260 205/04.01.2021 година, подадена от П. Т. А. срещу определение № 266 101/10.12.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8497/2018 година с което е оставена без уважение подадената от нето молба с вх. № 265 651/29.09.2020 година за изменение на постановеното по делото решение № 5136/25.08.2020 година в частта му за разноските.
В частната жалба са изложени доводи за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което е и необосновано. Направено е искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от П. Т. А. молба по чл. 248 от ГПК с вх. № 265 651/29.09.2020 година за изменение на постановеното по делото решение № 5136/25.08.2020 година в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК бъде уважена.
„Юробанк България“ АД [населено място] е подала отговор на частната жалба с вх. № 274 054/04.02.2021 година, подаден по пощата на 03.02.2021 година, с който е изразило становище, че частната жалба е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея определение да бъде потвърдено.
П. Т. А. е бил уведомен за обжалваното определение на 29.12.2020 година, а частната му жалба е вх. № 260 205/04.01.2021 година. Поради това е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересовани страни и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С постановеното по делото определение № 341/26.04.2021 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това кои са страни по договора за поръчителство, как, кога и в каква форма се сключва същия, а също така и има ли задължително съдържание и ако да какво е то.
По така поставения въпрос настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че едно лице може да приеме да бъде поръчител за чуждо задължение както по собствена инициатива, така и по инициатива на длъжника или на кредитора по задължението. В случая когато това става по инициатива на длъжника или на кредитора по задължението, което се обезпечава, от значение за съгласието на лицето да стане поръчител са вътрешните отношения между него и длъжника, съответно кредитора. Независимо от това, по чия инициатива лицето дава съгласие да бъде поръчител, чл. 138, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД посочва, че страни по договора за поръчителство са кредиторът и поръчителят. Длъжникът не става страна по този договор, дори и в случаите когато третото лице се е съгласило да поръчителства по негова инициатива. Самият договор по силата на чл. 138, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД следва да бъде сключен в писмена форма. Разпоредбата е императивна и не може да бъде дерогирана по съглашение на страните по договора, поради което се касае до форма за действителност. Писмената форма ще бъде спазена както в случаите, когато договорът е сключен с нарочен (отделен) документ, така и в случаите когато той е инкорпориран в друг документ, като например договор за кредит или анекс към него. В последния случай, за да се счита сключен договора за поръчителство, не е достатъчно в другия документ (в който договора е инкорпориран) да бъде положен подпис от съгласилото се да бъде поръчител лице и да бъде посочено, че то полага подписа си в качеството на поръчител, а е необходимо в него да се съдържат съвпадащите насрещни изявления на страните по договора за поръчителство, по отношение на съществените елементи на договора, характеризиращи го като такъв, а също така и конкретните уговорки (ако има такива) за отношенията между страните. Освен, че е форма за действителност на договора за поръчителство, писмената форма по чл. 138, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД е и форма за доказване на конкретните уговорки между страните по него, в случай на спор между тях.
Законът не предвижда конкретно съдържание на договора за поръчителство. С този договор поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнението на неговото задължение, т. е. поръчителят дължи същата престация, както и главния длъжник, освен ако не е уговорено друго с кредитора или това друго не следва от естеството на дължимата престация. Затова уговорките свързани с индивидуализирането на това задължение-за определяне на задължението, за което се поръчителства, за поемането на задължението от страна на поръчителя и за определяне на обема на отговорността му са такива свързани с основния предмет на договора за поръчителство и трябва да се съдържат в писмения документ, тъй като в противен случай няма да е налице договор. Липсва законова разпоредба, подобна на чл. 167 от ЗЗД, която да определя начина на индивидуализация на обезпеченото вземане в договора за поръчителство. Необходимо е то да бъде посочено по такъв начин, че да е ясно кое точно вземане се обезпечава, като пропускането на някой или на част от индивидуализиращите го елементи е без значение, ако останалите посочени такива са достатъчни за индивидуализиране на вземането. Ако поръчителят се задължава само за част от задължението или при по-леки или при по-тежки условия от главния длъжник, това също трябва да бъде отразено в договора, като се посочи, за каква част от задълженията и при какви точно условия се задължава поръчителят.
С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийски градски съд е неправилно по следните съображения:
Съставът на Софийски градски съд е приел, че за да постанови решението си първоинстанционният Софийски районен съд е приел, че между „Юробанк България“ АД [населено място] и кредитополучателката Г. Г. А. е бил сключен договор за потребителски кредит по чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ. Страните по него имали качеството на кредитор и потребител по смисъла на чл. 5, ал. 2 и 3 от ЗПК (отм.); същият не попадал сред изключенията на чл. 3, ал. 3 от ЗПК (отм.) Затова и неговата валидност и последиците от това следвало да се съобразят с изискванията на ЗПК в редакцията релевантна за периода. Софийския районен съд се бил позовал на определение № 351/22.04.2016 година, постановено по т. д. № 3026/2015 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Тъй като се касаело и до търговска сделка, то процесният договор попадал и в приложното поле на ЗЗП-чл. 143-146 от ЗЗП. Във връзка с доводите на П. Т. А. за нищожност първоинстанционният съд бил приел, че следвало да разгледа същите в следната поредност: първо по ЗЗП и след това по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД според тежестта им, степенувано като се започнело от най-тежкия порок-невъзможен предмет, а след това по отношение на формата. Въз основа на отразеното в договора за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година и двата анекса към него, съответно от 04.02.2010 година и 30.09.2011 година, Софийският районен съд бил достигнал до извода, че същите отговарят на изискванията на чл. 6 от ЗПК (отм.), т. е. договорът бил сключен в писмена форма и на потребителя били предоставени екземпляр от него, както и от всички изменения и допълнения към него; същите били подписани. Въз основа на уговореното в клаузите на чл. 1.1, чл. 6, чл. 8, чл. 10, чл. 12 и чл. 13 от договора, Софийският районен съд бил приел, че същият отговаря на изискванията на чл. 7, т.4-11 от ЗПК, отм. и затова възраженията на А. в този смисъл били неоснователни. Договорът, обаче, не съдържал клауза за прекратяването му, нито препращал към ОУ за това. Това било нарушение на императивните изисквания на чл. 7, т. 12 от ЗПК (отм.). поради което на основание на специалната норма на чл. 14, ал. 1 от ЗПК (отм.) договорът не можел да породи целените с него последици поради неговата недействителност. В тази хипотеза потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихви и други разходи по кредита. Прието било още, че П. Т. А.. има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 2 от ДРЗЗП, но с оглед приетото нарушение на разпоредбите на ЗПК (отм.), то съдът не бил длъжен да разгледа довода на му по чл. 143,т. 9 от ЗПК. Относно наличието на валидно задължение за поръчителство първоинстанционният съд бил приел, че е необходимо наличие на действителен главен дълг. Предметът и обемът на отговорността се определяли от обема на главното задължение. По принцип обявяването на договора за недействителен водело до погасяване на поръчителството, но в случая макар и договорът да бил приет за недействителен, с оглед изричната и специална разпоредба на чл. 14, ал. 2 от ЗПК (отм.) потребителят оставал задължен за чистата стойност на кредита. Затова и договорът за поръчителство не бил недействителен поради невъзможен предмет. Неоснователен бил и довода за липса на форма, тъй като договорът за поръчителство бил сключен в писмена форма. При това положение А. бил задължен само за главницата в размер на 15 808.98 лева, което било установено от заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза. След като липсвали доказателства за плащане от страна на П. Т. А. по отношение на главния дълг, то искът по чл. 422 от ГПК за главния дълг бил основателен. Акцесорните вземания били приети за неоснователни и затова са били отхвърлени от първоинстанционния съд.
Съставът на Софийски градски съд констатирал, че в договора за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година, на чиято предсрочна изискуемост „Юробанк България“ АД [населено място] предявявала иск за установяване на вземанията си по реда на чл. 422 от ГПК, като страни изрично били посочени банката и кредитополучателката Г. Г. А.. Частта оформяща поръчителството не била попълнена, нито пък договора бил подписан от П. Т. А.. Анекс № 1/04.02.2010 година също бил сключен само между посочените страни. От данните по делото се установявало, че А. бил подписал анекс № 2/30.09.2011 година, като съгласно чл. 6 от анекса А. се бил задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя при условията на чл. 138 и следващите от ЗЗД за заплащане на целия размер на кредита и лихвите, съгласно този анекс. В решение № 152/05.01.2018 година,постановено по т. д. № 2512/2016 година по описа на ВКС, ТК, І т. о., постановено по аналогично оформени правоотношения, било прието, че последващото подписване на анекси към договора за поръчителство и анекси към договора за банков кредит, които променят клаузи от основен (неподписан от лице като поръчител) договор за поръчителство, съответно от основен договор за банков кредит (между други лица като страни) не обосновава извод за наличие на валидно поето от третото лице задължение спрямо банката да отговаря като поръчител за изпълнение на задължението на кредитополучателя по договор за банков кредит. В същото решение било прието с оглед липсата на валидно сключен договор за поръчителство, че не можело да се ангажира отговорността на ответника, посочен като поръчител и такъв иск бил неоснователен. Съставът на Софийски градски съд възприемал изразеното в посоченото решение становище, тъй като се касаело до аналогичен казус. Според въззивният състав с подписването на анекс № 2/30.09.2011 година П. Т. А. бил встъпил в дълг-в задължението на кредитополучателката Г. Г. А.. Съгласно чл. 101 от ЗЗД трето лице можело да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Независимо от това с кого е сключено съглашението, встъпилият отговарял пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. При встъпването в дълг, без да се променя самото облигационно отношение, т. е. при запазване на правния характер на съществуващия дълг и неговите модалитети; на възраженията по съществуващото задължение и при запазване на неговите обезпечения и без кредиторът да загубва своя стар длъжник, към него се присъединявал още един длъжник. Встъпването в дълг, когато било резултат от договор между кредитора и новия длъжник, разкривало характеристики, подобни на поръчителството, но встъпилият в чужд дълг бил винаги отговорен на същото правно основание, на което дължал първоначалния длъжник и солидарно с него. Поръчителят отговарял на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължал на същото правно основание, по силата на което дължал и първоначалният длъжник и солидарно с него. В конкретния случай уговорките в анекс № 2 били неясни доколкото в чл. 6 от него било налице препращане към договора за поръчителство, какъвто не бил сключен, а в чл. 6.1 се уреждала отговорността на солидарен длъжник (хипотеза на чл.101 от ЗЗД). С оглед константната съдебна практика, съдът, който следва да се произнесе за съществуването, съответно правата и задълженията на страни по договор, трябвало да установи вида на същия. Той се определял от действителното му съдържание-действителната обща воля на страните. Във всички случаи на спор относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици, съдът бил длъжен да отговори аргументирано каква е действителната воля на страните. Когато уговорките били неясни, непълни и неточни и щом пораждали съмнение, тълкуването се извършвало по критериите на чл. 20 от ЗЗД. Първоинстанционният съд не бил изследвал действителното съдържание на съглашенията между страните по спора, както и не бил установил вида на анекс № 2/30.09.2011 година, сключен между „Юробанк България“ АД [населено място] и П. Т. А.. В т. 1 от анекса е посочено, че вземането на банката, включвало редовна главница, просрочена главница, наказателна лихва върху просрочена главница, която по силата на този анекс се трансформирала в редовна главница. В т. 5 било посочено, че всички останали условия на договора за кредит и всички останали анекси и допълнителни споразумения договорени между страните към него запазвали своето действие. Видно от съдържанието на т. 2.1 от анекса погасяването на кредита се извършвало съгласно изготвен от банката погасителен план, който се предоставял на кредитополучателя след подписване на анекса и представлявал неразделна част от него. Погасителен план с дата на съставяне-10.11.2008 година, т. е. датата на подписване на договора за кредит бил представен с исковата молба, като бил скрепен с подписа на Г. Г. А.. Представен бил и погасителен план с дата 03.10.2011 година, т. е. съставен след сключване на анекс № 2, който също бил скрепен с подписа на кредитополучателката. Основателен бил довода на П. Т. А., че неправилно и несъответно на фактите по делото било прието от първоинстанционния съд, че на А. е бил предоставен екземпляр от договора за потребителски кредит, както и от двата анекса към договора, по единият от които той не бил страна, както и от анекс № 2, който бил подписан от него. Въззивната инстанция констатирала, че изводите на първоинстанционният съд биха съответствали на установеното по делото, ако ответник била кредитополучателката Г. Г. А.. Нито погасителния план от 10.11.2008 година, нито този от 03.10.2011 година били скрепени с подписа на П. Т. А.. Основателен бил довода на ответника А., че не му бил връчен и препис от подписания от него анекс № 2-видно било от отразеното на последна страница на анекса, същият бил изготвен в два екземпляра, а страните по него били три-банката, кредитополучателят и подписалият го П. Т. А.. Противно на твърдяното от „Юробанк България“ АД [населено място], това обстоятелство не било доказано по никакъв начин. Основателен бил довода на П. Т. А., че при сключването на анекс № 2 не бил знаел за съществените условия на сделката-размер на кредита, погасителен план с данни за издължаване на кредита, данни за лихвен процент и т. н. съществени белези на договора за кредит. Следвало да се добави и, че дори вещото лице по допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-икономическа експертиза не можало да даде категоричен отговор по какъв начин било формирано задължението. Видно от изложеното в съдебния протокол, обективиращ процесуалните действия на съда и страните, извършени в откритото съдебно заседание на 13.02.2018 година, вещото лице било посочило, че се касае до два вида наказателна лихва-наказателна лихва върху просрочена главница и наказателна лихва върху просрочена лихва. От „Юробанк България“ АД [населено място] не били предоставени данни по какъв начин била определяна тази наказателна лихва-върху какви главници, какъв е бил лихвения процент, върху какви суми е изчислена. Основателен бил и довода на Г. Г. А., че сумата посочена в заключението на вещото лице, изготвило съдебно-икономическата експертиза, не представлявала т .нар. „чист актив“. Видно от заключението, тази сума включвала усвоена главница-17 100.00 лева, капитализирани лихви с анекс № 1/04.02.2010 година-313.11 лева, капитализирани лихви с анекс № 2/30.09.2011 година–922,27 лева и заплатена главница по кредита-2 526.40 лева. При липсата на данни относно индивидуализиращите поне в степен на достатъчна определяемост главния дълг, параметри, погасителен план и т. н., то обективираният в анекс № 2 договор, с който П. Т. А. бил поел задължения да отговаря солидарно с длъжницата Г. Г. А., бил такъв с невъзможен предмет. Дори и да се приемело, че се касае до поръчителство то анекс № 2 пак не можел да породи правни последици. Безспорно П. Т. А. имал качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДРЗЗПН и се ползвал с защитата по глава шеста от закона.
Съгласно чл. 143, т. 9 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като налагала на потребителя приемането на клаузи, с които той не бил имал възможност да се запознае преди сключването на договора; Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Последното не се твърдяло от „Юробанк България“ АД [населено място]. Това налагало извод, че обжалваното първоинстанционно решение в частта, в която е бил уважен иска по чл. 422 от ГПК се явявало неправилно и като такова трябвало да бъде отменено. Вместо това искът трябвало бъде отхвърлен. Това от своя страна водело до отхвърляне на претенциите на „Юробанк България“ АД [населено място] за заплащане на акцесорните вземания.
Както са приели съставите на Софийския районен и Софийски градски съд на 10.11.2008 година между „Юробанк България“ АД [населено място] и Г. Г. А. бил сключен договор за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година, с който банката предоставила на А. сумата от 17 000.00 лева, която следвало да бъде възстановена за срок от осем години, заедно със лихва в размер на 12.00 % годишно. Така определената лихва била фиксирана, а годишния процент на разходите е определен на 12.6834 %. В съдържанието на договора фигурира раздел „обезпечения“, където е посочено, че кредита се обезпечава чрез поръчителство, като самия договор е подписан от представител на банката и от Г. Г. А.. Впоследствие на 04.02.2010 година, между същите страни, е подписан анекс № 1, с който е постигнато споразумение, че вземането на банката по договора, включващо редовна главница, просрочена лихва върху редовната главница и наказателната лихва върху просрочената главница да бъде трансформирано в редовна главница. Срокът за заплащане на сумите е удължен до 04.02.2020 година, като включва дванадесет месечен гратисен период, в който се заплаща само лихвата. В съдържанието на този анекс, както и при договора за потребителски кредит, има текст относно задълженията на поръчител, но такъв не е посочван и липсва подпис за такъв. Анекса, както и договора за потребителски кредит, е подписан само от представителя на „Юробанк България“ АД [населено място] и от Г. Г. А.. На 30.09.2011 година е бил сключен анекс № 2, към договора за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година, като е посочено, че освен представителя на банката и Г. Г. А., в него участва и П. Т. А., в качеството му на поръчител. Както и при анекс № 1 е прието вземането на банката по договора, включващо редовна главница, просрочена лихва върху редовната главница и наказателната лихва върху просрочената главница да бъде трансформирано в редовна главница. Постигнато е съгласие погасяването на кредита да се извършва на сто и двадесет месечни анюитетни вноски, от които последната изравнителна, включващи главница и лихва съгласно погасителен план, който се изготвя от банката и се предоставя на кредитополучателя след подписването на анекса. Наред с това е променен и дължимия се по кредита лихвен процент, който е определен на 13.00 % годишно. Определена е и обезщетение за забава върху просрочените вноски, в размер на договорната лихва плюс надбавка от 10.00 %, като е посочено, че всички останали условия на договора за потребителски кредит запазват действието си. Посочено е, че с подписването на анекса поръчителят се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя, при условията на чл. 138 и следващите от ЗЗД, за изплащането на целия размер на кредита и лихвите, съгласно анекса. Последният е подписан от представителя на банката, от Г. Г. А. и от П. Т. А., като под името му е посочено, че се подписва в качеството му на поръчител.
С оглед на това неправилен се явява изводът на въззивният съд, че не е налице сключен между „Юробанк България“ АД [населено място] и П. Т. А. договор за поръчителство по договора за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година. Такъв е сключен и материализиран в анекс № 2, към договора. Анексът е сключен в изискуемата се по чл. 138 от ЗЗД писмена форма, като в него е посочено дълга, за което се поема задължението за поръчителство (този по договора за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година), като е налице и изявление от страна на П. Т. А., че се задължава в качеството на поръчител за изплащането на целия размер на кредита и лихвите по него. Законът не е въвел изрично изискване в договора за поръчителство да се възпроизвеждат всички уговорки по дълга, за който се поръчителства, като същият следва да бъде индивидуализиран в достатъчна степен. Твърдението на П. Т. А., че договорът за поръчителство е нищожен, поради това, че не е запознат с договора за потребителски кредит и с условията по него, а също така и с анекс № 1/04.02.2010 година, а също така и поради това, че не му бил връчен препис от подписания от него анекс № 2/30.09.2011 година и от погасителния план, е неоснователно. Тези обстоятелства не обосновават нищожност на договора за поръчителство поради невъзможен предмет-чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД-както е посочено в подадения от А. отговор на исковата молба, доколкото предметът на договора съществува и не е забранен от закона. Посочените обстоятелства могат да доведат до други последици, но не и до нищожност на договора за поръчителство. Същевременно евентуална нищожност на клаузи от анекс № 2/30.09.2011 година, отнасящи се до изменението на договора за потребителски кредит не могат да доведат до нищожност на договора за поръчителство, поради самостоятелността на същия. Разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП (в редакцията и към момента на сключването на договора за поръчителство) предвижда, че неравноправна е клауза, която налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора. С договора за поръчителство поръчителят се задължава да отговаря за задължения на друго лице, поради което се счита, че е обвързан от условията, при което е поето задължението. Неравноправността обаче не се отнася до клаузите от договора, които определят неговия основен предмет, така както той е предвиден в закона, при условие, че те са изразени по ясен и разбираем начин. В случая твърденията на А. за недействителност на договора за поръчителство се основават на твърдения за неравноправност на клаузи определящи основния предмет на договора, които са изразени по ясен и разбираем начин. Задължението за което А. поръчителства е посочено по начин, позволяващ то да бъде индивидуализирано в достатъчна степен, а освен това при сключването на договора е присъствал и главния длъжник, поради което е било ясно точно за кое лице се поръчителства. Поради това договорът за поръчителство не може да се счита за недействителен на основание чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП. ЗПК (отм.) и ЗПК не разпростират изискванията за договора за потребителски кредит и по отношение на договора за поръчителство, поради което не може да се твърди недействителността на същия, поради неспазване на тези изисквания
С оглед на това П. Т. А. има качеството на поръчител по договора за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година и като такъв има възможността да прави възражения за недействителност на същия поради несъответствието му с изискванията на закона, като от негова страна са наведени изрични твърдения, които се основават на разпоредбите на действащия към настоящия момент ЗПК. Във връзка с това следва да се има предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит е сключен при действието на ЗПК (отм.) и проверката за съответствието му със законовите изисквания следва да се извърши предвид този закон. Съответствието на договора със законовите изисквания на специалния закон, за което съдът е длъжен да следи и служебно, а не само при позоваване на страна по делото, е от съществено значение за размера на задължението на А., в качеството му на поръчител по него. От това съответствие или от липсата му зависи дали ще се дължи неплатената главница по договора за потребителски кредит, заедно с възнаградителната лихва и обезщетението за забава или само чистата стойност на кредита. Съставът на Софийски градски съд, приемайки, че П. Т. А. няма качеството на поръчител не са разглеждали направени от него възражения за недействителност на договора за потребителски кредит № 202-238/10.11.2008 година и не са вземали отношение по тях. Тази липса не може да бъде заместена от касационния съд при разглеждане на спора по същество, поради което по тях следва да се произнесе състав на въззивния съд.
Освен това въззивната инстанция не е разгледала и възможността да евентуална нищожност на двата анекса в частта им относно прибавянето на изтеклите до момента сключването им лихви към главницата, като не е изследвала и въпроса дали това е допустимо с оглед правилото на чл.10, ал. 2 от ЗЗД. Във връзка с това е необходимо да бъдат събрани доказателства за това какъв би бил размера на задълженията по договора за потребителски кредит, ако се дължи само първоначалната сума по него, без в нея да се включват прибавените лихви, съответно какъв би бил размера на акцесорните задължения по договора с оглед на тази сума и каква част от тях е погасена, съответно продължава да се дължи. За изясняване на този въпрос е необходимо изслушването на заключение на вещо лице, което ще трябва да даде заключение за посочените обстоятелства, така и за това какъв е размера на задълженията, ако анексите са породили действие, в частта им относно прибавянето на лихвите. Събирането на това доказателство не може да се извърши в настоящето касационно производство.
Произнасянето по тези въпроси е свързано с определяне на размера на задължението на П. Т. А., в качеството му на поръчител по договора за потребителски кредит, което е от значение с оглед на приетото по-горе, че той има такова качество и приетото от въззивния съд, че договорът за кредит поражда действие между страните по него.
Предвид това обжалваното решение ще следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд, съобразно изложеното по-горе.
Отмяната на въззивното решение налага и отмяна на определение № 266 101/10.12.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8497/2018 година, тъй като същото се отнася до извършеното от въззивния съд, след частичната отмяна на първоинстанционното решение, разпределение на направените от страните разноски. Отговорността на страните за разноски както в първоинстанционното, така и във въззивното производство е в зависимост от изхода на спора пред въззивния съд. Затова при положение, че производството пред този съд, след отмяната на обжалваното решение, е висящо то няма как спора по обжалваното определение да бъде разрешен в касационното производство, а при новото разглеждане на спора от въззивният съд той ще трябва да се произнесе отново и по отговорността на страните за разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
Членове: 1.
2.