№ 617
София 11.07.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 1158 по описа за 2022г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура касационна жалба против въззивно решение № 10546 от 28.10.2021г. по в.гр.д. № 2773/2019г. на Апелативен съд София, в частта с която е потвърдено решение от 11.07.2017г. по гр.д.№ 7879/2016г. на Софийски градски съд като е осъдена Прокуратурата да заплати на П. В. С. сумите от 250 000лв., обезщетение за неимуществени вреди и 31 132.29лв., обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство, приключило в влязла в сила оправдателна присъда по н.о.х.д.№ 4048/2010г. на СГС, ведно със законната лихва от 3.02.2015г. Подадена е и насрещна касационна жалба от П. В. С., чрез процесуалният представител адвокат В..
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
В изложението към касационната жалба , Прокуратурата като касатор се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставен въпрос, касаещ начина на определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди след преценка на всички релевантни обстоятелства и при зачитане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Позовава се на конкретна практика, която прилага. Във връзка с претенцията за обезщетение за имуществените вреди за пропуснати ползи, в размер на разликата между трудово възнаграждение на районен съдия и съдия в СГС, твърди недопустимост на постановения акт и очевидна неправилност, заради наличие на приложим специален ред по чл.231 от Закона за съдебната власт, изключващ приложението на общият.
Срещу така подадената касационна жалба е постъпил отговор от П. В. С., чрез процесуалния представител адвокат В., с който се оспорват, както нейната допустимост, поради липса на посоченото основание за допустимост и несъотносимост на приложената практика, така и нейната основателност. Развити са и доводи по съществото на спора.
П. В. С., чрез процесуалния представител адвокат В. е подал насрещна жалба, с която - в случай че бъде допуснато касационно обжалване - желае да бъде уважено искането му за присъждане на обезщетение в размер на 300 000лв., неимуществени вреди и 39 970.65лв., имуществени вреди. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставя въпроса: При определяне на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение като магистрат, кои плащания по същото следва да се вземат пред вид, респ. включват ли се в същото плащанията за специално облекло? Твърди и очевидна неправилност на постановения въззивен акт.
Отговор срещу насрещната жалба не е подаден.
Делото е за втори път пред касационната инстанция след като с решение № 86 от 29.05.2019г., поправено с решение № 287 от 22.10.2020г. по гр.д.№ 2586/2018г., състав на ІV г.о. на ВКС е отменил постановеният въззивен акт по гр.д.№ 4711/2017г.на САС в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ на П. С. за сумата над 200 000лв. до 300 000лв., обезщетение за неимуществени вреди и в частта, с която се потвърждава решението на СГС за отхвърляне на иска за сумата над 300 000лв. до 500 000лв. и в частта за разноските, като е обезсилено въззивното решение по гр.д.№ 4711/2017г.на САС в частта, с която е отменено решението на СГС за уважаване на иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ на П. С. за заплащане на сумата 39 970.65лв., обезщетение за имуществени вреди, поради постановяване на акт по нередовна искова молба и е върнато делото за ново разглеждане в тези части. Касационното обжалване е било допуснато по идентичен на сега поставеният от касатора въпрос относно задължителната преценка на всички релевантни обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и за проверка на евентуалната недопустимост на въззивния акт в частта му за разгледаните искове за имуществени вреди. Задължителните указания дадени от касационната инстанция са за назначаване на експертиза, въз основа на която да се направи преценка на обективния факт относно здравословното състояние на ищеца и за уточняване на исковата молба.
При новото разглеждане на делото, въззивният съд е приел както направеното уточнение на исковата молба, така и заключение на комплексна съдебно-медицинска експертиза, изготвена от трима експерти. Преценен е като справедлив размер на обезщетение за причинени неимуществени вреди от 250 000лв. поради следното: Ищецът е привлечен на 1.04.2010г. като обвиняем за извършено престъпление от общ характер по чл.304а, вр. чл.20, ал.4 и ал.1 НК, впоследствие изменено в такова по чл. 304а вр. чл.304, ал.1, чл.20, ал.4 и ал.1 НК, а на 3.02.2015г. производството е приключило с влязла в сила оправдателна присъда. В хода на продължилото 4г.и 10м наказателното производство, пострадалият е претърпял извън обичайните и естествени презумтивни вреди /страх от осъждане, стрес, унижение, накърняване на честта и достойноството му, негативни усещания, нарушаване на ежедневните социални контакти/ и значителни по тежест допълнителни вреди. Те произтичат, на първо място от видът на упражняваната професия - първоначално прокурор, а към момента на повдигане на обвинението, съдия, изискваща висок морал и нетърпимост към правонарушения. Доколкото законът /чл.162, т.4 ЗСВ/ изисква упражняващите я да не са осъждани за умишлено деяние, повдигането на обвинение за извършване на тежко умишлено деяние, сериозно засяга доброто име, честа, престижа и доверието в магистрата, особено като се има пред вид, че до този момент П. С. е имал репутацията на безукорен съдия. Второ, той е бил жестоко унизен при задържането му /бел е принуден да стои на колене в полицейски автобус, като кадрите са разпространени чрез медиите/. Трето, бил е задържан заедно с други лица, които вече са били осъдени, някои от които и с негов акт. Бил е задържат в продължение на повече от два месеца /68 дни/ в следственият арест, през което време, без прекъсване, е бил в близост до лица, които той е задържал преди това. Бил е принуден да слуша ежедневно техните заплахи и обиди, което неизбежно го е поставило в ситуации на причинени несигурност, страх за живота и здравето му. Четвърто, с обвинението в подкуп и с продължителното му задържане под стража, е бил унизен и пред колегите си, сред които преди това се е ползвал с добро име /Воден е с белезници в Съдебната палата, където преди това е правораздавал/. Бил е отстранен от длъжност и след промяната на мярката за неотклонение, е бил дотолкова угнетен и засрамен, че не е искал да вижда колегите си, приятелите си, изолирал се е от всички с години, затворил се е и е избягвал посещенията в Съдебната палата. П., съществено е увредено здравословното му състояние. Въззивният съд е извел правен извод за наличие на категорични доказателства, че установеното заболяване „множествена склероза“ е в причинна връзка с повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство. Обосновал се е със следните факти: първите симптоми са се появили през 2011г. /около година след повдигане на обвинението и престоят в ареста/, експертите са единодушни, че основен отключващ заболяването фактор е стресът, а в случая, с гласни доказателства е установено, че той му е причинен именно като резултат от воденото наказателно производство. Касае се за автоимунно възпалително заболяване, засягащо мозъка, за което към момента няма лечение. При П. С. то е довело до трайно намалена трудоспособност, чийто процент се увеличава /от 61% на 75%/. От друга страна, съдът е отчел и липсата на доказателства незаконното обвинение да се отразило на кариерното развитие на ищеца.
Досежно претенцията за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между изплатеното обезщетение по чл.231 ЗСВ - в размер на нетното възнаграждение на районен съдия за периода м.04.2010г. - 19.02.2015г. /периода на отстраняване от длъжност/, както и възнаграждението на районен съдия за периода 19.02.2015г. - 17.03.2015г., от една страна и възнаграждението на съдия в СГС за същия период /.04.2010г. - 17.03.2015г./, въззивният съд е преценил, че същата възлиза на 27 726.54лв. +669.30лв. Изрично в мотивите си съдът е посочил, че претенцията не е за обезщетението по чл.231 ЗСВ, защото ищецът вече го е получил, а за разликата между следващото му се възнаграждение като съдия в СГС /което той щеше да получава, ако не беше наказателното производство/ и изплатеното му като съдия в районен съд.
При тези мотиви и при съобразяване с нормата на чл.295 ГПК, предвиждаща възможност за обжалване само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, настоящият съдебен състав намира, че по поставеният от касатора въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото същият не е решен от въззивния съд в противоречие, а в съответствие, с установената съдебна практика. Съгласно ППВС №4 от 23.12.1968г., понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД , което съдът съобразява при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението. В случая, при постановяване на акта си /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил всички групи обстоятелства, от значение за спора и е изследвал конкретното им отражение върху личността на пострадалия, включително и тези на които Прокуратурата акцентира – интензивността на наказателното производство, предприетите действия на процесуална принуда, развитите на делото в съдебната и досъдебната фази. Въззивният съд е определил релевантният размер на обезщетение, съответен на причинените неимуществените вреди, след като е преценил установените факти и най-вече прекомерната продължителност на задържането на незаконно обвиненото лице, значението на това обстоятелство с оглед упражняваната професия и крайно негативното отражение върху здравословното състояние, начина на живот и възможността да работи на пострадалото лице, както и наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценявайки както обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. В случая установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени, защото са обсъдени всички обстоятелства от значение за дължимия размер на обезщетение, включително: възраст, характер и интензитет на причиненото увреждане, вид и интензитет на причинените вреди, повдигнатото обвинение, което е за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК, за което се предвижда наказание до десет години „лишаване от свобода“, тежест и продължителност на първоначално определената мярка за неотклонение, факта на разгласяване на обвинението в медиите, икономическите условия в страната към 2015г.
Постановеният въззивен акт не е недопустим в частта, досежно присъденото обезщетение за имуществени вреди, защото не е налице произнасяне по непредявен иск, или въз основа на нередовна искова молба и по дадена правна квалификация, несъответстваща на изложените твърдения. Изразената от касатора теза за приложим специален ред по чл.231 от Закона за съдебната власт, изключващ общият по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, е неоснователнаа, пред вид липса на идентичност на претенциите и наличие на приключило производство по реда на чл.231 ЗСВ, което именно е станало причина за настоящата претенция за пропуснати ползи, в размер на разликата между вече присъденото обезщетение по чл.231 ЗСВ и реално дължимото. Не е налице и специалното основание по чл.280, ал.2 ГПК, доколкото понятието „очевидна неправилност“ не е идентично с неправилност, по смисъла на чл.281 ГПК, а изисква постановеният съдебен акт да е постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма да е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или да е приложена несъществуваща или отменена норма или грубо да са нарушени правилата на формалната логика, а настоящият случай не е такъв.
Мотивиран от горното, настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставки по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване. На основание чл.287, ал.4 ГПК, доколкото разглеждането на насрещната касационна жалба е обусловено от разглеждането на касационната, а последното не е допуснато, не следва да се разглежда и подадената насрещна касационна жалба.
С оглед изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 10546 от 28.10.2021г. по в.гр.д. № 2773/2019г. на Апелативен съд София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: