Върховен касационен съд

6


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева Боян Цонев

изслуша докладваното от съдията Цачева т. д. № 60222 по описа за 2016 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № 422 от 06.03.2016 година по гр.д. № 3911/2015 година на Софийски апелативен съд е уважен иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК - прието е за установено, че съществува вземане на ищеца [фирма], [населено място] по отношение на Н. А. Б. от [населено място] в размер от 30000 лева, дължими по нотариално споразумение от 19.08.2013 г. В решението е прието за установено, че ответникът е работел в ищцовото дружество на длъжност „регионален застрахователен представител” в офис на дружеството в [населено място] по трудов договор от 17.08.2010 г. Трудовите функции, изпълнявани от ищеца са били да организира, координира и ръководи цялостната дейност на агенцията, като осигурява самоиздръжката и чрез продажба на застрахователни продукти. При извършена през 2013 г. проверка на офиса е било констатирано несъответствие между парите в касата и счетоводните сметки. След проведени срещи между ответника и представители на ръководството на дружеството работодател, на 19.08.2013 г. между страните е било подписано споразумение, съгласно което ответникът дължи на дружеството сумата 40000 лева, която се задължава да изплати до 10.10.2013 г., след която дата дългът му става незабавно изискуем. На 10.10.2013 г. и 15.10.2013 г. ответникът е внесъл с платежни нареждания по сметката на дружеството общо сумата 10000 лева с основание за плащането подписаното споразумение от 19.08.2013 г. Със заповед от 29.01.2014 г. на изпълнителния директор на ищцовото дружество, дейността на Агенция С. е била прекратена, считано от 01.02.2014 г.; на работещите към агенцията брокери и агенти е бил даден срок за отчитане до 31.01.2014 г.; с протокол от същата дата ответникът е предал имуществото на офиса на комисия от служители на работодателя, а трудовото му правоотношение е било прекратено на 01.02.2014 г. на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ по взаимно съгласие. При така установените факти въззивният съд е приел, че предявената от ищеца претенция за признаване на установено, че ответникът дължи сумата 30000 лева по споразумение от 19.08.2013 г. е основателна. Възражението за недействителност на споразумението поради подписването му от ответника поради заплаха, породила у него основателен страх, съдът е приел за неоснователно. Този извод е формиран от съда след анализ на свидетелските показания, установяващи, че доколкото срещу ищеца са били отправяни многократни искания да възстанови липсващите суми, то те не са били от естество, можещо да породи страх и да мотивира ответника да подпише, че поема сериозно по размер материално задължение; че угрозата за съдебен процес по естеството си не съставлява заплаха за саморазправа, а евентуалният натиск на общественото мнение в малкия град би се проявил само при доказана финансова неизправност на ответника.
Касационната жалба против решението на Софийски апелативен съд е постъпила от Н. А. Б.. Изложени са доводи за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа се, че въпросите допустимо ли е материалната отговорност на работника да се осъществява по реда на Глава ХХХVІІ ГПК „Заповедно производство” предвид нормата на чл. 211 КТ е разрешен в противоречие с решение № 379 от 23.05.2013 г. по гр.д. № 314/2012 г. ІІІ г.о. ВКС, съгласно което пълната имуществена отговорност на работника за липси се осъществява по реда на общия исков процес. Поддържа се, че в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решение № 95 от 22.05.2011 г. по т.д. № 134/2011 г. ІІ т.о. ВКС) е разрешен и въпросът валидно ли е споразумение за уреждане на имуществената отговорност на работника, сключено в нарушение на чл. 203, ал.1 КТ, чл. 206, ал.2 КТ, чл. 207 КТ и чл. 211 КТ. Изложени са доводи, че въпросът следва ли съдът да обсъди свидетелските показания след съпоставка на изнесените от свидетелите факти и да изложи мотиви защо дава вяра на показанията на определен свидетел, вземайки предвид начина, по който е узнал фактите, както и способността и волята му да ги възпроизведе вярно, решението е постановено в противоречие с установената съдебна практика – решение № 1144 от 24.10.2011 г. по гр.д. № 561/2011 г. ІІІ г.о.; решение № 755 от 18.06.2013 г. по гр.д. № 3129/2013 г. ІІІ г.о.; решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. ІV г.о.; решение № 48 от 14.05.2012 г. по гр.д. № 447/2011 г. ІV г.о. и решение № 361 от 14.12.2011 г. по гр.д. № 771/2010 г. І г.о. ВКС. Поддържа се, че в противоречие със съдебната практика е разрешен и въпросът кога е налице заплашване по смисъла на чл. 30 ЗЗД. Приложени са решение № 525 от 10.06.2009 г. по гр.д. № 1502/2008 г. ІІІ г.о., съгласно което заплашване е налице не само когато заплахата е изразена в неправомерно деяние, но и когато само по себе си то не е неправомерно, но е пробудило основателен страх, поради който заплашената страна е подписала договора и решение № 710 от 27.04.2009 г. по гр.д. № 821/2009 г. на Пловдивски окръжен съд, в което е прието, че заплахата може да е налице и в извършени предшестващия съгласието период принудителни действия, като е достатъчно те да са възбудили основателен страх у лицето от неблагоприятни последици, наличен към момента на формиране на съгласието му. Въведени са доводи, че въпросът какво е значението на заплашването за злепоставяне пред обществото и за оставане без работа в малкия град е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба [фирма] счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира съдебни разноски.
По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Въпросът допустимо ли е материалната отговорност на работника да се осъществява по реда на Глава ХХХVІІ ГПК „Заповедно производство” не е обуславящ изхода на делото. Предявения от ищеца по реда на чл. 422 ГПК иск не е по чл. 207, ал.1, т.2 КТ за липси, причинени при отчетническа дейност, а е с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 365 ЗЗД – за изпълнение на задължение по договор за спогодба. Искът с правно основание чл. 207, ал.1, т.2 КТ е за имуществена отговорност на работника и в това производство се установяват видът, размерът на вредите и качеството на отчетник на служителя. Когато отчетникът е признал съществуването на липсите и е сключил договор за спогодба с нотариална заверка на подписите, с който се е задължил да заплати парични суми в определен срок, то задължението му вече произтича от договор за спогодба; кредиторът има правото да поиска издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417, ал.1, т. 3 ГПК, а при постъпило възражение да предяви установителния иск по чл. 422 ГПК, както е процедирано в конкретния случай. В този смисъл не е налице и противоречие с приетото в решение № 379 от 23.05.2013 г. по гр.д. № 314/2012 г. ІІІ г.о. ВКС, касаещо претенция за имуществена отговорност на работника, заявена по реда на чл. 410 ГПК.
Независимо от изложеното, настоящият съдебен състав намира, че искът за имуществена отговорност на работника, предявен по реда на чл. 422 ГПК е „осъществена по съдебен ред” отговорност по смисъла на чл. 211 ГПК. Производството по чл. 422 ГПК се развива по общия исков ред на ГПК; по отношение на него са приложими процесуалните правила на общия исков процес; няма ограничение на процесуалните права на страните, а въз основа на издадената заповед за изпълнение може да се започне принудително изпълнение едва след като съществуването на вземането бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо. В този смисъл и решение № 421 от 17.02.2016 г. по гр.д. № 1831/2015 г. ІV г.о. и решение № 59 16.06.2016 г. по гр.д. № 4363/2015 г. ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. В конкретният случай обаче предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск е с правно основание изпълнение на задължение, произтичащо от договор за спогодба, поради което констатираното противоречие между приетото в решение № 379 от 23.05.2013 г. по гр.д. № 314/2012 г. ІІІ г.о. ВКС и решение № 421 от 17.02.2016 г. по гр.д. № 1831/2015 г. ІV г.о. ВКС не дава основание за приложението на чл. 292 ГПК.
Не е налице противоречие и с изводите, възприети в решение № 95 от 22.05.2011 г. по т.д. № 134/2011 г. ІІ т.о. ВКС, касаещо ограничена имуществена отговорност за вреди от ръководител, която се осъществява по реда на чл. 210 КТ със заповед от съответния горестоящ орган, издадена в тримесечен срок от откриване на вредата, а съдебен иск се предявява само в случаите, когато служителят оспори писмено основанието или размера на отговорността в месечен срок от връчване на заповедта. Формираните в решението изводи са неотносими към предмета на въззивното решение, постановено по иск за изпълнение на споразумение относно пълна имуществена отговорност на отчетник. Въззивният съд е съобразил съдебната практика, съгласно която слюченото между изпълняващия отчетнически функции работник и работодателя споразумение за уреждане на парични отношения във връзка с констатирани липси не е нищожно, тъй като в КТ няма забрана страните да уредят отношенията си доброволно – в този смисъл и решение № 487 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 339/2009 г. ІІІ г.о. ВКС. Когато работникът не изпълни доброволно задължението си по споразумението, работодателят разполага с възможност да заяви вземането си по реда на заповедното производство, а в случаите, когато спогодбата е с нотариална заверка на подписите на страните - по реда на чл. 418 ГПК, като при подадено от длъжника възражение, претенцията за имуществена отговорност се разрешава по общия исков ред чрез установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, т.е. в спорно исково производство, в което подписалият споразумението може да въведе всички възражения за валидността му.
Не дава основание за допускане на касационно обжалване и въпросът кога е налице заплашване по смисъла на чл. 30 ЗЗД. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, съгласно която заплашване е налице само когато заплахата, независимо от времето и начина и на изразяване е пробудила основателен страх, мотивирал заплашената страна да подпише договора. Съобразявайки съдебната практика по приложението на чл. 30 ЗЗД, въззивният съд е приел, че не е доказана заплаха от страна на служители на ищеца; че действията на служителите му не биха могли да пробудят основателен страх у ответника за засягане на негови лични или имуществени права; че дори и при доказани изявления от ръководството за уволнението му, то те не би могло да възбудят у ответника основателен страх за живота или имуществото му, тъй като уволнението е уредена в закона възможност за прекратяване на трудово правоотношение; работникът разполага с право да оспори незаконното уволнение по съдебен ред и да получи обезщетение при установяване на незаконността му; че заплахата за оставане без работа не би могла да възбуди страх, който да мотивира ответника да поеме тежки имуществени задължения, а заплаха за уронване на честта и достойнството му в малкия град би се проявила само при доказване, че не е бил финансово изправен към работодателя си. Така формираните изводи са в пълно съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл. 30 ЗЗД, в т.ч. и с приложените решение № 525 от 10.06.2009 г. по гр.д. № 1502/2008 г. ІІІ г.о. ВКС, касаещо установена заплаха чрез физическа саморазправа и решение № 710 от 27.04.2009 г. по гр.д. № 821/2009 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен иск за отмяна на уволнение поради опорочено от заплаха съгласие на служителя за прекратяване на трудовия му договор.
В съответствие с установената съдебна практика са разрешени и въпросите следва ли съдът да обсъди свидетелските показания след съпоставка на всички изнесени от свидетелите факти; да изложи мотиви защо дава вяра на показанията на определен свидетел, вземайки предвид начина, по който е узнал фактите, както и способността и волята му да ги възпроизведе вярно. Въззивният съд е обсъдил подробно показанията на единствения свидетел на ищеца за установяване на твърдяната заплаха при сключване на споразумението. Изложил е мотиви относно достоверността на показанията на този свидетел, в т.ч. защо приема, че показанията са тенденциозни. Изложил е мотиви относно начина на възприемане на фактите от свидетеля – опосредени чрез обясненията, давани от ответника, без да е присъствала лично на проведени срещи и разговори и не на последно място, изложил е мотиви, че дори и възпроизведеното от свидетелката да е вярно, то изявленията на служителите на ищеца не биха могли да породят основателен страх за живота, здравето, честта или имуществото на ответника.
Предвид изложеното относно съдебната практика по приложението на чл. 30 ЗЗД, не дава основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и въпросът какво е значението на заплашването за злепоставяне пред обществото и за оставане без работа в малкия град.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени съдебни разноски за защита от юрисконсулт, определени съобразно Наредбата за заплащане на правната помощ в размер на 100 лева.
Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 422 от 06.03.2016 година по гр.д. № 3911/2015 година на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Н. А. Б. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 100 (сто) лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.







ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: