Върховен касационен съд

№ 829

Гр.София, 01.12.2020 г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря...., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.2673 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи /МВР/ Областна дирекция МВР Пловдив срещу решение №.60/11.06.20 по г.д.№.90/20 на АС Пловдив-с което е потвърдено решение №.146/9.12.19 по г.д.№.1092/19 на ОС Пловдив за осъждане на касатора да плати на основание чл.238 ал.1 ЗМВР 10182,96лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 11.06.17 до окончателното изплащане.
Ответната страна Б. К. Ц. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение съдът е проследил хронологично фактите във връзка с увреждането, лечението и възстановяването на касатора, издадените документи и следваните процедури за обезщетяването му, границите на отговорността на работодателя. Изяснено е, че на 11.06.17 Б.Ц., работил като „старши полицай“ в ІV РПУ Пловдив, по време на изпълнение на служебните си задължения е бил бутнат от нарушител и притиснат в областта на дясното коляно, вследствие на което получил телесна повреда – при медицински преглед и рентгенова снимка били констатирани изкълчване, навяхване и разтягане на колатерална ставна връзка на дясна колянна става, поставена била шина за обездвижване и дадени препоръки за 14-дневна туторна имобилизация. При следващ преглед /на 23.06.17/ било констатирано, че имобилизацията е свалена, има ограничени движения в дясно-затруднена и болезнена флексия, остатъчна болезненост в колянната става палпаторно; назначени били НСПВС и физиотерапевтични процедури. На 10.07.17 имобилизацията била свалена и били установени хипотрофия на бедрената мускулатура, ограничени движения, остатъчна болезненост в колянна става-парапателарно, положителен симптом на Аплей, Макмъри и Чаклин. След ЯМР била констатирана увреда на предна кръстна връзка /ПКВ/ и извършена пластика /на 22.08.17/. Касаторът бил изписан след едноседмичен болничен престой в добро общо състояние с препоръки за отбременяване на крайника за срок от 30 дни, вертикализиран и имобилизиран с две патерици, със съответна терапия. Шест месеца след злополуката са констатирани лек оток на болната става, болков синдром при палпация и движения и хипотрофия на бедрената мускулатура /преглед на 13.12.17/, самостоятелна походка с леко накуцване вдясно, ограничени движения в крайната фаза на флексия в ставата, нестабилизирано състоянието след операцията на 22.08.17, невъзстановени движенията на ставата в пълен обем, необходимост от продължаване на рехабилитацията /ЕР ТЕЛК от 15.12.17/. Ползваният непрекъснат болничен отпуск поради временна нетрудоспособност е бил 7м. и 4 дни, като не е констатирана трайна нетрудоспособност. На база свидетелски показания и съдебно-медицинска експертиза /СМЕ/ съдът е приел, че след злополуката Б. Ц. е изпитвал силни болки, имал е оток, не е можел да свива коляното и да стъпва на десния крак, бил е обездвижен, на легло, имал е трудности при придвижването и обслужването, бил е неспокоен и травмиран; изпитвал е сериозни болки и след операцията, както и ограничения при придвижването, обслужването, социалните контакти; болките и ограниченията постепенно са намалявали през времето с възстановяване на връзката и ставата и от месец февруари 2018 се е върнал на работа. Злополуката е била призната за трудова съгласно чл.55 ал.1 КСО с Разпореждане №.5104-15-195/19.06.17 на ТП на НОИ-Пловдив, като от неоспореното заключение на СМЕ се установява пряка причинна връзка между нараняването на ищеца на дясната колянна става и злополуката. По заявление на ищеца ответникът му е заплатил сумата 4817,04в. на 29.05.18 - представляваща еднократно обезщетение на основание чл.238 ал.1 ЗМВР - в размер на 6 месечни трудови възнаграждения.
От правна страна е прието, че предмет на делото е парично вземане на ищеца-полицейски служител,за обезщетение за репариране на неимуществени вреди от причинена му средна телесна повреда по време на изпълнение на служебните му задължения, за заплащането на което се претендира ангажиране на обективната отговорност на ответника. Намерено е, че разпоредбата на чл.49 ЗЗД, визираща обективна отговорност на възложителя, е неприложима - тъй като не е установено вредите да са причинени от деликвент, който да е действал при и по повод възлагане на работа от ответника; неприложима е и разпоредбата на чл.200 КТ, визираща обективна отговорност на работодателя за вреди при и по повод изпълнение на трудови функции по трудово правоотношение - тъй като въведените твърдения са за наличие на служебно, а не на трудово правоотношение.
Съдът е посочил, че доколкото са изложени твърдения, че ищецът е бил държавен служител-полицейски орган по чл.142 ал.1 т.1 ЗМВР, а за статута на тези служители на МВР е приложим ЗМВР, правилната материалноправна квалификация на предмета на спора е чл.238 ал.1 ЗМВР /не е налице непълнота в закона, поради което липсва основание за прилагане по аналогия на закона на разпоредбите на чл.200 КТ и чл.125 ал.1 ЗДС; нормата на чл.238 ал.1 ЗМВР е специална и дерогира прякото приложение на по-общата разпоредба на чл.125 ал.1 ЗДС/; атакуваното решение, като постановено по предмета на спора, е допустимо, а получаването от ищеца на обезщетение на същото основание в размера, посочен в чл.238 ал.1 ЗМВР, също не влияе на допустимостта на решението.
Отразено е, че съгласно приложимата разпоредбата на чл.238 ал.1 ЗМВР на служителите на МВР, претърпели вреди при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се заплаща обезщетение в размер на 6 месечни възнаграждение при средна телесна повреда и 10 месечни възнаграждения при тежка. В случая няма спор, че всички кумулативни предпоставки за ангажиране обективната отговорност на ответника за обезщетение за вреди от претърпяната на 11.06.17г. по служба средна телесна повреда, призната за трудова злополука, с основание чл.238 ал.1 ЗМВР са налице, както и че е изплатено обезщетение във визирания в разпоредбата размер - 6 брутни трудови възнаграждения. Спорният въпрос е има ли материално право ищецът да получи от съответната администрация - ОД на МВР - по-висок размер обезщетение за репариране на неимуществени вреди от причинената по време на служба средна телесна повреда и какъв е неговият размер. Съдът е приел, че разпоредбата на чл.238 ал.1 ЗМВР в частта си, с която е регламентирана отговорността на съответната администрация на МВР за репариране на вреди при причинена средна и тежка телесна повреда при и по повод изпълнение на служебните задължения, е ясна – поради което не се нуждае от тълкуване. В частта й, обаче, в която имуществената отговорност е лимитирана до съответните размери, тя е неясна - тъй като е в противоречие с други аналогични норми от системата на правото - чл.200 КТ и чл.125 ЗДСл - и се нуждае от тълкуване, доколкото третира неблагоприятно полицейските служители в сравнение с всички останали държавни служители, работници и служители, и това нарушава справедливостта и води до несправедливи социални резултати. Съдът е приложил логическо тълкуване и такова по аналогия с други ясни аналогични норми, които са приложими пряко или по аналогия /чл.125 ЗДС и чл.200 КТ/, регламентиращи сходна отговорност на съответната администрация, респективно на работодателя за вреди, причинени на държавен служител, респективно работник или служител, по трудово правоотношение, в които не е нормативно лимитиран размера на дължимото обезщетение. Посочил е, че като се изхожда от това, че целта на законодателя не е била да постави в по-неблагоприятно положение полицейските служители, се приема, че и обективната отговорност по чл.238 ал.1 ЗМВР не би следвало да е нормативно лимитирана.
Във връзка с определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е намерил, че, предвид вида и характера на телесното увреждане на ищеца, продължителността на психическите болки и ограниченията /7месеца и 4 дни/, през които е ползван отпуск за временна нетрудоспособност, допълнително търпените болки и ограничения от извършената операция, болничното лечение и възстановяването след него - като същевременно се отчита и, че болките и страданията постепенно са отшумявали, ищецът не е изпадал в безпомощно състояние, не е бил прикован на легло и не е бил трайно инвалидизиран, както и пълното му възстановяване и връщане на работа, дължимото обезщетение възлиза на 15000лв., респективно, след приспадане на вече платеното, остава сума за присъждане 10182,96лв. Възраженията за липса на причинна връзка между увреждането и търпените болки и страдания и за съпричиняване са намерени за неоснователни, в това число с оглед неоспореното заключение на СМЕ.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК във връзка с въпрос правилно ли е приложена разпоредбата на чл.200 КТ и чл.52 ЗЗД при определяне на присъденото обезщетение, предвид специалната разпоредба на чл.238 ал.1 ЗМВР.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Изведеният от касатора въпрос не кореспондира на приетото от съда. Въззивната инстанция изрично е посочила, че доколкото са изложени твърдения, че ищецът е бил държавен служител-полицейски орган по чл.142 ал.1 т.1 ЗМВР, а за статута на тези служители на МВР е приложим ЗМВР, правилната материално-правна квалификация на предмета на спора е чл.238 ал.1 ЗМВР, респективно липсва основание за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл.200 КТ. Обсъждайки, обаче, приложимата разпоредбата на чл.238 ал.1 ЗМВР, е намерила, че тя съдържа част с неясен текст - в частта, с която е регламентирана отговорността на съответната администрация на МВР за репариране на вреди при причинена средна и тежка телесна повреда при и по повод изпълнение на служебните задължения нормата, е ясна, но в частта, в която имуществената отговорност е лимитирана до съответните размери, е неясна - тъй като е в противоречие с други аналогични норми от системата на правото и се нуждае от тълкуване. Именно тълкувайки я - прилагайки логическо тълкуване и такова по аналогия - съдът е стигнал до извод, че доколкото тя третира неблагоприятно полицейските служители в сравнение с всички останали държавни служители, работници и служители, и това нарушава справедливостта и води до несправедливи социални резултати, а от друга страна целта на законодателя не е била да постави в по-неблагоприятно положение полицейските служители, следва да се приеме, че и обективната отговорност по чл.238 ал.1 ЗМВР не би трябвало да е нормативно лимитирана. Следва да се има предвид, че това тълкуване е в съответствие и с разрешението, дадено с изричната обща разпоредба на чл.78 ал.1 и ал.2 ЗДСл по отношение на държавните служители – съгласно която за вреди от трудова злополука, причинила временна неработоспособност, инвалидност или смърт на държавния служител, съответната администрация дължи обезщетение независимо от това дали органът по назначаването или друг негов служител има вина за настъпването им, вкл. когато злополуката е причинена от непреодолима сила при или по повод изпълнение на възложената работа или на каквато и да е работа и без нареждане, но в интерес на държавната служба /т.е. правната норма не съдържа ограничения в обема на отговорността/. Тълкуване, съобразно което обективната отговорност по чл.238 ал.1 ЗМВР е нормативно лимитирана, на практика би стеснило неоправдано преследвания с въвеждането на текста ефект - да предостави бърза и облегчена процедура за получаване на обезщетение в предварително определен размер при определени предпоставки на определена категория държавни служители с оглед условията и повишените рискове, при които полагат своя труд - и би поставило в по-неблагоприятно положение държавните служители по ЗМВР в сравнение с останалите държавни служители, чийто статут е уреден в общия закон – Закона за държания служител – без тази разлика да е обоснована – т.е. да преследва правомерна цел и да е налице пропорционалност между преследваната цел и използваните средства-в това число с оглед изискванията на чл.14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи /ЕКЗПЧОС/ вр. с чл.1 Протокол 1 ЕКЗПЧОС. Правото да се получи обезщетение за увреждане на здравето или живота на служител при или по повод изпълнение на трудовата функция има икономическа стойност, съставлява “актив” и представлява “притежание” по смисъла на чл.1 Протокол 1 от ЕКЗПЧОС /в този смисъл решения по делата Маркс, “Газус Дозир-унд Фьордертекник” ООД, “Пресос Компания Навиера”АД и др./. Поради това и дискриминация във връзка с него, съгласно чл.14 ЕКЗПЧОС, е забранена. Практика в аналогичен смисъл, но относно тълкуването на друга разпоредба, уреждаща отговорност за вреди и нейно ограничаване-чл.200 ал.1 пр.2 КТ, вече е формирана и от ВКС /реш.№.376/11.05.10 по г.д.№.1188/09, ІV ГО, реш.№.141/29.04.09 по г.д.№.347/08, ІІ ГО, реш.№.412/30.07.10 по г.д.№.1349/ 09, ІV ГО/. От друга страна съдът е изследвал въпроса какви са търпяните вреди и налице ли е причинно-следствена връзка между тях и злополуката и, на база събраните доказателства, в това число неоспорената СМЕ, е приел, че такава е налице, респективно определил е размера на дължимото обезщетение. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация по критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тях. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решение то /чл.280 ал.2 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, съдържа подробни мотиви, които не са произволни-и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответната страна трябва да се присъдят направените пред ВКС разноски в размер на 1450лв. платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.60/11.06.20 по г.д.№.90/20 на АС Пловдив.
ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи Областна дирекция МВР Пловдив да плати на Б. К. Ц. 1450лв. /хиляда четиристотин и петдесет лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: