Върховен касационен съд

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април, две хиляди и петнадесети година в състав:



Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА



като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 1497 описа на ВКС за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 20.11.2014г. по гр.д.№9284/2014г., с което ГС София е уважил иск с правно основание чл.222, ал.3 КТ.
Жалбоподателят – Т. , чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението си съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът- М. Б. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд , като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил Т. да заплати на М. М. на основание чл. 222, ал. 3 КТ, сумата от 5778,56 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото му правоотношение след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на разликата над изплатената му сума от 2 брутни трудови възнаграждения до пълната дължима сума от 6 брутни трудови възнаграждения, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 29.01.2014г. до окончателното изплащане на вземането.
Прието е, че разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ урежда право на работника или служителя при прекратяване на трудовото правоотношение, след като е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, да получи обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж – обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Установено е, че към датата на прекратяване на втория сключен между тях трудов договор ищецът е имал придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което и му се следва обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.
Преценявайки доказателствата по делото съдът е приел, че за продължителността на периода, през който следва да се счита, че ищецът- ответник по жалба, е полагал труд при един и същ работодател той е бил в трудови правоотношения и с друг работодател докато е ползувл неплатения си отпуск, при условията на чл. 111 КТ. При тези данни съдът е счел, че законовото изискване ищецът да е прослужил последните 10 години от трудовия си стаж при ответника, обуславящо възникване на предявеното от него вземане, се явява изпълнено независимо от обстоятелството, че през процесния период е имал трудово правоотношение и с друг работодател, тъй като разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ въвежда като елемент от правопораждащия фактически състав условието за продължителност на трудовия стаж при същия работодател най-малко 10 години, а по делото е установено, че ответникът по жалба е работил при жалбоподателя по два последователни трудови договора от 01.07.1998г. до 26.09.2013г., за който период е придобил повече от 10 години трудов стаж към датата на прекратяване на втория трудов договор.
Съдът е приел, че фактическият състав на уреденото в чл. 222, ал. 3 КТ право на служителя – ищец да получи благодарствено плащане под формата на обезщетение в увеличен размер по прекратеното му трудово правоотношение с ответника се явява осъществен във всичките си елементи. Прието е, че жалбоподателят не е погасил задължението си към ответника по жалба за заплащане на следващото му се обезщетение в дължимия остатък за 4 брутни трудови възнаграждения след като му е изплатил част от същото в размер на сумата от 2889,28 лв., съставляваща 2 брутни трудови възнаграждения, поради което е уважил предявения иск за сумата от 5778,56 лв., съставляваща 4-месечни брутни трудови възнаграждения по прекратения трудов договор .
В изложението към касационната жалба, за да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателят- работодател, чрез процесуалния си представител поддържа, че с въззивното решение е разрешен правен въпрос от значение за спора за това какъв размер следва да е обезщетението на хабилитирано лице по чл.222,ал.3 КТ, което през последните десет години през време на неплатен отпуск е работило при друг работодател. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че в случая основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице, тъй като по въпроса, поставен от жалбоподателя съдебната практика е утвърдена и непротиворечива, т.е. не се налага преодоляване на неправилна практика, а няма и такива конкретни доводи в изложението. В същата, намерила израз и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 25.10.2010г. по гр.д.№19182010г., ІV г.о. на ВКС, се приема, че предпоставки за придобиване правото на обезщетението по чл.222,ал.3 КТ са : прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на какво основание и към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Посочва се , че критерий за придобиване право на увеличения размер на обезщетението е придобиването на последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател, като в разпоредбите на чл.352 и чл.354 КТ е предвидено,че за трудов стаж се зачитат и периоди от време, в които работникът или служителят не е работил, в т.ч. и когато е бил без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи – от датата на уволнението до възстановяването му на работа –чл.354, ал.1 т.1 КТ. Приема се, че законът визира като предпоставка за изплащане на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ трудовия стаж, дали работникът е работил или не, е ирелевантно за случая.
Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това че не следва да бъде присъдено обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по съществен правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато. Основанията за допускане на касационното обжалване са критерии за подбор, а основанията за касационно обжалване са пороците на въззивното решение.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати направените от ответника разноски пред ВКС в размер на 200 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 20.11.2014г. по гр.д.№9284/2014г., на ГС София.
ОСЪЖДА Т.да заплати на М. Б. М. сумата 200 лева разноски пред ВКС.

ЧЛЕНОВЕ: