Върховен касационен съд

2

Върховният касационен съд на Република България, ГК, Трето гражданско отделение, в публичното съдебно заседание на 26 март 2015 г. в състав:
при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4452 по описа за 2014 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Д. С. срещу решение № 145 от 31.03.2014 г., постановено по в. гр. д. № 1262 по описа за 2013 г. на Русенския окръжен съд, Гражданска колегия, с което е отменено решение № 1648 от 10.10.2013 г. по гр. д. № 9033 по описа за 2012 г. на Русенския районен съд за прогласяване нищожността на т.5, ал.3 и т.7, ал.3 от договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 6.VІ.2007 г. между [фирма] и Ц. Д. С. и банката е осъдена да заплати на Ц. Д. С. 6 058,14 лв. недължимо платени лихви, като е постановено друго решение за отхвърляне на исковете.
Касаторът твърди, че решението на Русенския окръжен съд е необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Моли настоящата инстанция да го отмени и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Ответникът по жалбата [фирма] я оспорва и моли решението на Русенския окръжен съд да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:
Касационната жалба срещу решението на Русенския окръжен съд в частите, с които е отменено решение № 1648 от 10.10.2013 г. по гр. д. № 9033 по описа за 2012 г. на Русенския районен съд за прогласяване нищожността на т.5, ал.3 и т.7, ал.3 от договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 6.VІ.2007 г. между [фирма] и Ц. Д. С. и банката е осъдена да заплати на Ц. Д. С. 6 058,14 лв. недължимо платени лихви, като е постановено друго решение за отхвърляне на исковете, е допустима: подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 367 от 13.12.2014 г. по настоящото дело на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по три въпроса:
1.Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и на таксата за управление?
2.Прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144, ал.2 и ал.3 от ЗПП?
3.Какво трябва да е съдържанието на такива клаузи и как трябва те да се тълкуват от съда съобразно чл.147, ал.1 и ал.2 от ЗПП?
За да отговори на въпросите, съдът съобрази действащите към момента на сключване на договора за кредит правни норми за защита на потребителите и особеностите на банковата дейност. Сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства. Клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.12 от Закона за защита на потребителите/в сила от 10.06.2006 г./. В разпоредбата на чл.143, ал.3, т.1 от ЗПП обаче законодателят е предвидил изключение от това правило за сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки и услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин/чл.147, ал.1 от ЗПП/. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин/ решение на С. от 21 март 2013 г. по дело С-92/11/. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока/решение на С. от 14 юни 2012 г. по дело С-618/10/. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин/чл.147, ал.2 от ЗПП/, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата/чл.145, ал.1 от З./.

Въз основа на тези отговори на въпросите по предмета на настоящия спор съдът достигна до следните правни изводи:
Касаторът е предявил искове за нищожност на клаузите на т.5.3 и т.7.3 от договора за банков кредит от 6.6.2007 г., сключен с [фирма], тъй като тези клаузи са неравноправни за потребителя, както и иск за връщане на неправомерно платените в резултат от първата клауза лихви за периода от 25.07.2007 г. до 25.11.2012 г. в размер на 6058,14 лв.
Според т.7.3 от договора между страните банката има право едностранно да променя размера на годишната такса за управление и обслужване на кредита. В тази клауза не са посочени никакви външни причини, независещи от банката, които биха могли да доведат до промяната на размера на таксата. Следователно към клаузата не може да се приложи изключението на чл.144, ал.3, т.1 от ЗПП, поради което тя е неравноправна и нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗПП. Ето защо решението на Русенския окръжен съд в частта, с която искът за нищожност на тази клауза е отхвърлен, трябва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго решение за прогласяване на нищожността.
В т.5.3 от договора е предвидено, че банката има право едностранно да променя размера на лихвения процент в зависимост от размера на инфлацията, основния лихвен процент на БНБ и пазарните условия, за което уведомява кредитополучателя в едноседмичен срок или изнася информация за това в банковите салони. Понятието „пазарни условия” само по себе си е твърде общо, както посочва касаторът. Това понятие обаче се съдържа в клауза на договор за ипотечен банков кредит, поради което следва да се тълкува съобразно чл.145, ал.1 от ЗПП във връзка с условията, при които търговските банки отпускат такъв вид кредити. Пазарните условия, при които се извършва кредитната дейност на търговските банки се регулират от Българската народна банка/чл.2, ал.6 от ЗБНБ/. Регулирането се извършва посредством наредба, в която се определят задължителните минимални резерви, които банките са длъжни да поддържат, методите на изчисляването им и условията на заплащане на лихви върху тях, както и на наказателни лихви/чл.41 от ЗБНБ/. Съгласно чл.35 от ЗБНБ Българската народна банка обявява основния лихвен процент и го обнародва в „Държавен вестник”. Този лихвен процент отразява и размера на инфлацията. Следователно клаузата на т.5.3 от договора съдържа достатъчно ясна и разбираема за касатора информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент по договора за ипотечен кредит. Въз основа на публични данни за измененията на основния лихвен процент в страната и условията на банковата регулация върху търговските банки касаторът би могъл да установи дали са налице основанията за изменение на размера на лихвения процент по неговия договор. Действително, такива усилия от страна на касатора не биха били необходими, ако банката беше предоставила предварително конкретна методика за изчисляване на изменението на лихвения процент. Такова задължение за кредитора обаче е въведено едва с чл.33а от Закона за потребителския кредит/ДВ, бр.58 от 2010 г./ и не е съществувало към момента на сключване на договора на 6.6.2007 г.
По тези съображения настоящата инстанция приема, че в т.5.3 от договора между страните се съдържат достатъчно ясни и разбираеми условия за промяната на размера на лихвения процент по договора. Тези условия са външни и независещи от търговската банка, а са предизвикани от въздействието на свободния пазар и регулатора на банковата дейност. Ето защо спрямо клаузата на т.5.3 се прилага изключението на чл.144, ал.3, т.1 от ЗПП, поради което тази клауза не е нищожна. Следователно исковете за прогласяване на нейната нищожност и за връщане на платените в резултат от тази клауза лихви за периода от 25.07.2007 г. до 25.11.2012 г. в размер на 6058,14 лв. са неоснователни и решението на Русенския окръжен съд, с което тези искове са отхвърлени, трябва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора касаторът дължи на [фирма] 18 лв. разноски по компенсация.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

ОТМЕНЯ решение № 145 от 31.03.2014 г., постановено по в. гр. д. № 1262 по описа за 2013 г. на Русенския окръжен съд, Гражданска колегия, В ЧАСТТА, С КОЯТО е отменено решение № 1648 от 10.10.2013 г. по гр. д. № 9033 по описа за 2012 г. на Русенския районен съд за прогласяване нищожността на т.7, ал.3 от договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 6.VІ.2007 г. между [фирма] и Ц. Д. С. и е постановено друго решение за отхвърляне на иска за нищожност на тази клауза от договора, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Ц. Д. С.-[ЕГН], против [фирма], че т.7.3 от договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 6.VІ.2007 г. между страните е нищожна на основание чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите/ в сила от 10.06.2006 г./.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 145 от 31.03.2014 г., постановено по в. гр. д. № 1262 по описа за 2013 г. на Русенския окръжен съд, Гражданска колегия, с което е отменено решение № 1648 от 10.10.2013 г. по гр. д. № 9033 по описа за 2012 г. на Русенския районен съд за прогласяване нищожността на т.5, ал.3 от договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 6.VІ.2007 г. между [фирма] и Ц. Д. С. и банката е осъдена да заплати на Ц. Д. С. 6 058,14 лв. недължимо платени лихви, като е постановено друго решение за отхвърляне на исковете.

ОСЪЖДА Ц. Д. С.-[ЕГН], да заплати на [фирма] 18/осемнадесет/ лв. разноски по компенсация.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: