Върховен касационен съд

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 1211/2022 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба подадена от Х. С. Н., чрез адв. Е. Е. срещу определение № 481 от 20.01.2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 14088/2021 г. на Софийски градски съд. С него е оставена без уважение частната й жалба срещу определение от 12.10.2021 г., постановено по гр.д. № 21064/2021 г. на Софийски районен съд, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск.
Жалбоподателката излага съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Искането е за отмяна на въззивното определение. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. „Допустимо ли е да бъде воден общ исков процес, когато заявеното с иска вземане е същото като по издадена влязла в сила заповед за изпълнение между същите страни?“; 2.“Допустимо ли е исковият съд да приравни влязлата в сила запове за изпълнение към последиците на влязлото в сила съдебно решение и в частност, към абсолютната процесуална пречка по чл. 299, ал. ГПК?
Върховният касационен съд, състав на ІІІ -то г.о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди прекратителното определение въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, с които е приел, че предявеният от ищцата Х. С. Н. иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 З. за установяване нищожността на клаузите на чл. 1.3 и на чл. 4 от договор за заем от 06.07.2016 г., сключен с „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, е процесуално недопустим. Приел е за установено, че срещу ищцата Х. С. Н. е издадена влязла в сила заповед по чл. 417 ГПК, по гр.д. № 39689/2017 г. въз основа на запис на заповед от 06.07.2016 г., което е признато и в обстоятелствената част на исковата й молба, че този запис на заповед е издаден за обезпечение на вземанията на кредитора по процесния договор за заем от 06.07.2016 г. Посочил е, че след като записът на заповед, по който е издадена влязла в сила заповед по чл. 417 ГПК, служи за обезпечение на вземанията на кредитора „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД /с предишно наименование „Бързи кредити“/ по процесния договор за заем, ищцата в качеството на длъжник по заповедта по чл. 417 ГПК е била длъжна да подаде възражение по чл. 414 ГПК. Посочил е, че с предявяването на иска по 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 З. се цели постигане на резултат, с който по същество се отрича съществуването на вземане, за което е издадена влязла в сила заповед по чл. 417 ГПК. При влязла в сила заповед по чл. 417 ГПК, издадена въз основа на запис на заповед, според съда е недопустимо както да се предяви от длъжника иск за нищожност на записа на заповед, така и да се предяви иск за нищожност на договора, породил вземането по каузалното правоотношение, по което е издаден записът на заповед като обезпечение. Установил е, че в исковата молба, ищцата признава, че е висящо производството за принудителното изпълнение на вземането по заповедта по чл. 417 ГПК, издадена по записа на заповед, който обезпечава вземанията на кредитора по процесния договор за заем. Според съда, с иска за нищожност, ищцата се домогва да отрече съществуването на вземането, за което се води срещу нея изпълнително производство. Посочил е, че доколкото не е изпълнила указанията на първоинстанционния съд и не е представила доказателства за висящо производство по установителен иск за отричане на вземането по заповедта, предявен в срока по чл. 414 ГПК, не може да се приеме, че е налице правен интерес от иска за нищожност на клаузи от договора, поради вземане па казуално правоотношение, което е обезпечено със записа на заповед, по който е издадена влязла в сила заповед по чл. 417 ГПК.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените въпроси на сочените основания от жалбоподателя. Заповедното производство е особено по своя характер. Способите за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение са предвидени последователно и изчерпателно в глава X. от ГПК и това са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност за жалба срещу заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за незабавното изпълнение и възражение по чл. 423 ГПК . С изтичането на срока за възражение на длъжника, предвиден в разпоредбата на чл. 414, ал. 2 ГПК , издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. От друга страна, с изтичане на срока за възражение и на сроковете по чл. 424 ГПК /хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства/, се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Пропускането им води до неблагоприятни за длъжника последици, но това не му дава основание да търси защита чрез друг иск, извън предвидените възможности за защита в заповедното производство. В този смисъл е практиката на ВКС / определение № 688 от 14.12.2009 г. на ВКС по ч.гр.д № 692/2009 г. на ІІІ г.о.; определение № 643 от 02.11.2009 г. по ч.т.д. № 680/2009 г. на ІІ т.о.; определение № 244 от 12.05.2010 г. на ВКС по ч.гр.д. № 180/2010 г. на ІІІ г.о.; определение № 194 от 08.03.2010 г. на ВКС по ч.т.д. № 772/2009 г. на ІІ т.о.; определение № 335 от 27.06.2012 г. на ВКС по ч.гр.д. № 311/2012 г., I г.о и др./.
След като съдебната практика на ВКС по тези въпроси е уеднаквена, а мотивите на въззивното определение са в съответствие с нея и липсват аргументи същата да бъде изменена или осъвременена, не може да се приеме, че е налице и хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 481 от 20.01.2022 г., постановено по в.ч.гр.д. № 14088/2021 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.