Върховен касационен съд

Съдебен акт

1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 359

Кофия, 26.05.2020 г.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА Р БЪЛГАРИЯ, СЪСТАВ НА ВТОРО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА


като взе предвид докладваното от съдия Иванова т.д. 2530 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Първа частна МБАЛ Враца“ ЕООД обжалва решение № 692 от 25.03.2019 г. по в.т.д. 607/19 г., поправено с решение № 2088 от 14.08.2019 г. по т.д. 607/19 г., Апелативен съд – София, ТО, 11 състав, с което след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени исковете му срещу Национална здравноосигурителна каса за заплащане на възнаграждение на основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД за сумата от 65 085 лв и 16 908,02 лв, обезщетение на основание чл. 86 от ЗЗД върху посочените суми.

В касационната жалба се излагат съображения за неправилно приложение на материалния закон относно приетото от въззивния съд, че клаузите на чл. 20, т.6 и чл. 40 и чл. 42 от договора не са нищожни като противоречащи на чл. 52 от Конституцията. Излага съображения за неправилно приложение на чл. 9, чл. 20 и чл. 20 а от ЗЗД.

Счита, че изводът на съда относно това, че дейностите не са спешни е необоснован. Сочи, че бил представил доказателства за спешна диагностика и лечение. Не било обсъдено и писмо изх. № 229 от 09.6.2015 г. до директора на РЗОК Враца с искане за увеличаване на размера на месечната стойност на разходите в БМП за КП за случаите, на които е осъществена спешна диагностика и лечение в края на м. май 2015 г. на обща стойност 9 280 лв, писмо изх. № 233 от 12.06.2015 г. с искане на директора на РЗОК за увеличение на месечните лимити на разходите за дейност в БМП за медицински изделия за случаите, в които се извършват оперативни интервенции - ендопротезиране, от които 2/3 са спешни случаи по повод неблагоприятни счупвания на бедрената шийка и не търпят отлагане, както и поредно уведомление за формирана „листа на чакащи“ със записани пациенти за ендопротезиране на ТБС и КС с предварително направени изследвания и консултации, които са в листата поради изчерпан лимит за влагане на медицински изделия, за които заплаща НЗОК и писмо за увеличаване на размера на месечната стойност на разходите за дейностите в БМП по КП за 4 случая, на които е осъществена спешна диагностика и лечение в края на м. юни 2015 г. на обща стойност 9300 лв и 6 случая, на които е осъществена спешна диагностика и лечение в края на периода на м. август 2015 г. на обща стойност 6 420 лв, писмо с искане до директора на РЗОК Враца за увеличаване размера на месечната стойност на разходите за дейности в БМП по КП за 4 случая, на които е осъществена спешна диагностика и лечение в края на периода на м. септември 2015 г. на обща стойност 6 782 лв.

Така посочените доказателства не били обсъдени в съвкупност и изводите били необосновани.

По отношение на разноските счита, че е недопустимо решението, тъй като не било отправено искане до съда за присъждането им.

Моли да се отмени решението и вместо него касационната инстанция да се произнесе по същество на спора като присъди исканите суми, както и разноските по делото, които е направил.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК са посочени следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е и поражда ли правно действие с оглед чл. 9 и чл. 20 а от ЗЗД наличието на клаузи в договора, които противоречат на законови разпоредби, а изменението им е на основания, които не са предвидени в закона? С въззивното решение бил даден отговор на този въпрос и съдът бил приел, че разпоредбите на чл. 20, т. 6 и чл. 40 , чл. 42 от процесния договор не противоречат на законови разпоредби и са основания за недължимост на претендираните за заплащане суми за извършена „надлимитна болнична медицинска помощ по КП“. Това решение било в противоречие с практиката на ВКС , изразена в решение № 137/25.06.2010 0г. по т.д. 888/2009 г. на ВКС, 2 ТО, което било основание за допускане касационно обжалване решението на основание чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

2. Следва ли съдът при тълкуване на договорна клауза съобразно чл. 20 от ЗЗД да търси действителната, а не предполагаема воля на страните, произтичаща от изменението на тази клауза като наред с това изследва целта на договора и основанието, на което той е изменен? Сочи противоречие с константата практика на ВКС, изразена в решение № 75 по т.д. 1608/15 г. на ВКС, което обуславя допустимостта на касационната жалба на основание чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните, разрешени в противоречие с практиката на ВКС – ППВС 1/53, ППВС 7/65, ППВС 1/85, ТР 1/2001 г. , както и множество решения.

4. Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на представените по делото доказателства или следва да извърши преценка на доказателства в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или ги приеме за недостоверни следва ли да изложи мотиви за това? Според касатора е налице произнасяне по този въпрос в противоречие с решение 24/28.1.2010 г. по гр.д. 47744/08 г., 1 ТО, решение от 20.06.2016 г. № 75 по т.д. 1608/15 г. на ВКС, решение € 65 от 30..07.2014 г. по т.д. 1656/13 г., 1 ТО, ВКС.

5. Допустимо ли е въззивният съд да присъди служебно разноски на страната, когато тя не ги е представила и не е представила списък с разноски по чл. 80 от ГПК? Този правен въпрос бил разрешен в противоречие с решение № 45 от 18.5.2010 г. по гр.д. 532/09 г., ВКС, 1 ТО, решение № 130 от 09.7.2013 г. по т.д. 669/12 г. 2 ТО.

Сочи очевидна неправилност на въззивното решение, мотивирайки, че е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика с правния извод на съда, че „Клаузите на чл. 20 т. 6 , чл. 40 и чл. 42 от договора не са нищожни поради противоречие със закона. Уговорката за установяване на лимит при заплащането на медицинските дейности не е нищожна, тъй като същата не влиза в противоречие с нормите на чл. 52 от Конституцията на Р България и разпоредбите на ЗЗДО“. Ако имало ограничения те следвало да бъдат в ЗЗО или ЗБНЗОК, а такова нямало. Освен това мотивите на въззивния съд били неясни.

Моли да бъде отменено решението на въззивния съд и да се уважи иска като се присъдят разноски.

Ответникът НЗОК оспорва, че са налице основания за допускане на решението на въззивния съд до касационно обжалване. Сочи практика на различни съдилища относно липсата на нищожност на посочените текстове на договори, сключени между НЗОК и болнични заведения. Касационната жалба била неоснователна. Подробно излага съображения за законосъобразност на съдебното решение. Ищецът не бил твърдял, че претендираната за заплащане дейност в настоящето производство е за диагностика и лечение. Съгласно изискуемите справки, всички посочени дейности като спешни били заплатени.

Искането за разноски било своевременно формулирано.

Моли да не се допуска касационно обжалване.

Върховен касационен съд на Р България състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е в срок. Подадена е от легитимирана да обжалва страна срещу акт, подлежащ на касационно обжалване и в установения в ГПК срок.

За да отхвърли предявените от „Първа частна МБАЛ Враца“ ЕООД срещу Национална здравноосигурителна каса, искове въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор от 19.02.2015 г. , по силата, на който ищецът – изпълнител се е задължил да оказва на ЗОЛ, на ЗОЛ по пар. 2 ал. 1от ЗБНЗОК за 2015 г, за акушерска помощ по чл. 82 от ЗЗ и на лицата по пар. 7, ал.1 от ЗБНЗОК за 2015 г. болнична помощ по клинични пътеки от приложение № 5 към член единствено от Наредба № 40 от 24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК със съдържание, описано конкретно и изчерпателно в т. 1 от Приложение 16 „Клинични пътеки“, представляващо неразделна част от договора. Прието е, че съгласно клаузите дейностите се заплащат от възложителя съгласно Постановление № 954 от 24-4-20014 г. за приемане на методики за остойностяване и заплащане на медицинската помощ, конкретно посочени в договора Освен това е прието, че между страните на 6.4.2015 г. е сключено съглашение, обективирано в отделен писмен документ, наименовано „допълнително споразумение № 3 към договора от 19.2.2015 г.“ по силата, на което са променени част от договорните клаузи, включително и тази на чл. 40 от договора, уреждаща начина и реда за заплащане на предоставените от изпълнителя медицински услуги. Видно от отбелязването допълнителното споразумение от 20.03.2015 г. провежда действие и е приложимо за целия период. Прието е за безспорно обстоятелството, че за месеците март, юни, август, септември и ноември 2015 г. изпълнителят е осъществявал медицинска дейност и е оказал здравна помощ съобразно предмета на договора като е надвишил уговорените в чл. 40 лимити. Не се спори, че уговорената лимитна цена на предоставени медицински услуги е фактурирана от ищеца и заплатена от ответника, а стойността на осъществените дейности над уговорения лимит за същия период не е фактурирана от ищеца и не е заплатена от ответника.

С оглед заявения предмет, въззивният съд е приел, че липсва нищожност на клаузите на чл. 20, т. 6 , чл. 40 и чл. 42 от договора поради противоречието им с чл. 52 от конституцията на Р България. Въззивният съд е приел, че е налице право на здравно осигуряване при условията и ред, определени в закона. При действието на ЗЗО и ЗБНЗО, правото на медицинска помощ, в рамките на задължително здравно осигуряване не е неограничено и е лимитирано в пакет от здравни дейности. Съгласно чл. 35, ал. 1 от ЗЗДО изрично се прогласява право на ЗЗОЛ да получават медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Прието е,че с оглед принципите на солидарност и лимитиране на дейността, то е налице икономическа необходимост от справедливо разпределение на териториален принцип, което налага установяване на бюджетен лимит за лицата, сключили индивидуални договори за предоставяне на медицински услуги с НЗОК. Прието е, че лимитите, приети с ПМС 57 от 16.3.2015 г. били относими към процесния договор. Неограничаването на лимитите противоречало на принципите на здравно осигуряване. Така е достигнат извод, че дейностите, които са извършени над лимита за месеца не следва да се заплащат. Не било налице противоречие с правата на ЗЗОЛ, тъй като те можели да изберат друго лечебно заведение. А относно болницата можело да формира листа на чакащите съгласно чл. 22 от Наредбата за правото на достъп до медицинска помощ. Това е мотивирало съда да обоснове извода си за неоснователност на предявените искове.

Допускането касационно обжалване на въззивните решения се извършва само на основанията, предвидени от законодателя в нормите на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК касационната инстанция следва да допусне обжалване на решението , ако се установи, че е налице вероятност да се установи наличието на основания за нищожност. В конкретния случай, при извършената служебна проверка, съдът не установява наличие на основания, свързани с некомпетентност на съда, да постановява нещо невъзможно или да е абсолютно неразбираемо. По отношение недопустимостта на съдебното решение, също не се установява вероятност да е налице недопустимост, касаеща решението по делото и не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, за което съдът следи служебно.

По отношение на порока, сочен във въззивното решение – „очевидна неправилност“, основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че това основание също не е налице. Очевидна неправилност като квалифициран вид неправилност , така както е разяснено това основание в практиката на Върховния касационен съд, изисква такъв порок на съдебното решение, което се установява само въз основа на изложеното от съда, без да се извършва същинска проверка на основанията по чл. 281, т.3 от ГПК. Примерни основания биха могли да бъдат приложение на процесуална или материална норма, която не съществува или в противоположен смисъл, който явно не съответства на посочената норма, или е явно необосновано. В случая не може да се установи това основание.

По отношение на сочените основания от касатора, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Допускането касационно обжалване на въззивното решение се извършва когато е налице обосновано основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. А именно касаторът е формулирал правен въпрос, който е включен в предмет на делото и разрешен от въззивния съд като това разрешение е обусловило изхода на спора. Посоченият правен въпрос не може да е свързан с правилността на съдебното решение.

В случая поставеният първи правен въпрос е свързан с изводите на въззивния съд относно липсата на нищожност на клаузи от договора със законови разпоредби. Конкретно клаузата на чл. 40 от договора, изменена с допълнително споразумение. Въпросът е свързан с правилността на съдебното решение. Дали е налице противоречие на конкретни разпоредби от договора със закона е основание, по което съдът се произнася по същество на спора. Действително съдът е преценил довод за нищожност на договора с отделни разпоредби на закона, така че правният въпрос е включен в предмета на делото. Но разрешението на този правен въпрос е свързано с конкретна преценка на основанието за нищожност и засяга правилността на изводите на въззивния съд. Поради това не съставлява правен въпрос, който е общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

По отношение на поставения 2 правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че в предмета на делото е включено тълкуването на договора и допълнителното споразумение към него. Въпросът за тълкуване на волята на страните и следва ли да се заплати стойността на медицинските изделия и медицинските дейности, които са квалифицирани от НЗОК като надлимитни за съответните месеци, въззивният съд е приел, че на основание чл. 40 от договора е въведен лимит и дейностите над този лимит по силата на тази уговорка не подлежат на заплащане. Така извършеното тълкуване на договора е в противоречие с константната практика на ВКС, изразена в решение №81 от 07.07.2009 г. по т.д.№761/2008 г. на ВКС, ТК, 1 ТО, решение №115 от 01.11.2010 г. по т.д.№939/2009 г. на ВКС, ТК 1 ТО и в множество други решения на касационната инстанция по приложение на разпоредбата на чл.20 от ЗЗД. Съгласно обективираната в тези решения практика, поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна. С оглед на това, въпросът за тълкуване на договора съобразно неговата цел и конкретно правото на достъп на здравноосигурените лица по клинични пътеки за съответния период до медицинска помощ, как се отнася към установените в процесния договор лимити за изплащане на извършени медицински дейности, въпрос, включен в предмета на делото и разершен от въззивния съд. В случая разрешаването на този въпрос е станало без отделно тълкуване на конкретния договор с оглед неговата цел и предмета на този договор, което обуславя посоченото допълнително основание по чл. 280 , ал. 1 т. 1 от ГПК поради противоречие на даденото разрешение с постоянната практика на Върховния касационен съд, изразена в решение №81 от 07.07.2009 г. по т.д.№761/2008 г. на ВКС, ТК, 1 ТО, решение №115 от 01.11.2010 г. по т.д.№939/2009 г. на ВКС, ТК 1 ТО и в множество други решения на касационната инстанция по приложение на разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД. Ето защо на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следва да се допусне касационно обжалване по въпроса, който се уточни от настоящата инстанция съобразно правомощията й, разяснени в т. 1 то Тълкувателно решение № 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: „Следва ли при тълкуване на сключения между страните договор, изменен със споразумение, да се търси действителната, воля на страните, като наред с това се изследва целта на договора и конкретно как предметът на договора, включващ лимитите за извършените медицински дейности, се отнася към целта на договора – предоставяне на посочените в договора здравноосигурени лица болнична медицинска помощ по клинични пътеки?“

По отношение на поставените трети и четвърти правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд . В случая в исковата молба ищецът се е позовал на изпълнение на дейности по клинични пътеки и отправени искания за увеличаване стойността на клиничните пътеки съобразно предвиденото в нормативните актове. Освен в допълнителната искова молба, наречена уточняваща молба, ищецът се е позовал на това, че с решение на Върховния административен съд, решение на НЗОК за определяне на лимитите за медицински дейности за 2015 г. е прогласено за нищожно. Този довод на ищеца не е обсъден. Но предвид извода за допускане касационно обжалване по посочения правен въпрос, на тези поставени въпроси, Върховният касационен съд ще отговори с решението по същество на спора.

По отношение правен въпрос 5 липсва служебно произнасяне по разноските. Налице е формулирано искане във въззивната жалба, поради което ще следва да се приеме, че този въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

На основание чл. 18, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК, дължимата държавна такса 2 % върху цената на иска е в размер на сумата от 1639,86 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България


О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 692 от 25.03.2019 г. поправено с решение № 2088 от 14.08.2019 г., по т.д. 607/19., Апелативен съд – София, Търговско отделение, 11 състав.

ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на касатора „Първа частна МБАЛ Враца“ ЕООД, [населено място], [улица] да представи доказателства за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд на Р България в размер на 1 639,86 лв в 1 седмичен срок от съобщението. При неизпълнение на указанието ще бъде прекратено производството по делото.

След внасяне на държавната такса делото да се докладва на председателя на Второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание. При неизпълнение на указанията в срок, делото да се докладва за прекратяване.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: