Върховен касационен съд

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми юни през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 493 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.47 и сл. ЗМТА.
Образувано е по искова молба на Агенция за публичните предприятия и контрол, [населено място] за отмяна на арбитражно решение от 14.12.2021г. по ВАД №134/2019г. на АС при БТПП в частта, с която е прието за установено, че „Кей Джи Маритайм Шипинг“АД не дължи на Агенция за публичните предприятия и контрол неустойка в размер на 26 917 904,27 лв. по чл.4.14.1 (vii) за неизпълнение на задължението по чл.4.8 (i) за поддържане средногодишно на общ тонаж на корабите на дружеството не по-малък от 1 300 00 DWT за десетгодишен период от 14.08.2008г. до 31.12.2018г. съгласно договора за приватизационна продажба на 70% от капитала на „Параходство Български морски флот“ЕАД, сключен на 08.08.2008г. между „Кей Джи Маритайм Шипинг“АД като купувач и Агенция за публичните предприятия и контрол като продавач.
В исковата молба на АППК за отмяна на арбитражното решение в посочената част по ВАД № 134/2019 г. на АС при БТПП се излага, че са налице основания за отмяна на арбитражното решение по чл. 47, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ЗМТА, поради недействителност на арбитражното споразумение– с оглед противоречие на арбитражната клауза с чл.18 от ДФЕС, чл.267 от ЗДФЕ и чл. 344 от ЗДФЕС, и по чл. 47, ал. 1, т. 5, предл. 2 от ЗМТА, поради произнасяне по въпроси извън предмета на спора – арбитражният съд е разгледал оттеглени от ищеца в арбитражното производство първоначално заявени от него основания по чл. 81 и чл. 83, ал. 1 от ЗЗД. Навеждат се и доводи, че арбитражното решение в атакуваната с иска за отмяна част противоречи на обществения ред на Република България, което към момента на подаване на исковата молба не е основание за отмяна, поради отмяната на чл. 47, т. 3, предл. 2 от ЗМТА. Същевременно противоречието с обществения ред е основание за отказ по чл.V, ал. 2, б. „б“ от Конвенцията от Ню Йорк от 10 юни 1958 г. за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, а последната поради ратифицирането и влизането й в сила е част от вътрешното ни право по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Обосновава същото основание с доводи за допуснати от арбитражния съд при постановяване на арбитражното решение нарушения: на принципа на равенство на страните в производството с оглед изказани в мотивите от решаващия орган лични мнения и отношение към една от страните в процеса извън фактите и обстоятелствата по предмета на спора; на принципа на дирене на обективната истина, тъй като арбитражният съд е направил изводи въз основа на приети от него за доказани факти и обстоятелства, които не са били предмет на делото и предмет на доказване; на принципа на законност и справедлив процес, поради поставяне на страните в положение на процесуална „изненада“ предвид позоваване на факт, който не е бил навеждан в процеса, стоящ извън предмета на делото и едновременно с това неразглеждане на направени от АППК съществени възражения и произнасяне само по правната теза на другата страна. Иска отмяна на арбитражното решение и присъждане на разноски.
Ищецът АППК, [населено място] счита, че отпадането на противоречието с обществения ред като основание за отмяна на арбитражното решение води до неоправдано разширяване на компетентността на арбитражите със седалище на територията на Република България и създава предпоставки за произвол в производството пред тях. Също така възпрепятства приложимостта на императивните норми на правото на Европейския съюз, които са част от вътрешния обществен ред на държавите членки. Поради което отмяната на чл. 47, т. 3, предл. 2 от ЗМТА според АППК се явява противоконституционна, тъй като противоречи на принципа на правовата държава, прогласен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, противоречи на правото на гражданите и юридическите лица на защита – чл.122, ал.1 от Конституцията, както и на принципа за установяване на истината – чл.121, ал.1 от Конституцията. С оглед на изложеното ищецът прави искане за упражняване от състава на ВКС на правомощието му по чл. 150, ал. 2 от Конституцията.
Ответникът „Кей Джи Маритайм Шипинг“АД, [населено място] в писмения отговор на иска за отмяна на арбитражно решение обосновава становище, че основанието за отмяна – противоречие с обществения ред на Република България, понастоящем не е част от обективно действащата правна система на държавата и искането за отмяна на арбитражното решение на това основание е недопустимо. По отношение на контрола, който осъществява ВКС по реда на чл. 47 и сл. от ЗМТА и който няма предвид правоотношения свързани с признаване и изпълнение на арбитражни решения, постановени на територията на държава, различна от държавата, в която се иска признаването и изпълнението на решението, счита, че Конвенцията от Ню Йорк от 10 юни 1958 г. за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения няма приложение. Излага съображения за неоснователност на искането по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, като посочва, че с Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, Закона-модел за международен търговски арбитраж на УНСИТРАЛ и др. се регламентира контролът на чуждестранни арбитражни решения, а не на национални арбитражни решения. Освен това намира, че действащият правен ред на Република България съдържа достатъчно и подходящи механизми за контрол върху арбитражните решения. По отношение на останалите наведени в исковата молба основания за отмяна счита, че те не са изпълнени. По приложението на чл. 47, ал. 1, т. 2, предл. 2 от ЗМТА счита за неотносимо позоваването на практиката на СЕС, отнасяща се до инвестиционните арбитражи, тъй като процесният спор е договорен. Конкретният приватизационен договор не се регулира от нормите на общностното право. Касае се за вътрешен арбитраж, между страни със седалище в Република България и приложимо е само българското право по отношение на арбитражното производство. Не е осъществено и основанието по чл. 47, ал. 1, т. 5, предл.2 от ЗМТА, защото пред арбитражния съд е предявен отрицателен установителен иск, в който случай основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. Затова не може да има „оттегляне на основание“ от страна на ищеца. В случая са били наведени материални възражения, които водят до намаляване или отпадане на гражданската отговорност на длъжника и които не са били оттеглени от него в процеса. Иска отхвърляне на предявения иск за отмяна на арбитражното решение. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа молбата и извърши преценка на предпоставките по чл.48 от ЗМТА, констатира следното:
Молбата за отмяна на арбитражно решение е подадена в срока по чл.48, ал.1 от ЗМТА.
В рамките на проверката за допустимост на иска за отмяна на арбитражното решение ВКС преценява дали основанията за отмяна на арбитражното решение, на които се позовава ищецът, попадат сред регламентираните от закона.
По отношение на въведеното от ищеца основание противоречие с обществения ред на Република България съставът на ВКС констатира следното:
До влизането в сила на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017г.) разпоредбата на чл. 47, т. 3 от ЗМТА (обн., ДВ, бр. 60 от 1988 г., посл. изм., бр. 46 от 2002 г.) предвижда, че: „Арбитражното решение може да бъде отменено от Върховния касационен съд, ако страната, която иска отмяната, докаже някое от следните основания:…т.3. предметът на спора не подлежи на арбитраж или арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България“. С приетата и влязла в сила след това разпоредба на § 8, ал. 5, б. „а“ ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017 г.) е регламентирано, че: „ В чл. 47: а/ досегашният текст става ал. 1 и в нея т. 3 се отменя; б/ създава се ал.2: „(2) Арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни.“ Поради отпадане от действащата правна система на основанието за отмяна на арбитражните решения - арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България, с § 8, ал. 6 ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017г.) е предвидено и отпадане на последицата му, регламентирана в чл. 49 от ЗМТА (нов, ДВ, бр. 38 от 2001 г.): „Ако държавният съд с влязло в сила решение отмени арбитражното решение на някое от основанията по чл. 47, т....3, заинтересованата страна може да предяви иск по спора пред компетентния съд“.
Настоящият състав на ВКС счита, че следва да съобрази съответствието на разпоредбата на § 8, ал. 5, б. „а“ ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017г.), с който се отменя чл. 47, т.3 от ЗМТА в частта: „арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България“ и на свързаната с нея разпоредба на § 8, ал. 6 от ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017 г.) в частта относно замяната в чл. 49 от ЗМТА (нов, ДВ, бр. 38 от 2001г.) на „думите чл. 47, т. 3“, с Конституцията на Република България.
С разпоредбите на чл. 56, чл. 121 и чл. 122 от Конституцията на Република България е утвърдено правото на гражданите на защита при нарушаване или застрашаване на правата или законните им интереси, а по-конкретно правото на защита на гражданите и юридическите лица пред съд е конституционно гарантирано в чл. 122 от Конституцията на Република България във всички стадии на развитие на процеса. Едновременно с това съдебната власт е призвана съгласно чл. 117, ал. 1 от Конституцията да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, включително чрез осигуряване на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес съгласно чл. 6 и чл. 13 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Х. за основните права на Европейския съюз.
Правото на съдебна защита се предоставя на гражданите, юридическите лица и държавата за отнасяне на проверка от съда на твърденията им за нарушаване на техни права и законни интереси и е насочено в най-общ смисъл към отстраняване на нарушението. Следователно, за да се гарантира упражняването му и постигането на целения краен резултат, освен закрепване на конституционно ниво на основните принципи на съдопризводството в Република България – чл. 121 и чл. 122, ал. 1 от Конституцията на Република България, конституционният законодател е предвидил да се обезпечи съответен на тях и съобразен със спецификата на конкретните правоотношения, които съдът разглежда, процесуалноправен ред – чл. 122, ал. 2 от Конституцията на Република България, чрез приемането на отделни закони. Процесуалноправният ред представлява съвкупност от процесуални средства, явяващи се правни гаранции за реално осъществяване на правото на защита. Проявна форма на правото на защита е правото на страна в процеса да обжалва съдебния акт, като чл. 122, ал. 1 in fine oт Конституцията на Република България „има предвид наличието винаги на повече от един стадий на процеса“, както е посочено в Решение № 9 от 24.10.2002 г. по к.д. № 15/2002 г. (обн., ДВ, бр.102 от 01.11.2002 г.). В същото решение е прието, че “защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осигурява в два стадия: пред недържавния, арбитражен и пред държавния съд.“
За да се прецени, дали в стадия на защита пред държавния съд, след приемане на нормата на § 8, ал. 5, б. „а“ от ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017 г.) в частта на отмяна на текста: „арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България“, са осигурени конституционно необходимите условия за пълноценно реализиране на правото на защита, следва да се изходи преди всичко от особеностите на арбитражното производство.
Както е прието в правната доктрина (Ж. С., Арбитраж по частноправни спорове, С., С.1997), арбитражното решение се основава на арбитражно споразумение и е едностранно властническо изявление с частноправен характер, което по силата на закона ( чл. 41, ал. 3 от ЗМТА) дава същата защита, която спорещите биха получили чрез решението на държавния съд. Арбитражното решение се ползва със сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила, а когото искът е конститутивен, решението има и конститутивно действие. Следователно законодателството ни приравнява по ефект арбитражните и съдебните решения, без да изисква някакъв междинен акт на държавния съд, напр. на признаване и допускане на изпълнението на арбитражното решение от държавния съд. То не подлежи на обжалване и влиза в сила с връчването му, в която връзка и се поставя проблемът за защита на страните при порочно арбитражно решение. Действително доброволният арбитраж произтича от автономията на волята на страните по спора и е наложен от необходимостта за ефективност на арбитражното производство, предопределящи горните му характеристики, включително и ограничаването на контрола от страна на държавния съд, но това в още по-голяма степен налага там, където той е предоставен в компетентността на съда да е по начин, гарантиращ спазване на основните конституционно закрепени права на субектите. В случай, че арбитражното решение е опорочено, редът за защита е чрез отмяната му. Тя е проява на държавния контрол върху арбитража, поради което регулацията е повелителна. Основанията за отмяна са изчерпателно изброени в чл. 47 от ЗМТА, като други пороци не са основания за отмяна. Всички те са насочени към проверка на процесуалноправната законосъобразност на арбитражното решение и е изключена преценката на материалната му законосъобразност. Всяко едно основание е самостоятелно такова за отмяна и не се покрива с друго.
При действието на предходната редакция на чл. 47, т. 3, предл. 2 от ЗМТА (обн., ДВ, бр. 60 от 1988 г., посл. изм., бр. 46 от 2002 г.) основанието – противоречие на обществения ред, се свързва с нарушаване на онези императивни правни норми, в които са закрепени основни принципи на българското правораздаване и които изразяват основни идеи и ценности, чието зачитане е гаранция за нормалното и свободно функциониране на държавата и обществото, каквито са принципът на законност, на равенство на страните, за състезателност в процеса, за дирене на обективната истина, за справедлив процес и др. Съобразно същностната си характеристика това основание в най-голяма степен дава гаранции, че при постановяването на арбитражно решение от арбитражния съд се обезпечава зачитането на основни ценности, охранявани от повелителни правни норми, образуващи основите на правопорядъка в държавата. В практиката на ВКС по приложение на отменената редакция на чл. 47, т. 3, предл. 2 от ЗМТА са изброени примери: ако с решението е бил уважен иск, недопустим съгласно законодателството или ако начинът, по който е взето решението от арбитражния съд, противоречи на обществения ред (извършено е следствие на престъпление) и др., които не са обхванати от приложното поле на останалите основания по чл. 47, ал. 1 от ЗМТА за отмяна на арбитражните решения и по чл. 47, ал. 2 от ЗМТА за прогласяване нищожност на арбитражните решения. Аргумент в тази насока следва да се изведе и от първоначалните мотиви на законодателя при приемане на ЗМТА за съвпадане на основанията, предвидени в чл. V от Нюйоркската конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения (обн., ДВ, бр. 2 от 1965 г.) и основанията, по отношение на които се простира вътрешният контрол върху арбитражните решения. В посочения международен акт противоречието с обществения ред на държавата, пред чийто съд стои въпросът за признаване и изпълнението на чуждестранно арбитражно решение, е изведено в чл. V, ал. 2, б. “б“ от Конвенцията като самостоятелно и независимо от другите хипотези на отказ основание. Следователно след отмяната на чл. 47, т. 3, предл. 2 от ЗМТА не са налице достатъчно правни гаранции и компенсационни правни средства, които да обезпечат упражняването на правото на защита във всички хипотези на накърняване границите на основните правни начала. Ето защо отмяната на гаранционната правна норма оказва въздействие върху същността на правото на защита срещу порочните арбитражни решения до степен да не може то да бъде реално осъществено.
Гаранционната функция на отменената национална процесуална мярка за съдебен контрол по отношение на арбитражните решения следва да се разгледа и в аспекта на правото на ЕС. Предмет на настоящето искане е процесуалноправна норма, поради което приложение намира принципът на процесуална автономия, според който всяка държава членка е свободна да урежда сама процесуалното си право, стига то да не прави приложението на общностното право по-трудно в сравнение с приложението на националното право (принцип на равнопоставеност) и да не прави защитата на правата, произтичащи от общностното право, практически неосъществима или прекалено трудна (принцип на ефективността). В своята практика СЕС е имал възможност да се произнесе за значението на правото на ЕС относно дефинирането на основанието „противоречие с обществения ред“. Така в т. 37 от Решение от 01 юни 1999 г.– дело С-126/97 и т. 35 от Решение от 26 октомври 2006 г. - дело С-168/05 е посочено, че когато националните процесуални правила изискват националния съд да уважи молба за отмяна на арбитражно решение, когато такова искане се основава на неспазване на националните правила за обществения ред, той трябва да уважи такова заявление и когато то се основава на неспазване на правилата на Общността от този тип. Има се предвид неспазване на основна разпоредба, която е от съществено значение за изпълнение на възложените задачи на Съюза, т.е повелителна правна норма от фундаментален характер като част от общностното право. Макар и елементите на настоящия вътрешнопроцесуален казус да не разкриват връзка с конкретна норма от общностното право, в контекста на общия въпрос за ефективното гарантиране на правото на защита, ВКС намира, че принципно е възможна хипотеза на приложение на общностна норма, квалифицирана като част от „обществения ред“ във връзка с разрешаване на арбитражен спор, доброволно отнесен от страните пред арбитражния съд по чл. 1, ал. 1 от ЗМТА. Само по себе си арбитражното производство по търговски спорове не би могло да осигури еднаквото прилагане на правото на ЕС, каквото цели да гарантира чл.267 от ДФЕС, тъй като арбитражният съд не е част от правораздавателната система в държавата-членка (така т. 34 и 40 от Решение от 01 юни 1999 г.– дело С-126/97). Ето защо, както е посочено в Решение от 06 март 2018 г. - дело С-284/16 и в т. 40 от Решение от 01 юни 1999 г.– дело С-126/97, правото на ЕС изисква по пътя на държавния съдебен контрол на арбитражното решение да е предвидена възможност за обсъждане от националната юрисдикция на основните разпоредби на правото на Съюза и за евентуално отправяне на преюдициално запитване по тълкуването им до СЕС. С отмяната на чл. 47, т.3, предл. 2 от ЗМТА тази възможност е осуетена.
По изложените съображения съставът на ВКС намира, че с разпоредбата на § 8, ал. 5, б. „а“ от ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017 г.) в частта, с която се отменя чл. 47, т. 3 от ЗМТА (обн., ДВ, бр. 60 от 1988 г., посл. изм., бр. 46 от 2002 г.) в частта: „арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България“ и на свързаната с нея разпоредба на § 8, ал. 6 от ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017 г.) в частта относно замяната в чл. 49 от ЗМТА (нов, ДВ, бр. 38 от 2001г.) на „думите чл. 47, т. 3“ противоконституционно е нарушено правото на защита на гражданите по чл.56 от Конституцията на Република България, на тях и на юридическите лица по чл. 122, ал.1 от Конституцията на Република България, както и постигането на общата, конституционно закрепената в чл. 117, ал. 1 от Конституцията на Република България цел на дейността на съдебната власт – защита на правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата .
Предвид изразеното становище ВКС следва да упражни правомощията си по чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България, като спре производството по делото и сезира Конституционния съд на Република България с искане да се произнесе на осн. чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията на Република България дали посочените разпоредби на ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр.8 от 2017г.) са противоконституционни.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
СПИРА производството по т.д. № 493/2022г. по описа на ВКС, I т.о.
ВНАСЯ искане до Конституционния съд на Република България за обявяване за противоконституционни на разпоредбата на § 8, ал. 5, б. „а“ от ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017 г.) в частта, с която се отменя чл.47, т. 3 от ЗМТА (обн., ДВ, бр. 60 от 1988 г., посл. изм., бр. 46 от 2002 г.) в частта: „арбитражното решение противоречи на обществения ред на Република България“ и на свързаната с нея разпоредба на § 8, ал. 6 от ПЗР на ЗИД на ГПК (обн., ДВ, бр. 8 от 2017 г.) в частта относно замяната в чл. 49 от ЗМТА (нов, ДВ, бр. 38 от 2001 г.) на „думите чл. 47, т. 3“, поради противоречие с чл. 122, ал. 1, във връзка с чл.117, ал. 1 и чл. 56 от Конституцията на Република България.

Да се изготви служебно препис от настоящето определение, който да се изпрати на Конституционния съд на Република България.

Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: