№ 109
София, 23.12.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева Владимир Йорданов
при участието на секретаря Анета Иванова,
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 3737 /2019 г.:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 175 от 13.04.2020 г. по касационна жалба на М. П. Л. срещу въззивно решение № 741 от 18.06.2019 г. по възз. гр. д. № 463 /2019 г. на Варненския окръжен съд, г.о., в частта, с която с него е отменено решение на Варненския районен съд, с което е отхвърлен иск на Д. Д. А. срещу жалбоподателката по чл.30 ЗН за намаляване на дарение на 1 /2 ид.ч. от апартамент – мезонет в [населено място], извършено от Д. И. А. в полза на М. Л. с н.а. № ..... /25.02. ..... г. и вместо него е постановено друго, с което искът е уважен, като дарението е намалено с 16 384.71 /55 716 ид. ч. за възстановяване на запазената част на Д. Д. А. от наследството на Д. И. А. и в частта за разноските.
Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в останалите части, с която въззивният съд е уважил иск на Д. А. срещу М. Л. по чл.30 ЗН за намаляване с 1 /3 ид.ч. на завещателно разпореждане на Д. И. А. в полза на М. Л. с н.а. от 2000 г. за възстановяване на запазената част на Д. Д. А. и с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът на Д. А. срещу М. Л. по чл.36 ЗН е отхвърлен.
Касационно обжалване е допуснато на основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса: Трето на съпрузите лице – частен правоприемник (на единия от тях) легитимирано ли е да оборва презумпцията по чл.19,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.)?
По въпроса настоящият състав намира следното:
Съгласно чл.19,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.) съвместният принос се предполага до доказване на противното. Разпоредбата установява изрично оборима презумпция (предположение), която е доказателствено правило. Нито в тази, нито в друга разпоредба на СК от 1985 г. (отм.) не се установява ограничение (забрана) по отношение на лицата за доказване на противното.
Съгласно чл.154,ал.2 ГПК (в сила от 2008 г.) не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закон предположение. Оборване на такива предположения се допуска във всички случаи, освен когато закон забранява това. Със същото съдържание е и разпоредбата на чл.128,ал.1 ГПК от 1952 г. (отм.).
Двете разпоредби установяват предположенията (презумпциите) като правило, което представлява изключение от правилото, че спорните (релевантни за спора) факти подлежат на доказване (чл.153 ГПК и чл.127,ал.2 ГПК от 1952 г. (отм.) и отклонение от правилото за разпределение на доказателствената тежест, че всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения (чл.154,ал.1 ГПК и чл.127,ал.1 ГПК от 1952 г. (отм.), като разместват доказателствената тежест.
Разпоредбите на чл.19,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.) и чл.154,ал.2 ГПК (чл.128,ал.1 ГПК от 1952 г. (отм.) трябва да се тълкуват заедно, за да бъде установено процесуалноправното правило за доказване на релевантни за гражданскоправен спор факти, че вещи, права върху вещи и парични влогове са попаднали в съпружеска имуществена общност. Според настоящия съдебен състав то е, че всяка страна по гражданско дело, която оспорва твърдение на насрещна страна за възникване на съпружеска общност върху вещи и права върху вещи и парични влогове, поради това, че са придобити по време на брак и следователно в резултат на съвместен принос, има процесуална възможност да оборва презумпцията (предположението), че придобиването е в резултат от съвместен принос. Опровергаването на законово установената презумпция на чл.19,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.) представлява обратно доказване, което за да е успешно, трябва да е пълно.
Ответницата по касационната жалба Д. Д. А. оспорва нейната основателност.
По основателността на жалбата и на основание чл.290 и сл. ГПК:
За мотивите на въззивния съд:
За да постанови решението в обжалваната част (по иска за намаляване на дарението на 1 /2 ид.ч. от апартамент във В.) въззивният съд е приел следното:
С договор за прехвърляне на собственост върху имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен във формата на нотариален акт № ..... /1986 г. Д. И. А. е прехвърлил на съпругата си М. Н. А. собствения си, придобит преди брака им имот – жилищна сграда и 1 /2 ид.ч. от дворно място в [населено място] (стр.7, абзац последен и стр.8 от въззивното решение).
С договор от 1992 г. М. Н. А. и други съсобственици на дворното място са учредили право на строеж на едноличен търговец за построяване в дворното място на жилищна четириетажна сграда с магазини и гаражи срещу задължението на едноличния търговец да построи сградата, като е уговорено след завършване на строителството учредителите на правото на строеж да получат собствеността върху описани обекти. Въз основа на този договор с н.а. ..... / 24 .02. ..... г. М. Н. А. е призната за собственик на процесния апартамент № ..... – мезонет на четвърти и пети етажи (стр.8 от въззивното решение).
С договор за дарение във формата на н.а. № ..... / 25 .02. ..... г. (в деня, следващ снабдяването на М. А. с к.н.а.), поправен с друг н.а., М. Н. А. и съпругът и Д. И. А. са дарили на М. Л. процесния апартамент № ..... – мезонет, като дарителката М. Н. А. си е запазила пожизнено правото на ползване върху процесния апартамент (стр.8 и 9 от въззивното решение).
Въззивният съд е приел, че масата по чл.31 ЗН (в стойностно изражение включва изброени имоти, между които и половината от стойността на апартамента (№ ..... – мезонет) при отчитане на пожизненото вещно право на ползване на М. А. (без неговата стойност) – половината от 111 432 лева (стр.11, стр.15 от въззивното решение), което е 55 716 лева, предмет на договора за дарение по н.а. № ..... /1999 г. (стр.12 и 13 от въззивното решение).
За това въззивният съд е изложил следните мотиви: (стр.14 и 15 от въззивното решение):
Апартаментът е придобит през 1997 г. по време на брака между наследодателя на ищцата Д. А. и М. Н. А. по приращение (след извършено разпределение – чл.192,ал.4 З. (отм.). С апартамента е извършена разпоредителна сделка през 1999 г. В случая са приложими нормите на СК от 1985 г. (отм.) и по-конкретно чл.19,ал.1 и ал.3.
По време на брака съпругата М. Н. А. е придобила вещно право без това да е станало на абсолютно лично основание, единственият начин да се установи, че имотът не е съпружеска имуществена общност (нататък и с.и.о.) е да се обори презумпцията за съвместен принос, установена с разпоредбата на чл.19,ал.3 СК (отм.), като се установи, че придобиването по време на брака е в резултат на вложено изцяло лично, придобито преди брака или през време на брака по наследяване или дарение, имущество (институтът на трансформация на лично имущество), което дефинитивно изключва приноса.
Легитимирано да оборва презумпцията по чл.19,а.3 СК (отм.) е само лице, което има качеството на съпруг, бивш съпруг, както и неговите наследници (универсално правоприемство). Касае се за имуществено право, което е наследимо, упражняването му не зависи от строго личната преценка на неговия носител (стр.15 от въззивното решение).
Ответницата (М. П. Л.) няма качествата на съпруг, бивш съпруг и наследник на съпруг или бивш съпруг, поради което същата не е легитимирана да оборва установената в чл.19,ал.3 СК (отм.) презумпция. Това право принадлежи на майка и М. Н. А., а чужди права ответницата не е легитимирана да брани.
Поради изложеното въззивният съд е приел, че с договора за дарение, сключен във формата на нотариален акт № ..... /1999 г., дарителите са се разпоредили в полза на ответницата с притежаван от тях в с.и.о. имот, поради което половината от стойността му (тази на наследодателя Д. А.) трябва да бъде включена в масата по чл.31 ЗН.
След това въззивният съд е определил стойността на масата по чл.31 ЗН, на разполагаемата част и запазена част. Приел е, че намаляването на завещанието с 1 /3 ид.ч. (т.е. с 142.85 лева) не е достатъчно за възстановяване на запазената част на ищцата, остава разлика от 16 384.71 лева (16 527.56 лева - 142.85 лева), което налага да се пристъпи към намаляване на дарението.
В частта за разноските въззивният съд е приел следното:
На ищцата следва да се присъдят разноски съобразно уважената част на исковете за двете инстанции – 680 лева, които представляват разноски, направени в първата инстанция – 600 лева за възнаграждения на вещи лица и 80 лева за иска по чл.30 ЗН.
Ответницата има право на разноски за двете инстанции в общ размер на 1 600 лева съобразно отхвърлената част на исковете – по 800 лева за всяка инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат.
По основателността на касационната жалба:
При дадения отговор на правния въпрос е основателен доводът на жалбоподателката М. Л., че на основание съгласно чл.154,ал.2 ГПК тя има право да оборва презумпцията за съвместен принос по чл.19,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.), на която се позовава ищцата Д. А., за да твърди, че процесният апартамент № ..... – мезонет, който и е дарен, е бил в съпружеската имуществена общност (нататък и с.и.о.) М. А. (майка на М. Л.) и съпругът и Д. А..
Настоящият състав приема, че допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение е съществено, тъй като се е отразило на правилността на решението в обжалваната част (по иска по чл.30 ЗН за намаляване на дарението на апартамент № ..... – мезонет).
Основателен е и доводът, че въззивният съд неправилно е приел за неоснователен доводът на М. Л., че процесният апартамент е бил индивидуална собственост на нейната майка М. А., поради пълна трансформация на нейно лично имущество в придобиването му и че това следва от представените по делото писмени документи, обсъдени и от въззивния съд:
По силата на договора за прехвърляне на собственост върху имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен във формата на нотариален акт № ..... /1986 г., с който съпругът и Д. И. А. и е прехвърлил собствения си, придобит преди брака им имот – жилищна сграда и 1 /2 ид.ч. от дворно място в [населено място], М. А. е станала индивидуален собственик на имота. Правото на собственост върху този имот не е попаднал в с.и.о. на съпрузите, тъй като, както твърди М. Л. като се позовава на практиката на ВКС (решение № 137 /24.04.2012 г. по гр.д. № 421 / 2011 г., първо г.о. и и определение № 668 09.05.2011 г. по гр.д. № 1967 /2010 г., четв. г.о.), алеаторната престация – полагането на грижи и даването на издръжка изключва презумпцията за съвместен принос от страна на прехвърлителя.
По силата на договора от 1992 г. М. Н. А. за учредяване на право на строеж върху дворното място на едноличен търговец за построяване в дворното място на жилищна четириетажна сграда след изграждането на сградата с н.а. ..... /24.02. ..... г. М. Н. А. е призната за собственик на процесния апартамент № ..... – мезонет на четвърти и пети етажи.
Придобиването е по време на брака, по силата на договор (а не по приращение, както е приел въззивният съд) и възмездно, но единствено на основание учреденото от собственика право на строеж и без друга възмездна престация от страна на М. А., поради което тя е станала единствен и изключителен собственик на апартамента.
Обстоятелството, че в извършеното дарение на процесния апартамент № 6 – мезонет на М. Л. с н.а. № ....., том ....., рег. № ....., дело № ..... /25.02. ..... г., поправен с н.а. № ....., том ....., рег. № ....., дело № ..... /2003 г., като дарител не е участвала само М. А., но и съпругът и Д. А., не се отразява на правото на собственост на М. А., нито опорочава сделката. Без значение е и преценката на нотариуса за това дали дареният имот е бил собственост на единия дарител или на двамата, доколкото от представените по делото писмени доказателства се установява, че едноличен собственик е била М. А., тя е участвала като страна – дарител по сделката и се е разпоредила с права, които е имала. Както твърди М. Л. по делото, за сделката волеизявлението на Д. А. би имала значение само като съгласие за разпореждане със семейно жилище, което е лична собственост на другия съпруг, без значение е, дали то е дадено в декларация, както е предвидено, или при участието на Д. А. в сделката, за което беше посочено, че не я опорочава.
От изложеното следва извода, че с участието си в договора за дарение, за който е съставен н.а. № ..... /25.02. ..... г. Д. А. не е извършил в полза на М. Л. дарение на никаква идеална част от процесния апартамент № ..... – мезонет, поради което искът за намаляването на това дарение е неоснователен.
Както е посочено в началото, въззивното решение е обжалвано само в частта по този иск.
От изложеното дотук и тъй като не се налага повтарянето, нито извършването на нови съдопроизводствени действия и на основание чл.293 ГПК, настоящият състав приема крайния извод, че решението следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен.
С оглед изхода от спора в обжалваната част от решението е основателно и искането за отмяна на въззивното решение в частта за разноските – в частта, с която М. Л. е осъдена да заплати половината от сумата 680 лева - за разликата над 340 лева до 680 лева и следва да и се присъдят допълнително 800 лева разноски за адвокатско възнаграждение за двете инстанции (по 400 лева за всяка към присъдените по 800 лева, или общо по 1 200 лева за всяка инстанция).
С оглед изхода от касационното производство искането на жалбоподателката М. Л. за присъждане на разноски, за които тя е уточнила, че са в размер на 111.92 лева за държавни такси (30 лева + 81.92 лева), е основателно. С оглед изхода от производството ответницата по касационната жалба няма право на разноски.
Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът
Вместо това постановява:
Отхвърля иска на Д. Д. А. срещу М. П. Л. с правно основание чл.30 ЗН за намаляване на дарение на 1 /2 ид.ч. от апартамент – мезонет в [населено място], извършено от Д. И. А. в полза на М. Л. с н.а. № ....., том ....., рег. № ....., дело № ..... /25.02.1999 г., за възстановяване на запазената част на Д. Д. А. от наследството на Д. И. А..
Отхвърля искането на Д. Д. А. за осъждане на М. П. Л. да и заплати разликата над 340 лева до 680 лева разноски за първата и за въззивната инстанции.
Осъжда Д. Д. А. да заплати на М. П. Лукаринен допълнително сумата 800 лева разноски за адвокатско възнаграждение за първата и за въззивната инстанции (по 400 лева за всяка, или общо по 1 200 лева за всяка инстанция).
Осъжда Д. Д. А. да заплати на М. П. Л. сумата 111.92 лева (сто и единадесет лева и 92 ст.) разноски в касационното производство, направени за държавни такси.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.