Върховен касационен съд

Съдебен акт

Р Е Ш Е Н И Е

№150

София, 20.03.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България,второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 29.10.2019 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА

при участието на секретаря Л.Златкова
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 279/2019 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. Ц. З. против въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 194 от 01.08.2018 г., постановено по в.т.д.№ 89/2018 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Ловешкия окръжен съд № 80 от 28. 11. 2017 г., по т.д.№ 108/2016 г. в неговата отхвърлителна част, е уважен предявеният от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, гр.София положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК и по отношение на настоящия касатор, като ответник, е признато за установено съществуването на вземане по договор за кредит № HL26896 / 31.10.2007 г. и Допълнителни споразумения към него от 18.03.2011 г., от 30.11.2011 г., от 11.07.12 г., от 17.01.2013 г.от 15.10.2013 г. и от 15. 10. 2014 г. в размер на следните суми: 20 971.62 евро главница, формирана от разлика над присъдените от първостепенния съд 44 357.41 евро до общо претендираните 65 329.03 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23.03.2016 г. до окончателното и изплащане; 6 733.25 евро - договорна лихва за периода 10.11.14 г. – 22.03.2016 г., за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т.2 ГПК № 92 от 25.03.2016 г. по ч. гр. д. № 205/2016 г. на Троянския районен съд и изпълнителен лист и 4 608. 29 лв. , деловодни разноски за заповедното и исковото производства.
В останалата част, осъдителното решение на ЛОС не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок - касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е аргументиран с допуснато нарушение на императивното правило на чл.411, ал.2, т.4 ГПК при издаване на процесната заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, предвид липса на обичайно местопребиваване в Република България на длъжника към датата на образуване на заповедното производство по ч.гр.д.№ 205 / 2016 г. на ТРС, по см. на чл.48, ал.7 КМЧП.
В допълнение са изложени и доводи, основани на чл.18, т.2 във вр. с чл.17, ал.1,б.”б” от Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.
Алтернативно въведеното оплакване е за неправилност на въззивния съдебен акт на Великотърновския апелативен съд, поради допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила при формиране заявения от ищеца размер на остатъка от дълга.
Иска се касирането му на основание чл.281, т.3 ГПК, като са въведени и доводи за необоснованост на изградения правен извод за настъпила предсрочна изискуемост на процесния кредит.
Ответникът по касационната жалба не заявява допълнително становище в проведеното по делото открито съдебно заседание, извън депозирания в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор, поради което от значение са изложените в същия доводи, с които се оспорва основателността на въведените касационни основания. В качеството си на ответна по касационната жалба страна „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, счита,че въззивният съд, като съд по съществото на спора, е обсъдил и подробно анализирал събраните и в двете инстанции доказателства, допустими по ГПК и относими към релевантните за спора факти, излагайки подробни съждения в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, поради което осъществените процесуални действия са в пълно съгласие с изискванията на процесуалния закон и твърдяното от касатора оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение е неоснователно.
Въведените във въззивното производство възражения на касатора и заявени доказателствени искания, според „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, отсъствието на хипотезата на чл.266, ал.2 ГПК изключва тяхното приемане и обсъждане от решаващия състав на въззивната инстанция.
Банката - ответник в касационното производство, поддържа още,че наличието на безспорно сключени споразумения между съконтрахентите, с които същите по взаимно съгласие са уточнили размера на неизплатения до момента остатък от дълга на кредитополучателя, договорили са методологията на определяне референтен лихвен процент и съответните погасителни планове сочи, че те са изцяло обвързани от така преструктурираните условия, вкл. относно намаления лихвен процент и обявената за предсрочно изискуема сума - главница и лихви е именно в резултат на длъжниковото неизпълнение. В подкрепа на изразеното разбиране е цитирана практика на ВКС, изразена в решение № 51 от 04.04. 2016 г., по т.д.№ 504/2015 г. на ІІ т. о.
Касационното обжалване на въззивното решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, е допуснато с определение на състав на второ търговско отделение на ВКС № 491 от 18.07.2019 г., на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.) ” На основание чл.269, изр.1 ГПК проверката на въззивния съд ограничена ли е относно допустимостта на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, ако възраженията за недопустимост не са направени от ответника в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК или съдът е длъжен да извърши служебно проверка, независимо че ответникът не е въвел възражение? ”; 2.)” Сключването на допълнителни споразумения, след подаване на изрична молба от кредитополучателя, означава ли, че всички условия по анексите са индивидуално уговорени, поради което преценката за неравноправност на договорните клаузи от основания договор е изключена и търговецът е освободен да ангажира доказателства, на основание чл.146, ал.4 ЗЗП, за индивидуално уговаряне на оспорените клаузи?” и 3.) „Дължи ли съдът служебна проверка за неравноправност на договорните клаузи в потребителски договор,когато след възникване на облигационната връзка, в съдържанието на договора е включена чрез анекс методология за определяне на плаваща лихвообразуваща компонента и следва ли в този случай да се изследва върху кои клаузи потребителят е могъл да изрази становище в преддоговорния процес?”;
Счетено е, че предвид дадените от въззивния съд отговори на поставените правни въпроси е необходимо извършване на проверка за съответствието им с възприетото разрешение на същите както в задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1 на ТР № 1/13 г. на ОСГТК на ВКС и относима към служебните задължения на въззивния съд в хипотезата на нищожност и недопустимост на първоинстанционното съдебно решение, така и във формираната по реда на чл.290 ГПК казуална практика на ВКС, израз на която са решения: № 65 от 06.07.18 г., по т.д.№ 1556/2017 г. на І т.о. ; № 98 от 25.07.2017 г., по т.д.№ 535/2016 г. на І т.о. и № 146 от 01.11.2017 г., по т.д.№ 2615/2016 г. на І т.о.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните, е приел за установено от фактическа страна, че между „Българска пощенска банка” АД, чийто правоприемник е настоящият ищец и ответницата по делото В. Ц. З. е сключен валиден договор за кредит за покупка на недвижим имот с № HL 26896/ 31.10.2007 г. за сумата 51 940 евро - безспорно предоставена на кредитополучателя и изцяло усвоена от последния. В чл.3, ал.1 от този договор съконтрахентите са уговорили, че кредитополучателят ще заплаща годишна лихва, формирана от Базовия лихвен процент (БЛП) за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период, както и договорна надбавка 3.6 пункта.
За безспорен е приет и факта, че след сключване на процесния кредит, с валидно сключен договор за цесия вземането на Банката - кредитор е прехвърлено на цесионера „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД, заедно с всички обезпечения и принадлежности. С допълнително споразумение от 18.03.2011 г., въз основа на молба вх.№ 97/ 24.02.2011 г., подадена от З., страните –цесионер и длъжник са констатирали, че част от задълженията на кредитополучателя, включващи главница от 197.38 евро, 1 721.22 евро лихва и 39.89 евро такси, са просрочени, поради което са уговорили преоформяне на просрочените задължения чрез натрупване към редовната главница и предоставяне на кредитополучателя 6 – месечен период на облекчено погасяване на дълга, с фиксирана през същия годишна лихва в размер на 5.07% и месечната погасителна вноска от 230 евро. Според така постигнатото между съконтрахентите съгласие, обективирано в чл.3 от споразумението, след изтичане на визирания 6 -месечен срок, върху дълга се натрупва начислената, но непогасена лихва и започва начисляване на лихва в размер на БЛП и надбавка от 4.85 пункта, а месечните погасителни вноски са в размер, посочен в погасителния план.
С второ допълнително споразумение от 30.11.2011 г., инициирано отново по молба на З., е договорен нов 6-месечен срок на облекчено погасяване на кредита, при фиксирана годишна лихва от 5.33% и месечни погасителни вноски от 250 евро. След изтичане на уговорения срок дължимата годишна лихва е изчислима в размер на БЛП и надбавка от 5.92 пункта. Със споразумение от 11.07.2012 г., въз основа на нова молба на кредитополучателя от 02. 07.2012 г., е уговорен отново 6-месечен период на намалено заплащане на месечните вноски, като с нов договор за цесия „Бългериън Ритейл Сървисиз”АД, в качеството си на цедент,е прехвърлил на „Юробанк България”АД, като цесионер, вземането си по процесния договор за кредит, ведно с всички принадлежности и обезпечения.
С нови допълнителни споразумения, сключени между „Юробанк България”АД и кредитополучателя З. от 17.01.2013 г. и от 07. 10. 13 г., въз основа на отправени от последния искания, са уговорени облекчени условия на изплащане на дължимите суми, като след изтичане на съответния срок е постигнато съгласие за годишна лихва на БЛП с 6.51 пункта за първия и преференциална лихва в размер на сбора на референтния лихвен процент „Прайм” и надбавка от 5.05 пункта за втория. Изрично е уточнено, че към датите на съответните споразумения БЛП е 8.2% (при първото) и 5.2% референтен лихвен процент при второто.
В чл.5 от последното споразумение между страните по спора е изрично договорено още, че Референтният лихвен процент „Прайм” се определя от КУАП на Банката - кредитор, съгласно Методология за определяне на референтния лихвен процент по потребителски и жилищно-ипотечни кредити, която - неразделна част от процесния договор за кредит, е подписана от кредитополучателя. Не се спори в процеса, че със същото е създадена възможност за длъжника при промяна на лихвения процент в резултат на увеличаване на референтния лихвен процент, да погаси кредита- изцяло или частично в срок от 3 –месеца, без заплащане на дължимите, съгласно договора за кредит такси, както и че сочената Методология е публикувана и на страницата на Банката- кредитор в Интернет, в която се публикува и промяната на Референтния лихвен процент.
Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е извел правен извод, че договорната клауза на чл.3, ал.5 от сключения договор за кредит, оспорвана от ответника, като неравноправна, няма претендирания характер и не е нищожна по см. на чл. 143-146 ЗЗП. Изложил е съображения, че доколкото със сключените, по инициатива на кредитополучателя,допълнителни споразумения са договорени конкретните размери на месечни погасителни вноски, гратисен период за плащането им и преференциална лихва с фиксиран размер, визираните от същия клаузи, относими към размера на възнаградителната лихва, се явяват индивидуално уговорени по см. на чл.146, ал.1 ЗЗП, което изключва и да са нищожни, като неравноправни.
Допълнителн аргумент в подкрепа на отречения неравноправен характер на оспорените от ответника- дължник договорни клаузи, вкл. в допълнително сключените споразумения, според Великотърновския апелативен съд, е както настъпилото, за значителен времеви период, намаление в уговорения първоначално размер възнаградителна лихва-факт, установен и от заключението на изслушаната съдебно- икономическа експертиза, така и въведената в съдържанието на конкретното допълнително споразумение методология за определяне референтния лихвен процент на Банката – кредитор и изричната възможност за длъжника, обективирана в чл.5 ( абз. последен) да погаси предсрочно изцяло или частично предоставения му кредит, без такси.
По отношение оспорената от кредитодателя действителност на отнасяне просрочените вноски към редовната главница, въззивната инстанция е счела, че при постигнато в тази насока ясно и недвусмислено общо съгласие на съконтрахентите и отсъствие на законова забрана за същото, не е налице нищожност на сключения договор за кредит и на това основание.
Позовавайки се на процесуалното правило на чл.269 ГПК и подадена въззивна жалба единствено от ищеца „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД Великотърновският апелативен съд е отрекъл, да е налице процесуална възможност, позволяваща му произнасяне по оспорената от ответника З. с отговора на въззивната жалба допустимостта на предявените искове, който порок е аргументиран с нарушаване на императивното правило на чл.411, ал.2, т.4 ГПК от заповедния съд, предвид обичайното й местопребиваване извън територията на Република България към датата на образуване на заповедното производство, удостоверено с представените във въззивното производство и не приети от въззивния съд доказателства.
І. По правните въпроси, обусловили допускане на касационното обжалване:
1.) Съгласно т.4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане срока за отговорна исковата молба по чл.131 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивната инстанция.
Изключение от правилото е хипотезата, в която страната, поради нарушаване на съдопроизводствените правила не е могла да ги заяви пред първата инстанция, както и хипотезите на нищожност или недопустимост на първоинстанционното решение, по отношение на които последни законодателят,с разпоредбата на чл. 269, изр.1 ГПК, е въвел изрично служебният контрол.Възприетото в задължителната съдебна практика разрешение, че въззивният, респ. касационният, съд служебно следи за пороците, водещи до недопустимост на решението е последователно застъпено практиката на ВКС и при действието на ГПК (отм.) –т.4 и т.10 ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
Следователно по отношение преценката за допустимост на съдебния акт на първостепенния съд в обжалваната му част, въззивната инстанция не е ограничена нито от релевираните във въззивната жалба основания в рамките на заявеното искане за произнасяне от въззивния съд, нито от липсата на своевременно направено от ответника възражение в срока по чл.131 ГПК. Когато, обаче, допуснатото нарушение на процесуалния закон, обусловило непроизнасяне на въззивния съд по отношение оспорената допустимост на предявения установителен иск по чл.422 ГПК, не се е отразило на постановения краен правен резултат, нарушаването на съдопроизводствените правила не се явява съществено и не обосновава отмяна на обжалвания съдебен акт на първостепенния съд, в който смисъл следва да е и отговорът на поставения процесуалноправен въпрос.
2.) Отговор на поставените материалноправни въпроси, по които касационното обжалване е допуснато се съдържа във формираната по реда на чл.290 ГПК казуална практика на ВКС, обективирана в следните съдебни решения: № 65 от 06.07.2018 г., по т.д.№ 1556/2017 г. на І т.о., № 146 от 01.11.2017 г., по т.д.№ 2615/2016 г. Същата е в смисъл, че при потребителски договор и възражение за неравноправен характер на негови клаузи или при служебна проверка на съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, доколкото чл.146, ал.4 ЗЗП има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, е в тежест на доставчика на услугата, т.е на съответната Банка- кредитор. В хипотезата на предоговаряне условията на кредита, вкл. съвпадащите волеизявления на страните по договор за кредит относно размера на дълга на кредитополучателя, изчислен в съответствие с неравноправни клаузи по договора за кредит, нищожността на същите не се санира. Следователно когато отделната договорна клауза в сключен потребителски договор е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП, допълнителната спогодба(споразумение), основана на такава клауза, ще е също нищожна по силата на чл.366 ЗЗД.
ІІ. По основателността на касационните оплаквания :
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
Въззивното решение на Великотърновския апелативен съд е валидно и допустимо. Неоснователно е оплакването на касатора за наличие на отменителното основание по чл.281, т.2 ГПК.
Общоприето е в теорията и в съдебната практика, че недопусимо е съдебното решение, което не отговаря на условията, при които делото би могло да се реши по същество – постановено е при липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск, респ. на правото на съответния вид жалба, както и решенията, постановени в нарушение на диспозитивното начало.
Детайлизирани в съдебната практика сочените основания включват – постановяване на съдебен акт при участие в производството на процесулно неправоспособна или процесуално нелегитимирана страна, постановяване на съдебно решение при нередовно предявена искова молба, произнасяне със съдебно решение по иск, предявен след изтичането на преклузивен срок, когато законът регламентира такъв, постановяване на съдебен акт при липса на правен интерес за ищеца от предявения иск, постановено съдебно решение при вече формирана сила на пресъдено нещо по спорното право, произнасяне със съдебен акт при предявен установителен иск с предмет факт, когато липсва изрична правна норма, която да допуска предявяването му, постановено конститутивно съдебно решение, въпреки липса на изрично регламентирано в закона потестативно право, чието упражняване става по съдебен ред, чрез предявяване на конститутивен иск.
Разглежданият случай не попада в нито една от сочените хипотези.
Съобразно задължителните разяснения в т.3б. на ТР № 4/13 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС обстоятелствата по чл.411, ал.2, т.3 и т.4 ГПК –отрицателни предпоставки за издаване на заповедта за изпълнение, по естеството си не подлежат на проверка преди връчване на вече издадената в заповедното производство такава.
Липсата им, установима, обаче, едва при връчване на заповедта за изпълнение в хипотезата на чл.411, ал.2, т.4 ГПК не води до обезсилване на издадената заповед за изпълнение от заповедния съд, който я е издал.
Обстоятелството, че длъжникът има постоянен адрес или седалище в Република България и издадената заповед за изпълнение може да се връчи редовно било чрез лице от кръга на домашните на длъжника, било чрез залепване на уведомление, изключва необходимостта от преценка дали лицето има обичайно местопребиваване, респ. мястото на дейност в страната.С редовно от външна страна връчване на заповедта и изтичане срока за възражение същата се стабилизира и липсата на предпоставката по чл.411, ал.2, т.4 ГПК може да се релевира единствено чрез възражение пред въззивния по реда на чл.423 ГПК. Безспорно е, че когато страната, както е в разглеждания случай, е реализирала правото си на възражение и за установяване съществуването на оспореното вземане е образувано производство по чл.422 ГПК, необходимостта от преценка дали оспорената заповед за изпълнение е издадена или не при спазване негативните изисквания по чл.411, ал.2, т.4 ГПК, отпада.
Поради изложеното макар и въззивният съд, в нарушение на същественото процесуално правило на чл.269, изр.1 ГПК, да не се е произнесъл по допустимостта на първоинстанционното решение на ЛОС, като е отрекъл, наличието на процесуална възможност, позволяваща му произнасяне по оспорването му от ответника З., с отговора на въззивната жалба, аргументирано с нарушаване на императивното правило на чл.411, ал.2, т.4 ГПК от заповедния съд, предвид обичайното й местопребиваване извън територията на Република България към датата на образуване на заповедното производство, то не се е отразило на правилността на постановения от Великотърновския апелативен съд краен правен резултат по делото. Следователно същото се явява несъществено и не обуславя отмяна на обжалвания съдебен акт, като процесулно незаконосъобразен на това сочено от касатора основание.
Постановено в несъответствие с възприетото в практиката на ВКС разрешение на поставените от касатора материалноправни въпроси,обаче, решението на Великотърновския апелативен съд е неправилно, в частта му, предмет на подадената касационна жалба и следва да бъде отменено.
Нормите на Закона за защита на потребителите относими към неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, както изрично е посочено във формираната по реда на чл.290 ГПК казуална практика на ВКС( р-ние № 199 от 21.01./19 г., по т.д.№ 460/18г. на І т.о. , 77/22.04.2015 г., по гр.д.№ 4452/14 г. на ІІІ г.о.;№ 95/13.09.16г.,по т.д. № 240/15 г. на ІІ т.о. и мн.др.)са повелителни и по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Това означава, че въззивният съд е бил длъжен служебно да обсъди и прецени дали и клаузите в процесните допълнителни споразумения, с които са преуредени задълженията на длъжника за определен период от време и е преструктуриран предоставения кредит, не са неравноправни.
Обстоятелството, че в чл.5 от последното споразумение между страните по спора е изрично договорен начина на определяне референтния лихвен процент на ищцовата Банка и приложимата за него Методология е обявена за неразделна част от процесния договор за кредит чрез подписването й от кредитополучателя само по себе си не означава, че разписаната в нея изчислителна процедура е ясни и достатъчно разбираеми, за обикновения среден потребител, критерии – вид, количествени изражения и относителна тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори, за да се счете, че доставчикът на конкретната финансова услуга не е недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143, ал.1 ЗЗП.
Отделно е, че доколкото изричната договорна клауза на чл.3(5), подробно обсъдена в първоинстанционното решение на Ловешкия окръжен съд, според която Банката- кредитор има право едностранно да променя размера на възнаградителната лихва по кредита, състояща се от два компонента – променлив и постоянен, без да са уточнени обективните, стоящи извън контрола на кредитодателя външни условия и причини, при които това е възможно, не е отменена с последващите сключени между съконтрахентите допълнителни споразумения, изключва договорените с тях клаузи, касаещи размера на възнаградителната лихва,да са индивидуално уговорени по см. на чл.146, ал.1 ЗЗП и поради това действителни, дори и инициатор за същите да е бил длъжникът и да е бил уговорен гратисен период, както незаконосъобразно е счел въззивният съд.
Нещо повече, този подход на едностранно променяне размера на възнаградителната лихва е възпроизведен и в чл.5 от допълнителното споразумение от 15.10.2013 г., разпоредба, която въззивният съд е пренебрегнал при извършваната служебна проверка на неравноправните клаузи в процесния потребителски договор.
Извън вниманието на Великотърновския апелативен съд са останали и уговорените в чл.3 от посочените две допълнителни споразумения, според които преоформянето на просрочените задължения е чрез натрупване към редовната главница. Съгласно формираната казуална практика на ВКС,изразена в решение № 66 от 29.07.2019 г., по т.д.№ 1504 / 2018 г. на ІІ т.о., която настоящият съдебен състав безусловно споделя, уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД, който е допустим, на основание чл.294, ал.1 ТЗ, само при уговорка между търговци,каквото качеството ответницата, настоящ касатор, безспорно не притежава.
Обстоятелството, че към момента на сключване на процесните споразумения не е налице подзаконов нормативен акт на БНБ (Наредба), която да предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви, означава, че уговорената в споразуменията договорна клауза, създаваща такава възможност е нищожна на основание чл.26, ал.4 във вр. с чл.10, ал.3 ЗЗД и чл.146, ал.5 ЗЗП и като не е съобразил горното, приемайки, че подобна уговорка не противоречи на закона, въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен.
Неправилното приложение на закона – чл.143, ал.1 ЗЗП, в случая произтича и от обстоятелството, че въззивната инстанция, обсъждайки създадената за потребителя възможност при промяна на годишния лихвен процент, в резултат на увеличаване на референтния лихвен процент, не е съобразила, че поставянето на твърде кратък период от време, спрямо уговорения краен срок на договора(168 месеца), в който е допустимо предсрочно погасяване на предоставения кредит, съществено ограничава възможността за реално упражняване на това право на длъжника- кредитополучател. А, както е посочено и в решение по чл.290 ГПК № 384 от 29.03.2019 г., по т.д.№2520/2016 г. на І т.о. на ВКС, по силата на чл.145 ЗЗП неравноправната клауза, в договор сключен с потребител, следва да се преценява на база тълкуването й, заедно с останалите клаузи в договора, както и с оглед на всички обстоятелства, свързани със сключването му и то към датата на сключването. Неприлагането на подобен подход при преценка на сочената договорна клауза, вкл.отсъствието на конкретизация във външните причини, които могат да обусловят изменението на възнаградителната лихва, изключва обосноваността на изградения правен извод, че същата не е неравноправна по см. на чл.143, ал.1 ЗЗП.
Предвид изложеното въззивното решение, на основание чл.293, ал.2 във вр. с ал.1 ГПК, следва да бъде отменено в частта му, предмет на подадената касационна жалба – с която е отменено първоинстанционното решение на Ловешкия окръжен съд и исковата претенция е уважена.
Поради необходимост от изслушване на допълнителна съдебно- икономическа експертиза, която да разграничи отделните прибавени към размера на редовната главница суми, формирани от лихви, такси, олихвяването на които не представлява анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 ЗЗД и просрочена главница, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото въззивната инстанция, на основание чл.294, ал.2 ГПК, следва да се произнесе и по отговорността за направените в касационното производство деловодни разноски.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС,
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Великотърновския апелативен съд № 194 от 01.08.2018 г., по в.т.д.№ 89/2018 г., в частта , с която след отмяна на решението на Ловешкия окръжен съд № 80 от 28. 11. 2017 г., по т. д. № 108/2016 г. е уважен предявеният от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, гр. София срещу В. Ц. З. от [населено място] положителен установителен иск, като е прието за установено съществуването на вземане по договор за кредит № HL26896 / 31.10.2007 г. и допълнителни споразумения към него в размер на следните суми: 20 971.62 евро главница, формирана от разлика над присъдените от първостепенния съд 44 357.41 евро до общо претендираните 65 329.03 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 23.03.2016 г. до окончателното и изплащане; 6 733.25 евро - договорна лихва за периода 10.11.14 г. – 22.03.2016 г., за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т.2 ГПК № 92 от 25.03.2016 г. по ч. гр. д. № 205/2016 г. на Троянския районен съд и изпълнителен лист и 4 608. 29 лв., деловодни разноски за заповедното и исковото производства.
ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на Великотърновския апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: