Върховен касационен съд

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 3801/2019 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуален представител юрк. И. Г. срещу решение № 1188/20.05.2019 г. по т. д. № 5237/2018 г. на Апелативен съд – София, 13 търговски състав.
Ответното „Мечкарево Енерджи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез адвокати В. и Т. е подало писмен отговор в срока по чл.287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е отменено решение № 5667/27.08.2018 г. по гр. д. № 16405/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, І-7 състав за отхвърляне на предявените от „Мечкарево Енерджи“ ЕООД със седалище [населено място] против касатора искове по чл. 49 във вр. с чл.45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД (главни искове) и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл.59 ЗЗД (и двете претенции съединени в условията на евентуалност с иска по чл.49 ЗЗД) за заплащане на сумата от 235 320. 39 лв. – обезщетение за вреди от удържана 20 % такса по чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ в периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., която норма е обявена за противоконституционна, ведно със сумата от 62 170. 36 лв. – лихва за забава в периода от 31.01.2014 г. до 31.12.2016 г. и с присъдените в полза на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение от 300 лв., и е уважен главният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 7 КРБ, както и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за посочения исков период, с присъждане на така претендираните обезщетения и разноските в производството пред първата (от 22 309. 63 лв.) и въззивната (от 11 950 лв.) инстанции.
За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е установил, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и собственик на фотоволтаична електроцентрала с мощност 3 MWp в местност „Кору Тунджа“, землището на [населено място], община Сливен, която е била присъединена към електроразпределителната мрежа на „ЕВН България Електроразпределение“ АД с договор от 02.05.2011 г. Произведената енергия е била продавана на „ЕВН България Електроснабдяване“ АД в изпълнение на договор от 20.01.2012 г. за изкупуването й, сключен между ищцовото и електроснабдителното дружества. За времето от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г. от дължимата цена на ищеца като производител на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия, е удържана от „ЕВН България Електроразпределение“ АД такса от 20 % върху прихода от енергията (изкупената такава от обществения доставчик и крайните снабдители), на основание чл. 35а от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ) и преведена по сметка на ДКЕВР. С решение № 13 от 31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на Конституционния съд (КС) на Република България, разпоредбите на чл. 35а и сл. ЗЕВИ са обявени за противоконституционни. Решението на КС е влязло в сила на 10.08.2014 г. Удържаната от производителя на горното основание такса за исковия период е определена на 235 320. 40 лв., а лихвата за забава върху тази сума от датата на изискуемост на плащането до 30.12.2016 г., на 61 152. 19 лв. При позоваване на трайната съдебна практика е изтъкнато, че на основание чл. 7 КРБ държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалния закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Развити са доводи, че приемането на законови разпоредби, противоречащи на Конституцията е противоправно деяние, доколкото последната е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, а разпоредбите й имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ). В тази връзка са изложени мотиви, че правовият ред не търпи нарушения на правни норми – още повече разписани в основния закон – без от това да произтекат каквито и да било правни последици. Според решаващия състав правните субекти – страни по правоотношения, регулирани от обявените за противоконституционни норми на ЗЕВИ преди датата 10.08.2014 г., могат да претендират обезщетения за вреди, произтекли от прилагането на закона в този му вид единствено на основание чл. 7 КРБ. Споделено е разбирането, че правилото на чл. 22, ал. 4 ЗКС не изключва приложението на цитираната конституционна разпоредба за обезщетение на търсените в случая вреди. Изтъкнато е, че Народното събрание има задължението да регулира обществените отношения чрез приемането на нормативни актове, като в хипотезата на обявен за противоконституционен закон да регламентира останалите неуредени отношения или да ги преуреди, когато в резултат от обявяването на една норма за противоконституционна остава приложима предишна нейна редакция. При установените по спора факти е прието, че твърдяното нарушение на КРБ е факт, настъпил с влизане в сила на процесните разпоредби на ЗЕВИ, това нарушение е установено с влязлото в сила решение на КС и прилагането им е довело до намаляване имуществото на ищеца чрез удържане на въпросната такса от 20 % от дължимата преференциална цена за производителя на такъв вид ел. енергия. Намерена е и причинно - следствената връзка между нарушението и вредите, а с това и за осъществени предпоставките от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 КРБ, за ангажиране деликтната отговорност на държавата за причинени вреди от дейността на нейни органи, в случая законодателният орган (Народното събрание), изразяваща се в приемане на противоконституционен нормативен акт.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига множество въпроси, които поддържа да са обуславящи изхода на делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, респ. които са решени в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК.
Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:
1. „Разполага ли държавата с пасивна легитимация да отговаря като възложител по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД по иск за обезщетение за вреди, за които се твърди, че са извършени от народни представители при осъществяване на законодателна дейност?“;
По този въпрос се твърди отклонение с разрешенията на ТР № 3/2005 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК и решение № 211/20.05.2008 г. по гр. д. № 6087/2007 г. на ВКС, IV г. о. Страната се позовава и на противоречие с решение № 54937/07.03.2017 г. по гр. д. № 25038/2016 г. на Софийски районен съд, 85 състав и решение от 18.04.2018 г. по гр. д. № 9331/2017 г. на Софийски градски съд, а също и на определение № 524/17.06.2019г. по гр. д. № 1732/2019г. на ВКС, IV г. о., постановено в производство по чл. 288 ГПК.
2. „Може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които се твърди да са произтекли от законодателната дейност на народните представители от състава на Народното събрание (свързани с приемане на противоконституционен закон, обявен за такъв с решение на КС и липса на последващ акт по чл. 22, ал. 4 ЗКС)?“;
3. „Законодателната дейност и дейността на Народното събрание по чл.22, ал. 4 ЗКС попада ли в обхвата на т. н. „актове и действия“ по смисъла на чл. 7 КРБ, за които държавата носи отговорност?“
По втори и трети въпрос страната обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в хипотезата „точното прилагане на закона“ с твърдение, че по тях няма постановена съдебна практика и отговорът на същите ще допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона. Поддържа се също и хипотезата „развитие на правото“ с довод, че разпоредбите на чл. 7 КРБ и чл. 49 ЗЗД по тези въпроси са непълни, неясни и по приложението им няма формирана съдебна практика на ВКС.
4. „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи мотиви по тях?“;
5. „Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им?“
По последните два въпроса са сочи отклонение с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, изразена в ППВС № 1/13.07.1953 г. и в решения на ВКС, както следва: решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г., и двете на IV г. о.; решение № 115/30.04.2013г. по т. д. № 805/2011г.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010г., и двете на II т. о.; решение № 206/31.07.2015г. по гр. д. № 6832/2014г. на IV г. о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т. о.; решение № 109/13.07.2016 г. по т. д. № 1050/2015 г. на I т. о.; решение № 57/08.06.2015 г. по гр. д. № 6396/2014 г. на I г. о.; решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012г. на II т. о.; решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на IV г. о.; решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г. о.
6. „Отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49 ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от техни действия по осъществяване на законодателна дейност, изразяващи се в приемане на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и при липса на уреждане на правните последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС?“;
7. „Отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от техни действия по осъществяване на законодателна дейност, изразяващи се в приемане на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и при липса на уреждане на правните последици по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС като се съобрази факта, че народните представители са пряко избрани от суверена?“.
По шести и седми въпроси се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргументи, че правните разрешения, които касационният съд ще даде по тях ще допринесат за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, защото въззивния съд е приложил разпоредбата на чл. 49 ЗЗД в противоречие с действителния й смисъл. Сочи се също, че визираната норма е непълна, неясна и по приложението й липсва формирана задължителна съдебна практика, което изисквало произнасянето на ВКС, с оглед необходимостта от изясняване точния смисъл на това правило и отстраняване последиците от неточното му прилагане.
8. „Държавата, представлявана от министъра на финансите, възложител ли е на работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД на народните представители ?“
Страната обосновава противоречие по горния въпрос с разрешенията в установената съдебна практика по приложението на чл. 49 ЗЗД, изискващи възлагане на работата, при и по повод на която са причинени вреди другиму, което предполага трудовоправно или служебно правоотношение между възложителя и прекия причинител на увреждането. Сочи, че те са изразени в следните съдебни актове на ВС и ВКС: решение № 750/15.06.1992 г. по гр. д. № 377/1992 г., IV г. о.; решение № 274/1.02.1971 г. по гр. д. № 2486/1970 г., I г. о.; решение № 110/14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., IV г. о.; решение № 579/10.12.2010г. по гр. д. № 377/2009г., IV г. о. и определения №№ 12/13.01.2010г. по ч. гр. д. № 3/2010 г., III г. о.; определение № 491/29.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2086/2013 г., III г. о. и определение № 366/09.07.2012 г. по ч. гр. д. № 323/2012 г. I г. о.
9. „Противоправни ли са действията на народните представители /Народното събрание във връзка с приемането на законови разпоредби, които впоследствие са обявени за противоконституционни с оглед текста на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на РБ?“;
10. „Нарушена ли е нормата на чл. 67, ал. 2 КРБ с действията на народните представители/НС във връзка с приложението на т. 2 и т. 3 на § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които са създадени съответните текстове на ЗЕВИ, впоследствие обявени за противоконституционни, предвид разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от основния закон?“
11. „Правната ни система познава ли деликтна отговорност, респ. налице ли е непозволено увреждане, при приемане на закони/законови норми, обявени в последствие за противоконституционни, с оглед правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ?“
По въпросите се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед заявеното от страната противоречие с решение № 22/31.10.1995 г. по к. д. № 25/1995 г. на КС.
Като основание за достъп до касация по последните три въпроса се твърди да е осъществено и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отговорите по тях от страна на ВКС ще допринесат за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, защото въззивният съд е приложил материалноправните разпоредби относно отговорността на държавата за деликт от работата на народните представители/НС в противоречие с действителния им смисъл. Заявено е също, че процесните разпоредби са непълни, неясни и по приложението им липсва формирана задължителна съдебна практика, което изисквало произнасянето на ВКС, с оглед необходимостта от изясняване точния им смисъл.
12. „Разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС вменява ли абсолютно задължение за органа, чийто акт е обявен за противоконституционен, да издаде последващ такъв за уреждане на правните последици, които са възникнали от прилагането на този акт или касае висящите, заварени правоотношения?“;
13. „При обявяването на разпоредбите на т. 2 и т. 3 на § 6 от ЗР на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които са създадени съответните разпоредби на ЗЕВИ, за противоречащи на основния закон има ли правни последици, които подлежат на уреждане по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС?“.
По двата въпроса касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото отговорите по тях от страна на ВКС ще допринесат за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, защото се твърди въззивният съд да е приложил разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС в несъответствие с действителния й смисъл. Сочи се още, че визираната норма е непълна, неясна и по приложението й липсва формирана задължителна съдебна практика, което изисквало произнасяне по реда на касационното обжалване, с оглед необходимостта от изясняване на точния й смисъл и отстраняване последиците от неточното й прилагане.
14. „Разполагат ли народните представители/Народното събрание с правомощието да правят преценка по целесъобразност дали при обявяване на закон или законови норми за противоконституционни са останали последици, които следва да бъдат уредени по реда на чл. 22, ал. 4 ЗКС и по какъв начин следва да бъдат уредени тези последици или винаги дължат издаване на акт за уреждане на правни последици?“;
15. „Може ли съдът по иск за непозволено увреждане да преценява дали народните представители/НС са извършили неправомерно действие като не са приели акт по чл. 22, ал. 4 ЗКС за уреждане на правните последици от обявен за противоконституционен закон/законови разпоредби?“;
16. „Основание за отговорност по чл. 45 ЗЗД на народните представители, респ. по чл. 49 ЗЗД на държавата ли е неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС?“.
Според страната по отношение на двата въпроса е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, поради отклонение с решение № 68/14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г. на ВКС, II г. о. Поддържа се също искане за достъп до касация по същите въпроси и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излагат се доводи, че произнасянето на ВКС по тях ще допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона като се твърди, че въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС в несъответствие с действителния й смисъл. Сочи се също, че цитираната норма е непълна, неясна и по приложението й липсва формирана задължителна съдебна практика, което изисквало произнасяне по реда на касационното обжалване, с оглед необходимостта от изясняване на точния й смисъл и отстраняване последиците от неточното й прилагане.
17. „Извършени ли са виновно по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД действията на народните представители по приемане на обявени за противоконституционни разпоредби?“
18. „След като Народното събрание е колективен (законодателен) орган, съставен от народни представители, избирани пряко от суверена може ли да се приеме, че е оборена презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД по отношение на дейността по приемане на закони, обявени впоследствие за противоконституционни?“
По последните два въпроса се твърди отклонение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 11/19.01.2000 г. по гр. д. № 1095/1999 г.
Заявено е по горните въпроси също наличие и на основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че отговорите по тях ще допринесат за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, защото според страната въззивният съд е приложил горецитираните материалноправни норми в несъответствие с действителния им смисъл. Сочи се също, че уредбата на чл. 45 ЗЗД по повдигнатите въпроси е непълна, неясна и по приложението й липсва формирана задължителна съдебна практика.
Като основание за допускане на касационен контрол се сочи и чл. 280, ал.2, предл. 2 ГПК с доводи за недопустимост на въззивния съдебен акт, а също така и фактическия състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.
Касационно обжалване не следва да се допуска.
За нуждите на настоящото произнасяне съставът на ВКС намира, че следва да извърши групиране на поставените въпроси, доколкото част от същите са близки и сходни по своето естество.
Първата група питания – по въпроси №№ 1, 2, 3, 6, 7, 8 и 11 касаят пасивната легитимация на държавата по деликтния иск по чл. 7 КРБ вр. с чл. 49 ЗЗД и визираните в тези норми материалноправни предпоставки за реализиране нейната отговорност от лоша законодателна дейност на Народното събрание, израз на която е приемане на закон в несъответствие с Конституцията, установено с решение на КС и бездействие на Народното събрание при уреждане на правните последици от такъв нормативен акт; респ. може ли да се разглежда държавата като възложител по чл. 49 ЗЗД на работата на народните представители и да отговоря на това основание при очертаните по-горе предпоставки след като народните представители са излъчени пряко от народа при проведени парламентарни избори.
Първата част от питането удовлетворява общо основание за селектиране на касационната жалба, но не и допълнителното основание по чл.280, ал. 1, т. т. 1, 2, и 3 ГПК по следните съображения.
Не се установява отклонение на обжалваното въззивно решение с разрешенията, възприети в ТР № 3/2005 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК, тъй като същото не е приложимо в настоящата хипотеза, доколкото регламентира отговорност на държавата чрез нейния процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ), които обаче са извън законодателната дейност на конституционно установения колективен орган, призван да упражнява тази част от държавната власт, а именно Народното събрание. Няма противоречие и с посочените към съответните въпроси решения на ВКС, на които страната се позовава (следва да се има предвид, че съдебни актове на други съдилища извън ВКС, респ. определения по реда на чл. 288 ГПК не формират практика, относима към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Липсва и твърдяното противоречие с решение № 22/31.10.1995 г. по к. д. № 25/1995 г. на КС, защото предмет на тълкуване по това дело са били правните последици от решението на Конституционния съд в хипотезата, когато с него се обявява за противоконституционен един закон, който отменя или изменя действащ преди него закон, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията. В случая обаче нормите от Раздел V на ЗЕВИ – „Такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия“, са нови и създават първична уредба на определени обществени отношения (задължение за такса за производителя на ел. енергия от вятърна и слънчева енергия), поради което решението на КС по цитираното дело не намира приложение по разглеждания казус и не формира соченото противоречие като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по поставения единадесети въпрос.
Достъпът до касация по повдигнатите въпроси от първата група не може да се осъществи и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Формираната по приложението на чл. 7 КРБ и чл. 49 ЗЗД съдебна практика относно отговорността на държавата за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица е трайна и еднопосочна, а създадената правна уредба е пълна, ясна и непротиворечива. Съгласно там възприетите правни разрешения (вж. решение № 71 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г., решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 2262/2018 г. на ВКС, и двете по описа на IV г. о., решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г. на ВКС, III г. о. и др.), които се споделят напълно от този състав на ВКС на основание чл. 7 КРБ държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Тази отговорност се реализира на общото основание по чл. 49 ЗЗД, когато не може да се реализира в специалните хипотези на ЗОДОВ. По тези искове държавата може да се представлява, както от министъра на финансите (като общо правило), така и от процесуален субституент – държавният орган, който отговаря за поведението на длъжностното лице, пряк причинител на вредата или с когото прекият причинител на вредата е в служебно или трудово правоотношение (напр. министъра на правосъдието – за вредите от процесуално незаконосъобразни актове на държавните съдебни изпълнители или съответното поделение на министерството на отбраната – за вредите от поведението на военнослужещи в поделението във връзка и по повод службата им). Затова когато съдът квалифицира предявения иск не по ЗОДОВ, а по чл. 49 ЗЗД, той разглежда претенцията на това основание, без да е необходимо конституирането на министъра на финансите или на друг процесуален субституент на държавата. Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 на Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Отговорността за вреди е на държавата – тя дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно бездейства. Приемането на противоконституционния закон, както и последвалото противоправно бездействие е осъществено чрез поведението на мнозинството народни представители, като противодействието на малцинството от тях е без правно значение, доколкото не е довело до резултат.
Горните разрешения изцяло съответстват и на мотивите в решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на КС (обн. ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.) относно тълкуването на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, според което по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага; НС урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. Там е разяснено, че докато КС не обяви един закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с КРБ и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Неприлагането на противоконституционния закон само занапред брани правната сигурност и доверяването на адресатите на закона, че той е съобразен с КРБ. От конституционния принцип на правовата държава произтича задължението на органа, постановил обявения за противоконституционен акт, да уреди правните последици от прилагането му (по чл. 22, ал. 4 ЗКС) до влизане на решението на КС и то съобразно неговите мотиви. Въпросното задължение се свързва и с чл. 7 КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал противоконституционния акт.
В обобщение, по така поставените въпроси в посочената група липсват предпоставки за достъп до касация.
За пълнота на изложението ще следва да се изтъкне също, че основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да се предявяват едновременно към едни и същи въпроси (както в случая поддържа жалбоподателя), тъй като са самостоятелни фактически състави, чието кумулативно въвеждане е недопустимо.
Втората част от питането в т. н. първа група въпроси пък не осъществява общо основание, защото въззивният съд не е мотивирал съображения и излагал доводи за основателност на деликтния иск срещу държавата, основани на факта, че народните представители са пряко избрани от суверена.
Втората група въпроси (№№ 4 и 5) се отнасят до задължението на въззивния съд да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал.2 ГПК, като посочи и се произнесе по възраженията и доводите на страните в обхвата на въззивната проверка, извърши преценка на доказателствата по делото, както и да направи свои фактически констатации и правни изводи по спорния предмет и ги изрази писмено в мотивите към решението.
Горният повдигнат въпрос е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по разглеждане и решаване на спора, предмет на делото и е релевантен. Той обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не се открива заявеното от жалбоподателя отклонение с практиката на ВКС. По въпроса има трайна и последователна съдебна практика, вкл. установена по задължителен за съдилищата начин - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, с която обжалваното решение е изцяло съобразено (вкл. и тази, която страната сочи и прилага). Въззивният съдебен акт съдържа пространен и подробен анализ и детайлна оценка на събраната по делото доказателствена съвкупност, както и обсъждане на наведените от страните твърдения, доводи и възражения в пределите, очертани от разпоредбата на чл. 269 ГПК. В него инстанцията по същество е дала свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като е извършила самостоятелна преценка на доказателствата и е формирала свои самостоятелни фактически и правни изводи по спора, който е разрешила. В същата насока са и разясненията, дадени в мотивите по т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Затова по въпроси №№ 4 и 5 – от условно определената втора група - липсват предпоставки за достъп до касация на соченото основание.
По въпроси №№ 9 и 10 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – условно приетата трета група - също не може да се допусне касационен контрол на заявените основания по чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК. Те съставляват питания за естеството на работата на народните представители в случаите, когато са приели закон, който не е в съответствие с Конституцията и за принципите, въз основа на които се подчинява тази работа. По тях също не се открива заявеното от страната основание за достъп до касация – нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК
Първият въпрос в тази група осъществява общо основание, но по него няма противоречие със соченото решение на КС (по к. д. № 25/1995 г.), поради изложените по-горе в настоящото определение аргументи. Това характеризира искането за допускане на касационен контрол по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК като неоснователно. Такова е искането за допускане на касация по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК. По приложеното на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД относно отговорността на държавата от лоша законодателна дейност на НС е налице съдебна практика, изразена в цитираното по-горе решение № 71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV г. о., която се споделя от настоящия състав на ВКС и даденото с нея тълкуване не е неточно, респ. правната уредба на визирания фактически състав е ясна, пълна и безпротиворечива. Според тази практика приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деянието (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от правните последици, възникнали от прилагането на противоконституционния закон до отмяната му с решението на Конституционния съд. Без значение е кои са народните представители и от кое по ред Народно събрание са те. Тяхното поведение като длъжностни лица от състава на Народното събрание ангажира отговорността на държавата, като правен субект.
Вторият въпрос от тази група пък не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по делото – той не е излагал аргументи за приложение на чл. 67, ал. 2 КРБ при обосноваване на изводите си за основателност на предявения иск. Затова и по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване.
Четвъртата група въпроси - №№ 12, 13, 14,15 и 16 се свеждат до питане ангажирана ли е отговорността на държавата за вреди, произтекли от приет противоконституционен закон когато издателят на акта бездейства при уреждане на правните последици от приложението на акта до обявяването му за несъответен на Конституцията с влязло в сила решение на КС.
Тези въпроси са релевантни предвид възприетите от въззивния съд правни разрешения, но по тях не са налице допълнителните предпоставки от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК.
Решението, на което страната се позовава в обосноваване предпоставки от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - № 68/14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г. на ВКС, II г. о., е изцяло неотносимо към настоящия казус, доколкото касационното обжалване при него е допуснато по напълно различни правни въпроси.
Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по тези въпроси също отсъства и прави неоснователно искането за достъп до касация.
Създадената по приложението на чл. 7 КРБ във вр. с чл. 49 ЗЗД съдебна практика, цитирана по-горе (решение № 71/06.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV г. о.), споделена, както се посочи и от настоящия състав, приема, че основание за отговорността за вреди на държавата е както приемането на противоконституционния закон, така и последвалото противоправно бездействие на органа, който го е приел (издал), осъществено чрез поведението на мнозинството народни представители, като противодействието на малцинството от тях е без правно значение, доколкото не е довело до резултат. Уреждането на правните последици от прилагането на противоконституционния акт до обявяването му за такъв е конституционно задължение на органа, постановил акта. Няма основание даденото тълкуване с горното решение да се счита за неточно, нито пък да се приеме тезата на страната, че правната уредба на визирания фактически състав е неясна, непълна и противоречива.
Последните два въпроса – пета условна група – не осъществяват общо основание, защото са поставени с оглед на хипотеза, каквато въззивният съд не е разгледал в обжалваното решение (той не е изследвал въпроса за вината по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и не се е произнасял дали установената презумпция за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД е оборена или не). Липсата на повдигнат правен въпрос, сама по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.
Не се установява въззивното решение да е недопустимо, като постановено срещу ненадлежен ответник в лицето на държавата при заявените фактически твърдения, че претендираните за репариране вреди са причинени от дейност на Народното събрание/народните представители, респ. от тяхното бездействие по чл. 22, ал. 4 ЗКС. В разглежданата хипотеза пасивно легитимирана да отговаря по иска е именно държавата.
Няма предпоставки за достъп до касация и поради твърдяната от страната очевидна неправилност на въззивното решение – по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Това основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая това не е сторено от жалбоподателя. С оглед на очертаната по - горе и разбирана от състава дефинитивност на соченото основание в случая не е налице аргументирано изложение за наличие на предпоставките му.
В заключение, касаторът не обосновава предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а и липсват данни за недопустимо произнасяне от въззивния съд (когато достъпът до касация се осъществява по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК), поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.
Предвид изхода на делото касационният жалбоподател следва да понесе отговорността за разноските в настоящото производство, които се присъдят в полза на другата страна. Макар и своевременно претендирани от ответника по жалба извършването от него на разноски за адвокатска услуга в касационното производство не е доказано – така постановките по т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Ето защо в полза на ищцовото търговско дружество разноски за тази съдебна инстанция не следва да се присъждат
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1188/20.05.2019 г. по т. д. № 5237/2018 г. на Апелативен съд – София, 13 търговски състав.
Определението не подлежи на обжалване.
След връщане на делото на въззивната инстанция същата да извърши преценка за евентуално допусната очевидна фактическа грешка в частта на произнасянето й по претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД относно размера на присъденото обезщетение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.